Всички сме отраснали с легендите за Крали Марко и приказките за неговите подвизи. Но дали е съществувал такъв човек и дали е бил наистина такъв велик герой, ще видим в следващите редове.
Според историците, Марко е син на прилепския крал и деспот Вълкашин Мърнявчевич и съпругата му Елена. Баща му е провъзгласен за съвладетел на Душановото царство с титлата крал от цар Стефан Урош около 1365 г. Тази титла му е преотстъпена от владетеля, тъй като имала по-нисък статус в Изтока, а също така и по държавни причини. Освен това Стефан Урош нямал синове.
Възходът на Марковата фамилия започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия, която е призната за царство и обхваща значителни територии в зенита на силата си през 1347 година.
Сръбското царство се разпада след смъртта на Стефан Душан. Вълкашин и неговия брат Углеша остават влиятелни, но регионални феодални господари, които не след дълго се присъединяват към царица Елена Българска, вдовица на покойния сръбски владетел и регент на сина си – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под крилото на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на Урош с тенденцията след неговата смърт следващият владетел да е Мърнявчевич. Вълкашин е жупан на Прилеп, а Углеша – владетел на Серес. Те управляват свои владения през XIV век по времето на царуването на Стефан Душан в Македония.
Същевременно Вълкашин и Углеш са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое владение, обединяващо земите на Мърнявчевичи около Прилеп под общото название Серско деспотство. То престава да съществува, когато през 1371 година войските на Вълкашин и Углеша биват победени край Черномен от османците и самите владетели умират в сражението. Вълкашин е наследен от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да управлява останалите фамилни владения в Прилеп.
През 1371 г. Марко е обявен за наследник на крал Вълкашин. Наследявайки кралството, той се превръща във васал на османския султан. Предполага се, че е участвал и в Косовската битка на страната на Мурад I, заедно с Константин Драгаш.
Убит е в битката при Ровине, в която влиза в качеството си на васал на страната на османските турци срещу влашкия войвода Мирчо Стария. Погребан е близо до Скопие, в манастира „Св. Димитър“, по-късно наречен Марков манастир. В храма има стенопис, който изобразява Марко с Вълкашин. Има корона и ореол, което го причислява към светците. Надписът на стенописа е „ В Христа бога благоверен крал Марко“. Такъв надпис има и на монетите, които се секат по времето на Марко в Прилеп.
Спорно е и виждането за произхода на Марко. Предположението за сръбската етническа принадлежност на Крали Марко се основава единствено на съчинението на Мавро Орбини от края на XVI век „Царството на славяните“.
За българския му произход, обаче, говорят множество летописци и хронисти от по-старо време, сред които се отличават Константин Михайлович, Иван Музаки, Сфранцес, Теодор Кантакузин, Йосиф бен Йошуа, Филип Лоренц и други, които недвусмислено го назовават като български княз.
Редица по-късни исторически изследователи на периода на османското завоевание на Балканския полуостров, сред които Адам Кърчевич, Василе Петрович, Иларион Руварац, Владимир Чорович също са привърженици на становището, че Крали Марко е българин и твърдението на Орбини, че е родeн в Ливно, е целенасочена неточност, за да мотивира херцеговинци да се борят срещу османците.
Скоро след това, в следствие на борбите между феодалите крал Марко губи голяма част от своите владения. Накрая те остават само в границите на Западна Македония, на север от р. Треска и горното течение на Вардар, на изток до р. Черна, на запад до Кичево и Поречието, а на юг – цялата Прилепска област.
Крал Марко е владетел в продължение на 25 г. и умира като турски васал.
В народния епос възпяват Крали Марко като защитник на българите в Македония от турските зверства. Анализът на историческите факти, обаче, сочи, че той е бил васал, който е бил верен на османлиите.
Образът на Крали Марко претърпява огромно развитие през вековете и прави впечатление, че търпи обновяване с всяко ново поколение. Въпреки че, традиционно остава едър и силен мъж, яздещ верния си кон Шарколия, външният вид на Марко значително се променя. Неговите дрехи стават по-близки до тези на българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-новите легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златотъкани мантии или войнски брони с халки.
Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да „заприличва“ по вид на класическия български хайдутин. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ ролята на великия герой.
Не се знае кога се появява първата легенда за защитника на всички поробени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „Царството на славяните“, дава само бегла представа за произхода на мита.
Образът на Крали Марко може да се използва и за един любопитен паралел между него и по-късната инкарнация на български герой – Хитър Петър. На пръв поглед между двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие срещу българските потисници с помощта на огромната си физическа сила и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър очевидно бледнее пред по-ранния си събрат. Той използва осмиване на османците на локално ниво и влизане в единоборство по хитрост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която битка, разбира се, Хитър Петър винаги е победител.
Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник. Неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.
В заключение може би е без значение кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност. Той въплъщава на страниците на народното творчество бляновете на българския народ за свобода и самоуправление. Той е ярък символ на стремеж на легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги побеждаващ и освобождаващ следващия „синджир с роби“. Подобни образи живеят свой живот, дълго след като костите на действителната личност вече са в земята, постепенно превръщайки ги в безсмъртни фигури, намерили постоянно убежище в сърцата на хората.
Автор: Десислава Михайлова
