Култът към мечката бил много разпространен в северните географски ширини още през палеолита. Легенди и традиции са останали като ехо от онази праисторическа епоха чак до наше време – мечката и днес е един от главните герои на приказки по цял свят.
В представите на келтите и германците тя била цар на животните. Често я надарявали с антропоморфни (човекоподобни) качества и характеристики. Смятало се, че мечокът има специални отношения с жените: той винаги влизал в близък контакт с тях, който невинаги бил спокоен и мирен. Понякога тези контакти били от сексуален характер – тази митология се разгръща в редица изобразителни и литературни източници. Мечката била представяна не просто като рунтав звяр, а в известен смисъл като див човек. Може би неслучайно днес мнозина, сред тях сериозни учени, смятат прословутия „снежен човек“ Йети просто за особен вид мечка.
По един или друг начин, но главното й качество в миналото било, че е господарят на гората и на всички живи същества, които живеят там. През Средновековието тази нейна важна роля все още се запазва в скандинавските, келтските и славянските традиции. Твърди се, че някои владетели или племенни вождове били родени от връзката на мечок с жена – този легендарен произход често се използва от благородниците в техните семейни истории и хроники. Например, името на легендарния крал Артур не е случайно, защото то произлиза от думата „мечка“ на келтски – artur.
През Средновековието католическата Църква не виждала нищо добро в това животно. Според утвърдилата се традиция него го характеризирали жестокост и похот. Всъщност, още през Античността образът на мечката предизвиквал подозрения и всевъзможни спекулации. Плиний (22-79), който разтълкувал неточно по този въпрос произведения на Аристотел (384 г. пр. Хр. – 322 г. пр. Хр.), а след него и всички съставители на бестиарии – сборници на зоологическа тема, смятали, че мечката се съвокуплява по същия начин, както човек: „Те се съвокупляват в началото на зимата, не по начина, по който обикновено правят четириногите, а лице в лице, като се прегръщат един в друг“.
Затова се смятало, че това е опасен звяр, който трябва да се избягва. Но във все още запазената европейска природа той се срещал навсякъде и хората постоянно се сблъсквали с него.
В северните райони мечката била почитана, с нея свързвали календарни празници и дори цели култове. Накрая, Църквата започна цяла кампания срещу този цар на гората. Например, свети Августин Блажени (354-430) смятал, че „мечката е дявол“, който плаши и измъчва грешниците в образа на това животно. При това си остава похотлив, нечист, мързелив, яростен, а освен това и лакомник. Тази трактовка се потвърждава в по-късни бестиарии от ХІІІ век, където в които мечката е изобразена в сюжети, свързани със седемте смъртни гряха.
Но античните легенди, известни от Плиний, ни показват мечката от малко по-различен ъгъл: когато облизва мъртвородените си малки, тя ги възкресява за нов живот. Плътта им е бяла и безформена, те са малко по-големи от мишка, без очи, без косми, ноктите им стърчат. Когато майка им ги облизва, те постепенно се преобразяват.
Агиографската литература (Житията на Светиите) представя мечката като опитомено животно. В средновековните жития може да намерите истории, където главният герой побеждава този звяр, като го укротява със своите добродетели и духовна сила. Светци като Корбиниан, Рустик, Ведаст, Аманд, Колумбан опитомяват мечката и я убеждават да тегли плуг или каруца, а свети Гал заедно с нея си изградил жилище в Алпите.
След XI век активно започват да показват мечката по развлекателни събития. Панаири, циркови представления, които пътуват от замък на замък – навсякъде има мечка на синджир и с намордник. „Страшният“ и „ужасен“ звяр вече бил превърнат в цирков актьор, който танцува на музика, участва в изпълнението на трикове и забавлява публиката. Мечката, която кралете често подарявали в знак на особена почит и уважение още от епохата на Каролингите, през XIII век вече изчезнали дори от княжеските менажерии. Само белите мечки в северните страни все още били нещо любопитно – те често били подарявани на кралете на Дания и Норвегия. По средновековните гербове рядко се среща мечка: това е по-скоро „говореща“ фигура, чието название може да съвпадне с името на собственика на герба.
Църквата и латинската традиция, в която главен звяр бил лъвът, започнали да надделяват над фигурата на мечката през XII-XIII век. Това напълно се доказва от средновековното произведение „Роман за Лисицата“: лъвът няма равен на себе си, той е единствен и могъщ монарх в царството в своето царство.
А в това царство мечката Брюн е само барон, непохватен и глуповат, над който лисицата постоянно се присмива.
–
