Битката при Поатие – 732 г.

Хълмистите равнини около френския град Поатие са били бойно поле за няколко важни битки през Средновековието. Но несъмнено най-решаващо било сражението на 10 октомври 732 г. между арабските нашественици и християните-франки.

Франкската армия била ръководена от майордома (дворцов управител, пръв министър) Карл Мартел (фр. „мартел“ – чук), а арабите – от управителя на окупираната Андалусия Абдур Рахман ибн-Абдалах (Абд ал-Рахман).

Сражението при Поатие било предшествано от редица важни събития в европейската история. В периода 711-713 г. арабите със сравнително малки сили (около 15-20 хил. души) завоювали целия Иберийски полуостров.

На изток арабското нахлуване било спряно при Константинопол, където през 717-718 гг. византийците устояли на 200-хилядна арабска армия, ръководена лично от халифа Сюлейман ал-Малик. Решаваща роля за поражението на нашествениците по суша изиграла намесата на българския кан Тервел (синът на Аспарух), който в знак на благодарност бил канонизиран от западната църква под името Свети Тиверий.

По онова време мюсюлманската империя на династията Омеяди била завзела огромни територия. Тя разгромила и превзела Персия, разбила неведнъж византийските войски, като откъснала от Византия Сирия, Армения и Северна Африка.

На европейския континент нахлуващите араби опустошавали Южна Галия, като се насочили към абатството „Свети Мартин“ в Тур – най-почитаната християнска светиня в Западна Европа по онова време. Щом разбрал това, майордомът на Франкското кралство Карл Мартел събрал армия и тръгнал на юг, като се надявал да изненада мюсюлманите.

Повечето историци смятат, че арабската и християнската армии се срещнали при сливането на реките Клен и Виена между днешните градове Тур и Поатие. Броят на бойците не е уточнен – но се смята, че арабите били 80 хиляди, а франките 30 хиляди.

Нахлуващата арабска армия била изненадана, когато видяла срещу себе си многобройна войска, готова за сражение на хълмовете между тях и града Тур. Карл постигнал изненадата, към която се стремял. Той построил армията си в отбранителна формация под формата на каре, за да отблъсне всяка атака на арабската конница.

В продължение на седем дни двете армии провеждали разузнавателни схватки. Абд ал-Рахман бил опитен военачалник, но, въпреки това, позволил на Карл Мартел да събере всичките си войски и да избере място за битка. За арабите било трудно да преценят числеността на противниковите войски, понеже Мартел използвал гората и дърветата, за да създаде впечатлението, че армията му е по-голяма, отколкото била всъщност.

Затова Абд ал-Рахман призовал всичките си сили и така събрал още по-голяма армия – но това дало време на опитните пехотинци на Мартел да придойдат от далечни крепости в цяла Западна Европа. Повечето историци преценяват числеността на двете войски като 2:1 в полза на мюсюлманите. Арабската армия се състояла почти изцяло само от кавалерия, войската на франките – от пехотинци. Подготвяйки се за битката, Мартел поставил всичко на карта, надявайки се, че Абд ал-Рахман ще сметне за задължително да влезе в бой, за да си проправи път с цел разграбване на Тур.

Никой от тях не искал да атакува пръв. Но Абд ал-Рахман се чувствал задължен да ограби Тур, за което буквално трябвало да мине през редиците на армията на франките.

Изборът на терена бил решаващ. Чрез него Мартел принуждавал арабите да нападат нагоре по склона на хълма, преодолявайки пречките на релефа и растителността – което свело до нула естествените предимства на арабската конница.

Мартел прекрасно разбирал, че ако бъде победен, в Европа няма да има сила, която да защити западното християнство. Както казват някои историци, ако тогава арабите бяха победили, в Оксфорд щеше да се изучава корана, а на мястото на парижката катедрала „Света Богородица“ щяха да стърчат минарета.

Абд ал-Рахман искал да примами франките на откритата равна местност, където конницата му със сигурност щяла да помете франкската пехота. Франките на свой ред чакали на хълма сред дърветата – там конниците трябвало да се изкачват по нанагорнище и да се разпилеят сред гората.

Мартел спечелил играта на нерви. Абд ал-Рахман не искал да отлага повече битката, предвид наближаващата зима.

На 10 октомври 732 г. арабската конница се устремила в атака. Абд ал-Рахман вярвал в тактическото й превъзходство, защото именно на нея се дължали досегашните арабски победи. Основните оръжия на арабските конници били копия и саби, а защитното – тежки доспехи. Това досега винаги им било гарантирало успех. Но сега нещата били съвсем различни.

Дисциплинираните франкски пехотинци издържали всички атаки макар, че арабската кавалерия няколко пъти съумяла да пробие редиците им и да нахлуе вътре в карето. Арабските конници, които успели да пробият пехотния квадрат на християните, се опитвали да убият Мартел – но неговите васали го обкръжили, защитавали го яростно и не отстъпвали нито крачка.

Битката била в разгара си, когато сред арабите се разнесъл слух, че франкски отряди заплашват обоза с християнските роби и награбената досега плячка. Част от мюсюлманите веднага напуснали полесражението, за да се върнат в лагера и да пазят плячката си. В очите на останалата част от армията това изглеждало като откровено бягство. Настъпила масова паника – и скоро всички араби бягали от бойното поле. Абд ал-Рахман се опитвал да спре бегълците, но бил обкръжен от франкски воини и убит.

Франките възстановили бойния си строй и прекарали нощта в почивка, очаквайки утрото за ново сражение. Но арабите не се появили на бойното поле. Станало ясно, че под прикритието на нощта те продължили бягството си. Именно тогава Карл получил прякора си „Мартел“ – чук (за враговете).

Европа била спасена и това дало възможност да бъде построена великата християнска цивилизация. Но докога ще издържи тя – това днес само времето ще покаже…