Още

    Манихейството – началото на всички секти

    Мани определял своето учение като „религия на светлината“, а последователите му наричали учителя си „пророк на светлината“ или „Буда на светлината“.

    Бъдещият „главен еретик“ е роден в 216 г. в персийско семейство от знатен, възможно дори царски, произход. Истинското му име е Сураик, но останал известен с прозвището си „Мани“, което означава „ум“ или „дух“.

    Още като момче Мани твърдял, че получава видения, в които му се явявал тайнствен светъл Двойник и му говорел, че е предопределен за велики дела. Когато достигнал юношеска възраст, Мани напуснал своята общност и заминал за Индия, за да проповядва ново учение. Но там не намерил подкрепа. Затова пък неочаквано я открил в Иран, където неговите проповеди приел дори шах Шапур I (241-272).

    Четирите първични пророци на манихейството в манихейската схема на Вселената, отляво надясно: Мани, Зороастър, Буда и Исус. Уикипедия

    При персийските царе от династията Сасаниди (224-651) за държавна религия се смятал зороастризмът. Неговите последователи разделяли хората на поддръжници на светлите и тъмните сили: първите били самите зороастрийци, а вторите – привържениците на другите религии.

    Зороастрийският жрец Картир (или Кердир) имал сериозно влияние върху персийските царе – шаховете. Той ги насърчавал да покровителстват изграждането на зороастрийски храмове, да затварят светилищата на други религии и да преследват техните представители.

    Очевидно между Картир и Мани започнала борба за влияние върху Шапур. Но царят явно предпочитал Мани. Това косвено се потвърждава от молбата на Шапур да му състави книга, в която да бъдат описани основите на манихейството. Творбата била наречена „Шапуракан“. Покровителството на шаха позволило на Мани и учениците му да проповядват религията си из цялата държава на Сасанидите и дори отвъд нейните граници.

    Но след смъртта на Шапур, при най-големия му син – Бахрам I, Мани изпаднал в немилост. Той бил окован, хвърлен в затвора и скоро екзекутиран. Според една от версиите й посрещнал смъртта по извънредно жесток начин – одрали го жив. Това било една от обичайните екзекуции в тогавашна Персия; смята се, че и плененият римски император Валериан І (200-260) бил убит по същия зверски начин.

    В общността, където израснал Мани, почитали Стария Завет и еврейския начин на живот, като ги съчетавали с отделни християнски канони. Именно тази смес е в основата на неговото учение. Мани наричал себе си апостол на Иисус Христос. Манихеите след неговата смърт имали свой върховен глава, редом се намирали 12 учители („апостоли“), епископи, жреци и дякони – „съвършени“.

    Обикновените вярващи били наричани „слушатели“. На тях им била разрешена връзка с една жена – докато в някои манихейски секти „съвършените“ имали право на отношения с неограничен брой жени. Манихеите отхвърляли християнските обреди и тайнства, като въвели свои – например деня на смъртта на Мани.

    Екзекуцията на Мани, както е изобразена в илюстрация на Шахнаме (Shahnameh) от 14 век. Уикипедия

    Учението на Мани започнало да се разпространява широко още приживе му. Неговите ученици ходели на мисии в Египет, където, съдейки по многобройните манихейски писания на коптски език, постигнали значителен успех. Някои от тях проповядвали в Персия.

    След смъртта на Мани учениците му отишли още по-далеч на Изток,  в централно-азиатския район, който тогава се наричал Согдиана и Бактрия. Някои от проповедниците се пръснали из римските провинции. Манихейството постепенно станало твърде популярно. Римският император Диоклетиан (упр. 284-305 г.), издал указ за забрана на манихейската религия, тъй като смятал, че последователите на Мани са агенти на персийския шах, който враждувал с Рим.

    Въпреки преследването на Диоклетиан и враждебното отношение на следващите императори, манихейството продължило да съществува дори в западната част на Римската империя. След ислямското завладяване на Персия и Близкия изток, манихеите по тези земи се оказали в трудна ситуация. Мюсюлманите ги обявили за „волнодумци“ и към X век просто избили онези, които не успели да избягат – манихейството в арабския халифат изчезнало.

    Преследванията изтласкали манихейските общности на изток. През VII век те започнали да се появяват по границите на Китай. Възникналият в този район Уйгурски каганат – държава на чергарите-уйгури, приел манихейството като официална религия през 762 г. Именно уйгурите и китайските манихеи са оставили богат пласт религиозни текстове. След като китайските императори почувствали, че манихейството разрушава традиционните духовни и морални устои на държавата, започнали да го преследват и в Китай. До XIV век общността все още се държала, но след това мнозина започнали да преминават към будизма. Дълго време китайците възприемали тази религия като поредната будистка или даоистка секта – докато най-сетне установили, че това е перфектен и зловещ идеологически инструмент за разрушаване на обществото и държавата.

    Това учение било ерес от гледна точка и на исляма. Така непризнаването, затворената структура на манихейските общности и липсата на държава, която да подкрепя тази доктрина, довели до привидното изчезване на манихейството.

    Разпространение на манихейството (300–500). Атлас за световна история, Дорлинг Киндърсли. Уикипедия

    Но след кръстоносните походи манихейството проникнало в Европа под формата на различни анти-християнски секти: богомили, албигойци, патарени, катари, долченити и др. Разпространението му било енергично подпомагано и най-вече финансирано от различни анти-християнски диаспори. Смята се, че Орденът на тамплиерите възприел доста манихейски идеи, което признавали и много тамплиери на съдебните процеси срещу тази организация и допринесло за нейното забраняване в началото на ХІV век.

    Богомилите в България на свой ред допринесли за разрушаването и упадъка на българската държава след победоносните войни на Симеон Велики. Тяхното учение и най-вече разрушителната им практика на унищожаване на традиционните семейства и общности се превърнали в един от решаващите фактори за падането на България под византийска власт в началото на ХІ век.

    За съвременен аналог на манихеите може да се смятат многобройните секти, чиито корени произлизат от идеите на древноперсийския мислител – и много от които, между другото, са забранени в повечето държави по цял свят; подобна рушителна роля, съзнателно или не, играят и множество замаскирани под различни благозвучни названия „неправителствени организации“.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови