Първите огнестрелни оръжия, предназначени за стрелба от ръка, не били с много голям калибър. (Обяснение за дамите: калибър е диаметърът на цевта на дадено оръжие).
По онова време – краят на ХV и началото на ХVІ век, все още нямало единни стандарти за калибъра на аркебузите и появилите се малко след тях мускети. След това обаче се наложило да бъде пробивана подсилената нагръдна броня – кираса, и калибърът се увеличил – така аркебузите били заменени от мускети. А когато се отказали от кирасите (така или иначе, те не спасявали от куршумите), калибърът отново запълзял надолу. Резултатът бил, че във всички европейски армии той се оказал приблизително еднакъв – в границите на 17-19 мм.
Далекобойността на пушките в почти всички страни била приблизително 300 крачки – около 200 метра. Максималната далекобойност на прицелния изстрел била около 200 крачки макар, че се смятало нормално да улучиш от 100. Обаче дългият процес на зареждане на пушките откъм дулото развалял всичко. И така минали около 300 години – до ХІХ век. През XIX век, а именно през 1849 г., френският офицер и изобретател Клод-Етиен Миние предложил куршум, който се разширявал в цевта, като така я уплътнявал и повишавал скоростта си; освен това решавал проблема с бързото зареждане.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
Вход Регистрация
