По време на Стогодишната война (1337-1453) английският крал Хенри V воювал във Франция с малка армия от около 7 хиляди души – главно стрелци с лък и около 1500 бронирани конници: рицари и бойци от по-низши съсловия. Французите събрали 36-хилядна армия, като в нея имало около 10 000 тежко въоръжени конни рицари!
Повече от месец англичаните избягвали решителна битка – докато французите най-после ги принудили да приемат генерално сражение при селцето Азенкур на 25 октомври 1415 г.
Английската армия пристигнала на бойното поле едва през нощта след дълъг, изморителен преход. Почти половината от войниците били или болни, или ранени в предишни сражения.
На какво се надявал кралят на Англия с армия, 5 пъти по-малобройна от френската? Той виждал, че французите са събрали срещу него цвета на своето рицарство. Натруфените френски благородници се заканвали да разпилеят англичаните само с един удар. Но Хенри вярвал в своите стрелци с лък – и за тази си вяра имал всички основания…
В средновековна Англия подготовката на един стрелец продължавала 10-15 години. Момчетата започвали да се учат да стрелят с лък от 10-годишна възраст. Обучавали ги бащите или учители, които събирали деца от околните села.
Тренировките продължавали по няколко часа дневно. Първоначално на момчетата дори не давали лъкове, а те просто стоели с часове и държали в изпънатата си ръка камък, чието тегло постепенно се увеличавало. Целта била да се формира „желязно рамо“ – способност да се държи лък с часове в протегната ръка без никакви признаци на треперене.
След 10–15 години ежедневни тренировки средният английски стрелец успявал за 1 минута да изстреля 12 стрели, като всяка от тях улучвала малка мишена на разстояние 200 метра. Стрелци, които изстрелвали по-малко от 10 стрели в минута, не били допускани до сражение.
От разстояние 100-150 метра почти всеки английски стрелец можел да улучи забралото на рицарски шлем. На по-малки разстояния дори нямало смисъл да се прицелва в главата на рицаря – силата на английския дълъг лък (longbow) била достатъчна, за да пробие рицарската броня в което и да било място.
Освен в прицелната стрелба „с право мерене“, английският стрелец се обучавал и в навесна стрелба. Той можел, стреляйки над короната на високо дърво, да улучи кръг с диаметър 1 метър зад дървото.
Дългият лък бил основната гордост на английските бойци. Обикновено го изработвали от тис. Бил дълъг 1.7–1.9 метра (това зависело от височината на стрелеца) и имал така нареченото D-образно сечение. Силата, която била необходима, за да се изпъне тетивата, била в диапазона 35-70 кг. Обхватът на този лък достигал 300 метра (при навесна стрелба). Началната скорост на стрелата била 45-55 метра в секунда.
Всеки стрелец носел със себе си връзка с 24-30 стрели. Другите се превозвали в обоза. Английските стрелци никога не носели колчани със стрели зад гърба си. Подобни кадри във филмите показват или желание за зрелищност, или некомпетентност на консултанта. Стрелите се носели или в специални торби, или затъкнати в колана. По време на битка стрелците най-често ги забивали в земята пред себе си, което ускорявало и улеснявало стрелбата. Допълнителен ефект от това било заразяването на раната с пръстта от върха на стрелата – затова англичаните нерядко били обвинявани, че използват отровни стрели.
Английската средновековна армия опитвала да заеме най-изгодната позиция за отбрана. Всички природни бариери били използвани, за да забавят настъпващия враг и да изключат флангови атаки от негова страна; употребявали още колове, фашини (снопове пръчки), фрагменти от огради, вълчи ями.
При подобни условия била необходима желязна дисципплина. Никакво преследване на врага не било разрешено, докато не бъдел напълно разгромен. Войник, който изкрещявал: „Havoc!“ (сигнал за плячкосване и вземане на пленници за откуп), рискувал да бъде обесен.
Така английските стрелци, обучени, добре екипирани, стегнати със строга дисциплина, при умело ръководство били страховита сила по бойните полета.
А на 25 октомври 1415 г. при Айзенкур френската рицарска тежка кавалерия нападнала англичаните без команда. Всеки от френските рицари се опитвал преди останалите да проникне в лагера на врага, което смятал за чест. В резултат към англичаните се понесла огромна неорганизирана тълпа.
Противниците били разделени от 500 метра поле – равно, но кално! Англичаните се построили в тънка линия по фронта и зачакали врага да влезе в обхвата на лъковете. Всеки стрелец получи няколкостотин стрели преди битката…
На французите им трябвало само да преминат тези 500 метра – и след това стоманената лавина от 10 000 рицари за няколко минути просто щяла да размаже уморените и леко въоръжени пехотинци без доспехи. Половин километър – това са 2 минути галоп! Но под стрелите на най-добрите лъкове в Европа се оказало невъзможно.
Пет пъти френската конна лавина от хиляди рицари се засилвала срещу англичаните, опитвайки да преодолее тези проклети 500 метра – и 5 пъти отстъпвала в паника, като мачкала собствената си пехота. След всяка атака англичаните излизали в полето, изваждали стрелите от труповете на убитите и се завръщали на позициите си.
Французите загубили в битката при Азенкур между 7 и 10 хиляди души, а 1200 рицари били пленени. Английските загуби били 112 души, сред тях 13 рицари. Потвърдила се старата истина: малка група „професионалисти“ винаги побеждава многобройна, но неорганизирана и самоуверена тълпа.
Битката при Азенкур е една от най-блестящите военни победи на Англия. Но само едно сражение, колкото и славно да е то, не решава съдбата на цяла война. Само 14 години по-късно, през 1429 г., Жана д`Арк разгромила англичаните при Орлеан, което обозначило и началото на окончателната победа на французите в Стогодишната война.
