Когато на 20 ноември 1805 г. Наполеон разгромил съюзническата руско-австрийска армия при Аустерлиц, това оставило мрачно петно върху репутацията на оръжието, прославено с победите на Суворов, Потьомкин и Румянцев.
Светла следа на този фон бил подвигът на руската гвардейска кавалерия – кавалергардите, които спасили елитния лейб-гвардейски (придружаващ монарха) Семьоновски полк от неизбежна гибел; иначе щял да бъде унищожен от вражеската конница. Това бойно кръщението на най-младият тогава руски кавалерийски полк било само началото на кървавия, но славен път на кавалергардите.
Наполеон провел блестяща кампания през следващата 1806 г., като напълно разгромил Прусия. Англия се криела зад Ламанша – така руският император Александър I трябвало на практика сам да воюва срещу императора на Франция. Резултатът от жестоката битка между руси и французи при Прейсиш-Ейлау на 7-8 февруари 1807 г. не дал решаващо превъзходство на никоя от страните, въпреки 50 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали – и едните, и другите заявили, че са победители. Войната продължила. През февруари 1807 г. от Санкт-Петербург към фронта тръгнала руската гвардия, която се била възстановила от загубите в кампанията през 1805 г. Сред гвардейците били и кавалергардите.
Руското командване все пак се грижело за гвардията – до края на май корпусът на цесаревича (престолонаследника) Константин не участвал в битките. На 29 май при Хайлсберг руската армия едва не била разбита от яростните атаки на французите – цял ден Мюра и самият Наполеон хвърляли все нови и нови сили в атаката, но така и не успели да пробият руската отбрана. В сражението се отличил, както и при Аустерлиц, граф Фьодор Петрович Уваров – командир на Кавалерийския полк; всъщност, при Хайлсберг той командвал цялата руска кавалерия.
Самите кавалергарди, както подобава на придворна охрана, всъщност не участвали в битката въпреки, че нямали търпение да се бият. И ако битката при Хайлсберг донесла на командира на кавалергардите заслужена слава (Уваров вече бил генерал-адютант на самия император), то цесаревичът Константин си спечелил само срам и презрение. Проблемът бил, че в навечерието на битката той командвал цялата гвардия – и наредил да изпратят знамената на най-славните руски кавалеристи (кавалергардите и Конния полк) в тила, за да не бъдат пленени от врага. Така полковите щандарти се озовали на повече от сто километра от бойното поле – това с основание било оценено от офицерите като акт на малодушие, особено след като самият престолонаследник изоставил войниците си точно преди битката.
В грандиозното сражение при Фридланд на 2 юни, което се превърнало в заключителен акт на кампанията през 1807 г., Кавалергардският полк не участвал. Само командирът на полка, неговите адютанти и малък отряд кавалергарди влезли в битката, в която руската армия се озовала в изключително трудно положение.
Отличилите се кавалергарди били наградени според заслугите им: учреденият през през февруари 1807 г. „Знак за отличие на Военния орден“ (прочутият Георгиевски кръст или „Войнишкият Георгий“) номер 1 бил връчен на адютанта на Уваров, подофицерът от Кавалергардския полк Митюхин – наградените с кръстове №2 и № 4 били удостоени с честта да бъдат приети в полка. Останалите кавалергарди, които гледали тази битка отдалече, все пак успели да се отличат, макар и не на бойното поле.
Александър I решил да сключи мир, предложен от Наполеон. На 13 юни върху сал в средата на река Неман се състояла известната среща при Тилзит между руския и френския императори.
Александър I бил придружен от ескадрон кавалергарди като лична охрана, а сред съветниците на императора бил командирът на полка граф Уваров. Мирът скоро бил сключен, войната приключила. На 24 август 1807 година руската гвардия тържествено влязла в Санкт-Петербург.
Между другото, конните гвардейци си спечелили славата и на столични любовчии. Апогей на техните легендарни любовни успехи станала историята на щаб-ротмистър Охотников. Младият придворен офицер се влюбил не в кого да е – а в самата императрица Елизавета Алексеевна. Злите еици твърдели, че тя не само му отвърнала с взаимност, но и му родила дъщеря Елизавета. Но момиченцето скоро умряло, а на 4 октомври 1806 г. „руският Бъкингам“ бил смъртоносно ранен, докато излизал от театър. Плъзнал слух – че организатор на убийството е цесаревичът Константин, което допълнително усложнило и без това трудните отношения между наследника и придворната гвардия.
Сключването на мир означавало не само края на войната, но и началото на промени в армията, които засегнали и гвардейците. Били въведени еполетите и приети нови правила за военен поздрав (запазени в общи черти и до днес). Буквално в навечерието на войната от 1812 г. на кавалергардите били върнати стоманените кираси (нагръдни брони), които някога били неразделна част от екипировката на тежката кавалерия.
Организацията на самата тежка кавалерия също се променила: през 1811 г. кирасирските полкове се обединили в две дивизии, а двата гвардейски полка били включени в 1-ва кирасирска дивизия. Освен това, оттогава гвардейските полкове от тежката кавалерия се попълвали с най-високите и представителни войници от армейските кавалерийски полкове.
Сред офицерите-кавалергарди били великолепни дуелянти, отчаяно смели храбреци и светски лъвове: братът на Денис Давидов – Евдоким, брат на загиналия при Аустерлиц герой Карл Левенволд, италианецът Рудолф де Местр, бъдещият гръцки революционер Ипсиланти. Общо, когато Кавалергардският полк тръгнал за Отечествената война на 17 март 1812 г., в него имало 954 души, сред тях 60 офицери, 90 подофицери и 690 редници.
Малцина от тях ще оцелеят през тази страшна и велика година.
–
