Падането на руския трон

Революциите не се подготвят и извършват за една нощ. Облаците над главата на последния руски император Николай II се събирали от години. Благодарение на отстъпките към обществото бурята, от 1905 г. отминала. Императорът дори помолил определени финансови кръгове от „Уолстрийт“ начело с банкера Якоб Шиф да престанат да финансират терористични и революционни организации в Русия – но Якоб Шиф в отговор прибрал в Ню Йорк Троцки, който започнал подготовката за нови революционни действия.      

Обществото през 1916 г. било уморено от корупцията и продължаващата Първа световна война. Селяните-войници искали да се приберат по домовете си, офицерите настоявали за рационално управление и снабдяване на армията. Уважението към трона и човека, който го заемал, се топяло.                   

При тези обстоятелства на 1 ноември лидерът на партията на кадетите Павел Милюков произнесъл в Думата реч, озаглавена „Глупост или предателство“, в която подлагал правителството на опустошителни обвинения (а тъй като зад правителството стоял царят, мишената косвено бил той). Речта била пълна с намеци за „шпионката-императрица“ и други измишльотини, станала известна в цялата страна и намерила огромен отзвук. Така империята в края на 1916 г. се превърнала в буре с барут.

Но Николай II не обърнал нужното внимание. По петроградските опашки за хляб започнали „женски бунтове“. Мнозина приписвали липсата на храна на предателство, на „еврейски интриги“, на вражески саботажи и пр. На 23 февруари (стар стил), 1917 г., десетки хиляди работници и работнички започнали стачка. На другия ден стачки залели цялата страна. Това заплашвало с пълно разстройство тила, а след това и фронта (армията, разложена от болшевишката пропаганда, вече била започнала да се разпада). Искайки да постигне конституционни реформи, руският парламент (Държавната дума) оглавил бунтовете срещу императора.

На 26 февруари правителството разпоредило спиране на дейността на Думата до април (мнозина не се подчинили) и се опитало да разпръсне протестиращите с куршуми. Загинали няколкостотин души. Но наказателните мерки не помогнали. Всички били убедени, че дните на монархията са преброени. Дори много офицери, включително най-висши, споделяли това мнение. Типична записка на 24 февруари оставил в дневника си подполковник Александър Верховски (бъдещ военен министър на Временното правителство): „На всички е ясно, че основната причина, поради които не победили досега, е монархическата система, която убива всяка инициатива и дава на армията толкова много неспособни хора сред командния състав“.

Днес, от разстоянието на времето и като знаем какво се случило после, тези думи ни звучат глупаво до налудничавост – но тогава много хора наистина вярвали в това. Когато пропагандата направи умовете гладки, хората може да повярват и в най-големите лъжи…

На 27 февруари гарнизонът на Петроград преминал на страната на метежниците – улиците на столицата се изпълнили с войници. След това и офицерите започнали открито да се отказват от императора. Временният комитет на Държавната дума обявил, че взема властта в града в свои ръце, а после бил образуван и Петроградският съвет на войнишките и работнически депутати. Николай II се оказва изолиран и под огромен натиск. Той не можел да разчита на армията. На 2 март Генералният щаб му съобщил, че Петроград е изцяло в ръцете на метежниците.

Днес вече е известно, че генералите от Щаба нарочно са преувеличили тежестта на положението и излъгали, че дори имперският конвой преминал на страната на революцията, така че Николай II да се отчае.

Председателя на Временния комитет на Държавната дума Родзянко от името на Думата поискал абдикацията на императора: „Династичният въпрос е поставен откровено“. На този етап Николай II се съгласил да сформира правителство, отговорно пред Думата. Но времето за такива отстъпки вече било отминало. Командващите фронтове (Алексей Еверт, Владимир Сахаров, Алексей Брусилов, дори великият княз Николай Николаевич) също смятали, че императорът трябва да се отрече от трона. Висшите генерали успели да внушат на Николай II идеята, че победата във войната е възможна само в този случай. Изглежда, те самите си вярвали.

На 3 март 1917 г., около 15 часа, императорът подписал манифест, с който се отказвал от трона в полза на брат си Михаил Александрович Романов. Но Михаил Александрович , след като се консултирал с членовете на Думата в Петроград, на другия ден също се отказал от трона – поради опасения, че провъзгласяването на нов цар ще доведе до продължаване на въстанието, а той няма на кого да разчита. Историята на 300-годишното управление на Романови приключила. На 2 март Николай II записал в дневника си: „Навсякъде предателство, страхливост и лъжи“.

Учудващо е, но много предатели (и преди всичко сред военните) действали от най-добри намерения. Те се надявали на промени към по-добро в снабдяването и управлението на армията, на конституционна монархия и на социален мир, а след това и на победа над Германия. Интересен спомен от онези дни е оставен от подполковник Дмитрий Тихобразов, който служел в щаба: „Трябва да обясня защо, с цялата си вярност към Николай II, се радвах на абдикацията му. Аз искрено вярвах, че всеки беше вдъхновен от един импулс, от едно желание: да се напрягат всички сили и да се доведе войната до победен край. Царят също беше измамен от този мираж. Почти цяла Русия живееше с такъв оптимизъм“. Така жестоко грешал и един от висшите генерали – Алексеев. В деня след абдикацията на Николай II, той поздравил колегите си: „Поздравявам ви с конституционната монархия“. По-късно тези събития били наречени Февруарска революция…

Ако Алексеев знаел, че само след година той ще се превърне в един от основателите на Бялото движение и сам ще загине в борбата срещу болшевизма, никога не би поискал от царя да абдикира от трона. Твърде скоро много генерали, и след това и членове на Думата, съжалявали за това, което сторили. Генерал Еверт нарекъл себе си и другите офицери „предатели“ и проклинал тези февруарски и мартенски дни. Монархията не оцеляла, армията не останала извън политиката, а борбата за властта тепърва започвала...

Червените знамена и ленти станали символи на революцията. Петроград и други градове на империята в края на февруари – началото на март тънели в тях. Улиците се превърнали в място за масови тържества. Хората пеели, рецитирали стихове, произнасяха вдъхновяващи речи на митинги, аплодирали и се радвали на „свободата“. Те смятали, че скоро ще има конституция, ще настане мир, хлябът и земята ще бъдат в изобилие! Интелигенцията, която мечтаела за това историческо събитие, не можела да повярва в щастието си. Малцина в онези дни на ликуване и надежда говорели за огромните рискове, които революцията донесла.

Изминали само няколко месеца – и революцията „изяла“ февруаристите. Болшевиките свалили Временното правителство и страната потънала в братоубийствената Гражданска война – в която загинали между 8 и 10 милиона руснаци.

А през 1930-те години нюйоркският банкер Якоб Шиф се похвалил, че е дал 30 милиона долара (по днешен курс около 800 милиона) за революцията в Русия…