Дълго време това въстание се наричаше „въстанието на Антонов“ или „Антоновщина“ – сякаш цялата вина за избухването му лежи върху лошата воля на един патологичен бунтовник и бандит на име Антонов. В действителност въстанието в Тамбовска губерния е един от най-големите народни бунтове срещу болшевиките в рамките на Гражданската война в Русия (1918-1921).
Неговата движеща сила били не „антисъветски бандити“, а най-добрите представители на народа, „солта на руската земя“ – селяни и местна интелигенция, както и редица бивши царски офицери. Всички те били обединени в Съюза на трудовото селячество и Единната партизанска армия на Тамбовския край – командвал я пълният кавалер на четирите степени на ордена „Свети Георги“, поручик Пьотр Токмаков. (В Руската империя орденът „Свети Георги“ се давал само за проява на лична храброст). Александър Антонов бил един от първите и най-известни водачи на въстанието, но далеч не единствен и не абсолютен.
Какво принудило селяните да вдигнат оръжие срещу болшевизма – „идеологията на пролетариата и трудовото селячество“? По тези земи положението им било много добро. Преди революцията около 4 милиона души живеели в богатата Тамбовска губерния, която наброявала 3462 села. Повечето от жителите им се занимавали със земеделие на плодородните черноземи, а тамбовските зърнопроизводители произвеждали много повече зърно, отколкото консумирали, което значи, че и продавали много. Житницата на Русия пострадала от два фактора: непосилните изземвания на зърно (от селяните в губернията иззели 11,5 милиона пуда от общо 12 милиона реколта; 1 пуд = 16 кг). Болшевиките, които водели гражданска война, отчаяно се нуждаели от зърно и безмилостно го изземали от селото. В редица области на селяните след изземането на зърното от т. нар. „продотряди“ („продоволствени отряди) им оставало да ядат само лапад, коприва и корите на дърветата. На всички отгоре злоупотребите на местните болшевики дискредитирали съветската власт и й създавали репутация на бандитски режим. В тези условия селяните били изправени пред прост и ясен избор – или да се разбунтуват, или да умрат от глад.
И онези, които след изземането на зърното просто не можели да оцелеят, се разбунтували. Партизаните били подкрепяни от селяните, които не искали да си дават зърното и убивали местните болшевики и чекисти – първо в Каменка и Туголуково (на 19 август 1920 г.), после и в други села. Въстаническото движение бързо обхванало няколко от най-големите градове в Тамбовска губерния. Целта на борбата била сваляне на самозваната власт на болшевиките и възстановяване на политическите и гражданските права и свободи. Въстаниците нападали червените гарнизони и чекистките отряди.
Голяма роля в организирането на съпротивата изиграли фронтоваци, често дезертьори още от Първата световна война, избягали през 1917-1918 г. Обикновено те ставали командири на партизанските групи. На 14 ноември 1920 г. 67 партизански лидери се събрали в село Синие кусты, за да обединят всички антиболшевишки сили на губернията. Скоро формираните от тях големи съединения, почти армии, започнали активни действия: 1-ва Въстаническа армия (под командването на полковник А. В. Богуславски), 2-ра Въстаническа (подпоручик П. М. Токмаков, началник-щаб – А. Антонов) и 3-та Конно-подвижна армия (командир – вахмистър И. С. Колесников).
Болшевиките освободили свои сили и се заели сериозно с въстаниците едва през 1921г. През февруари 1921 г. въстаническата армия наброявала, по различни оценки, от 40 до 50 хиляди души. По това време болшевиките на практика не управлявали губернията. Но към месец май броят на въстаниците се стопил почти наполовина – започнал периодът на активна земеделска работа, а и властите отменили изземането на зърното и го заменили с данък.
Така селяните започнали да напускат редиците на въстаниците и да се завръщат към нормалната селска работа. За обикновените участници в бунта съветското правителство обявило амнистия, при условие, че предадат оръжията си и кажат къде се крият партизанските командири. Но все още много хора посрещали болшевиките с куршуми.
След няколко поражения и отлагания, Червената армия най-накрая преминала към активни действия. На 27 април 1921 г. за командир на войските в Тамбовска губерния бил назначен Михаил Тухачевски. Той получил задача да унищожи бунта за един месец. През май Червената армия в губернията вече имала 43 хиляди бойци (35 хил. пехотинци, 8 хил. кавалеристи, 463 картечници, 63 оръдия).
Въстанието било обречено. Неговите лидери не успели да разбунтуват и съседните губернии, бунтовническото движение останало локално. Белогвардейците в това време вече били загубили войната. Тамбовчани били сами.
На 25 май кавалерийската бригада на Котовски разбила два въстанически полка. В следващите боеве до 7 юни била разгромена 2-ра въстаническа армия.
Против въстаниците използвали самолети и оръдия. По заповед на Тухачевски било извършени изключителни зверства: в действие вкарали бойни отровни газове и разстрели на заложници. Червените разстрелвали безогледно: от майки с деца до 1 година до белокоси старци. „Без разстрели нищо не става“, заявил Тухачевски. Така бунтът бил смазан.
През юли 1921 г. Тухачевски съобщил на партийна конференция на армията, че са разстреляни като заложници 5194 души и 1895 семейства. През на юни-юли въстаниците се разделили на малки групи – някои се укривали, други се прибирали по домовете си. Останките от 1-ва въстаническа армия отишли към до Дон, където били ликвидирани във Воронежка губерния.
Антонов се укривал с малка група въстаници и продължил да воюва в района на Тамбов до юни 1922 г., когато чекистите открили местонахождението му и бунтовническият водач загинал в бой.
На 16 юли 1922 г. Тухачевски докладвал на Централния комитет на болшевишката партия: „Метежът е ликвидиран премахнат. Съветската власт е възстановена повсеместно“.
Убити били над 13 хиляди въстаници и заложници, както и около 5 хиляди червеноармейци.
–
