Археолозите са открили най-ранните следи от племето ирокези в днешна Канада. Както разказват най-старите предания на самите индианци, записани от християнските мисионери, много отдавна предците на ирокезите загубили голяма война на север и били принудени да напуснат обитаваните си земи при Великите езера – Горното езеро, Хурон, Мичиган, Ери и Онтарио.
След преселването знаменитият герой Хайауата, великият миротворец Деганавида и „майката на народите“ Джигонсасе разнесли „Великия закон за мира“ по всички съседни племена. Благодарение на него народите, които воювали помежду си, успели да се споразумеят и да образуват единна държава – Лигата на ирокезите, която по броя на народите, които първоначално са били част от нея, е наричана от историците още и „Петте нации“. Археолозите смятат, че това се случило в средата на ХV век.
Държавата под ръководството на съвет от 50 вождове се разширявала бързо. На нейната територия бил установен мир и всякакви въоръжени конфликти между племената били строго забранени. Съветът на вождовете отговарял за общите дела, но племената можели самостоятелно да търгуват със съседите си или дори да водят войни извън Лигата. Към началото на ХVІІ век Лигата на ирокезите лига била сред доминиращите сили в Северна Америка.
Пристигането на бледоликия отначало не смутило вождовете. Индианците започнали отношенията си с тях, като обменяли храна и кожи на животни (главно бобри) за британски и холандски пушки. Новите оръжия позволили на индианската държава да завземе още повече земи.
Но не всички европейци били приятелски настроени. През 1609 г. французите окупирали земите на север, като настроили племената на хуроните и петуните срещу Лигата на ирокезите. Както Лигата, така и нейните противници станали зависими от европейските стоки. Онези, които имали европейско оръжие, оцелявали, а които се биели само с томахавки – загивали. Този конфликт между ирокезите и хуроните бил наречен „Бобровите войни“. Щом свършила популацията от бобри, войната утихнала от само себе си.
След войната Лигата на ирокезите се оказала най-мощната индианска държава на север. Нейни поданици били 12 хиляди души, които обитавали огромна територия.
За укрепване на настъпилия мир, през 1658 г. в Лигата били поканени представители на френските колонии, но конференцията приключила печално: някой от европейците заразил индийците с едра шарка. Тази болест не била позната в Америка и няколкостотин души умрели. Окончателният мир бил подписан едва 9 години по-късно – през 1667 г.
През 1677 г. съветът на вождовете решил да сключи съюз с британците. Те живеели по-близо и били готови да доставят огнестрелно оръжие и боеприпаси за война срещу французите и техните съюзници хуроните.
Започнала нова война с променлив успех. Индианците с английски оръжия идвали и подпалвали френски форт. В отговор французите изпращали наказателни експедиции, които изгаряли индиански села, понякога без много-много да уточняват чии са – на врагове или съюзници. Понякога за разнообразие ролите се сменяли – хуроните изгаряли английски форт, а британците организирали наказателни експедиции.
През 1687 г. френският командир маркиз дьо Денонвил поканил неколцина вождове на Лигата да преговарят за мир. Внезапно той заповядал индианците да бъдат оковани във вериги и изпратени във Франция, където станали роби-гребци на галери. Маркизът обяснил постъпката си с това, че „не се интересува от традициите на диваците и няма какво да обсъжда с тях“. Това възмутило както противниците, така и и съюзниците на Франция сред индианците. Войната избухнала с нова сила и ярост. Хуроните започнали да дезертират, а ирокезите били твърдо решени на всяка цена да накажат коварния бледолик. С големи загуби отрядът на маркиза успял да се измъкне от индианска засада. След това, за всеки случай, го отзовали във Франция.
Под ръководството на новия военачалник и губернатор Фронтенак французите успели да се приспособят към американските реалности. В знак на помирение новият губернатор дори върнал у дома вождовете, които оцелели във френското робство. През 1701 г. след дълги преговори в Монреал бил подписан мир. Ирокезите започват да поддържат неутралитет във войните между французите и британците, въпреки че помагали на англичаните с водачи и храна.
Не е чудно, че в Седемгодишната война (1756-63) ирокезите застанали на страната на британците. Но колонистите все продължавали да заселват земите, които индианците считали за свои. Докато индианците умували как да търсят справедливост, избухнала войната на американците за независимост.
Отначало ирокезите предпочитали да не се месят в кавгите на бледоликите – но когато битките наближили техните граници, трябвало да изберат кого да подкрепят. Всички били съгласни, че ирокезите не трябва да заемат страната на губещите – били останали твърде малко и поражението ги заплашвало с пълно унищожение. В крайна сметка се разцепили. Някои от племената избрали да подкрепят кралската власт, с която си сътрудничили дълги години, докато другата част застанала на страната на борците за независимост. Сред последните се откроява Джоузеф Луис Кук, ирокез, който се издигнал до чин подполковник от американската армия .
След войната станало ясно, че страховете на вождовете се сбъдват. Жителите на новосформираната държава не искали да спазват споразуменията, сключени от англичаните, а просто заграбвали земите на индианците.
Съдбата на онези племена, които подкрепяли кралските войски, се оказала по-добра: те отишли на север в Канада, контролирана от британците, и живеели там на заделените им земи съвсем спокойно, постепенно асимилирайки се и приемайки християнството.
В САЩ индианците се озовали в резервати, където постепенно се пропивали. Новите господари на страната гледали на тях като на хора второ качество. Така от Могъщата Лига на ирокезите останал само споменът.
А днес при думата „ирокез“ мнозина мислят само за прическата стил „пънк“, която беше модерна през 1970-те години.
–
