Първите огнестрелни оръжия, предназначени за стрелба от ръка, не били с много голям калибър. (Обяснение за дамите: калибър е диаметърът на цевта на дадено оръжие).
По онова време – краят на ХV и началото на ХVІ век, все още нямало единни стандарти за калибъра на аркебузите и появилите се малко след тях мускети. След това обаче се наложило да бъде пробивана подсилената нагръдна броня – кираса, и калибърът се увеличил – така аркебузите били заменени от мускети. А когато се отказали от кирасите (така или иначе, те не спасявали от куршумите), калибърът отново запълзял надолу. Резултатът бил, че във всички европейски армии той се оказал приблизително еднакъв – в границите на 17-19 мм.
Далекобойността на пушките в почти всички страни била приблизително 300 крачки – около 200 метра. Максималната далекобойност на прицелния изстрел била около 200 крачки макар, че се смятало нормално да улучиш от 100. Обаче дългият процес на зареждане на пушките откъм дулото развалял всичко. И така минали около 300 години – до ХІХ век. През XIX век, а именно през 1849 г., френският офицер и изобретател Клод-Етиен Миние предложил куршум, който се разширявал в цевта, като така я уплътнявал и повишавал скоростта си; освен това решавал проблема с бързото зареждане. През 1854 г. изобретателят Неслер също предложил куршум за гладкостволни пушки, който в в момента на изстрела се разширявал и прилепвал плътно към стените на цевта. Така обхватът на гладкостволните оръжия забележимо се увеличил – тяхната номинална далекобойност станала 600 крачки, а прицелната – 300. Но все пак това подобрение на гладкостволните системи било временна мярка.
Станало ясно, че е спешно необходимо армиите да се превъоръжат с нарезни пушки. А това било доста скъпо и трудно от техническа гледна точка. Сега вече трябвало различните оръжейни системи да се приведат към един общ стандарт. Техният калибър можел да се различава с няколко десети от милиметъра – поради износване и технологични отклонения. Тогава било решено да се определи общ калибър.
Трябвало да се има предвид, че куршумите за нарезните системи тежали повече от тези за гладкостволните. Затова и инерцията на куршума била по-голяма. Откатът бил такъв, че прикладът чупел ключиците на неопитни войници. Освен това, с новите по-тежки куршуми теглото на войнишките боеприпаси сериозно нараснало. Стигнало се дотам, че предишните 60 патрона, който войникът носел, били намалени на 40. Причината била, че предишният хартиен патрон тежал 35 грама, а новият – 49. Когато пък на въоръжение дошли по-съвършените иглени пушки, теглото му станало 54 грама за същия калибър. Изходът бил намерен в намаляването на калибъра. Преди тези реформи в Англия се смятал за нормален калибър 17,77 мм. В Испания и Русия 15.24 мм, а в Прусия – 15.44 мм. Франция далновидно се решила на радикален спад до 11 мм, а швейцарците смъкнали калибъра чак до 10.4 мм.
Процесът на намаляване на калибъра на ръчните огнестрелни оръжия продължавал в перманентен режим – докато през 1890-те години почти всички производители на армейски пушки възприели като стандартен калибър 7.62 мм. Такъв, например, е калибърът на най-масовото ръчно огнестрелно оръжие в историята – прочутият автомат „калашников“, който е произведен в различни варианти в над 100 милиона екземпляра.
Днес за специалните части производителите създават автомати предимно с калибър 5.56 и 5.45 мм. Калибърът 5.45 мм е приет и като стандартен за НАТО.
