Още

    Старите томахавки

    Образът на индианския воин от Северна Америка, познат ни от уестърните, по правило се представя често с пушка в ръка и стоманена бойна брадвичка – томахавка, в колана. Обаче с такива оръжия индианците разполагали едва след нахлуването на европейските колонисти на техния континент.

    Но дори преди това многобройните племена в Северна Америка не живеели в мир.

    Думата „томахавка“ (на английски – „томахоук“), строго погледнато, няма нищо общо с металните секири, внесени от колонистите. Различните племена наричали оригиналните каменно-дървени бойни секири по различен начин. Например ирокезите използвали думата „о-ске-сонт“, абенаките – „демахиган“, малесите – „томхикон“. Европейските търговци отчаяно се опитвали да изберат дума, която едновременно да е разбираема за индианските купувачи, и да може да се произнесе от белите хора, без да си счупят езика. Накрая се спрели на „тамахаак“, както наричали своите боздугани поухатаните.

    Томахавка от 19 век. Снимка: Уикипедия

    Северноамериканските индианци практически не познавали обработката на метали, затова правели инструменти и оръжия от дърво, камъни, кости и рога. Лъковете и копията служели за обстрелване на враговете отдалече, а за ръкопашния бой влизали в действие дървено-каменните секири-боздугани.

    Това било страховито на външен вид оръжие, но все пак с него било по-трудно да се причини смърт, отколкото с метално острие. Затова и много изследователи смятат, че именно това била една от причините индианците да не се изтребят взаимно.

    Бойните походи и нападения били обичайният начин на живот на мъжете от повечето племена – но военните загуби в тях били сравнително малки. Всяко племе използвало свои версии на бойните каменни секири, затова днес етнографите познават безброй разновидности на това просто оръжие.

    Най-обикновените боздугани от този тип били използвани от племената на Великите прерии – шайени, сиу, чернокраките и др. Те представлявали дървена дръжка, към която бил прикрепен камък. За дръжката подбирали достатъчно еластично дърво с цел да не се счупи при силен удар. Камъкът имал размери 10-12 сантиметра дължина и около 7,5 ширина, а тегло – около килограм и половина. Общата дължина на оръжието варирала около 60-90 сантиметра.

    Някои племена обаче предпочитали по-тежки камъни. Например, войнствените асинибоини използвали камъни с тегло около 2-2.5 кг. Такова оръжие във всички случай не било предназначено за сложна фехтовка. С него се залагало на един-единствен силен и точен удар. Независимо от това, в края на дръжката понякога правели дупки и в тях прокарвали ремък, който омотавали около ръката, за да не изпуснат оръжието във вихъра на боя.

    Конструкцията не била съвсем примитивна. Дръжката старателно увивали в кожа, така по-добре лягала в дланта и се подсилвала. Камъкът също бил стяган с кожен ремък. Слагали ремъка, след като го накисвали във вода. Докато постепенно изсъхвал, той се свивал и плътно затягал камъка.

    А индианците от територията на съвременния Тексас увивали цялата дръжка заедно с камъка във влажна кожа. При изсушаване се получавала почти монолитна структура. Тук използвали не толкова еластично, колкото здраво дърво.

    Томахавка на, Оглала, Лакота, Сиукси, края на 19-началото на 20-ти век, Бруклински музей. Снимка: Уикипедия

    Вторият тип каменни томахавки бил често срещан сред жителите на Северните равнини. Всъщност, това бил гъвкав боздуган. По-лек камък, с тегло по-малко от килограм, също се увивал в кожа и след това се прикрепвал към 55-сантиметрова дръжка чрез къс ремък с дължина около 5 см. При удара камъкът се ускорявал и набирал енергия по време на въртене, затова ударът понякога бил по-силен от боздуганите с по-тежки, но твърдо фиксирани камъни. Понякога дори изобщо не използвали дървена дръжка, а камъкът висял на ремък с примка, омотана около китката. Индианците от племенната група шошони (към тях спадали и прочутите команчи) наричали това оръжие „погамогон“ и го владеели перфектно. Често то било предпочитано и от асинибоините. Един европейски търговец в края на ХVІІІ век станал свидетел на неговата употреба в схватка и го описва: „Конният воин се втурва с пълен галоп, въртейки камъка във въздуха. Всеки добре насочен удар събаря човек или коня му на земята”.

    Готовото оръжие било богато украсено с игли от таралеж, седеф, пера и ресни. В тази форма военните боздугани станали постоянен атрибут от костюма по време на религиозни обреди. Мъжът-индианец по принцип рядко се появявал някъде без оръжие, дори на територията на родния си бивак.

    Най-страховито изглеждали боздуганите от третия тип, които били предпочитани от жителите на горите в източната част на Северна Америка – ирокези, омахи, арикари и др. За тях използвали твърда дървесина, често корен от ясен. Майсторът издълбавал удобна извита дръжка, на върха на която оставял масивна дървена топка – тя представлявала едно цяло с дръжката. За да се направи такова оръжие, било необходимо забележително умение на резбаря. То се получавало по-леко от боздуганите с камъни. От една страна, това било недостатък, тъй като ударът бил по-слаб. От друга страна, давало възможност да се действа по-разнообразно, вече с елементи от фехтовка. За да направят оръжията си по-опасни, индианците започнали да подсилват дървената топка с допълнителни поразяващи елементи –  шипове и остриета. Рога от бизон също влизали в действие.

    Въведените от европейците метални секири-томахавки бързо спечелили популярност сред индианците поради очевидните си предимства – здравина, острота и т.н. Много племена не се поколебали да ги вземат на въоръжение. А дядовите боздугани правели повече за продажба, както и за почетни сувенири. На тях вече поставяли и такива камъни, които просто се разтрошавали при удар. Но това все пак били отделни случаи. Старинните каменно-дървени томахавки се използвали в реални битки до самия край на ХІХ век.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови

    Изтеглете 
    мобилно приложение за Android и iOS

     
    close-link