Неслучайно наричат ХVІ век един от най -важните в историята на Европа – защото именно по това време се формирали национални държави по целия континент и били положени основите на съвременна Европа. Ако обаче за нас началото на ХVІ век е преди всичко епохата на Рафаело, Леонардо, Дюрер, Бош и други велики творци на Ренесанса, то за техните съвременници имената на пълководци и военачалници били не по-малко прочути. В крайна сметка Ренесансът не се ограничава само в областта на художествените образи – това понятие е валидно и за военното изкуство.
Полигон за формирането на войските на Новото време стават Апенините. Политическата раздробеност на Италия я правела желана цел за завоевание. Така продължителният конфликт, традиционно наричан „Италианските войни“ (1494-1559), се превърнал в зараждане на военната машина на Ренесанса. Любопитно е, че различни сражения, важни за развитието на военното изкуство, се оказват безплодни в политически и стратегически план – и обратно.
Но 28 април 1503 г. е особена дата както за историята на Италианските войни, така и за цялото военно дело от онова време.
Франция имала големи апетити за италианските територии. Важен фактор за успехите на френските крале и техните пълководци в самото начало на Италианските войни било несъмненото техническо превъзходство на полевата и обсадна артилерия на французите. Наследството на бургундския херцог Карл Смели (1433-1477) – голям ценител на първите оръдия в историята, и експериментите на самите крале създали класическата схема на сражение от нов тип. Именно военните лидери на френската школа разделили битката на две фази – подготвителна и активна. В началото на битката позициите на врага бивали „омекотени“ с помощта на масово (по стандартите на ХVІ век) използване на оръдия, след което тежко въоръжената ударна кавалерия просто ги помитала.
Обаче в лицето на своите врагове французите намерили отлични ученици. Известният Гонсало Фернандес де Кордова, „Великият капитан“ или „Гран капитан“, както го наричали, изиграл изключителна роля за въоръжените сили на испанското кралство – той имал голям принос за окончателното изгонване на арабите от Иберийския полуостров и победоносния край на Реконкистата през 1492 г.
Впрочем, в Италия Кордова изобщо не започнал с триумф, а претърпял поражение в битката при Семинара през 1495 г. Гонсало обаче не се отказал. Той неуморно обучавал войниците си и подбирал подходящи командири на отряди. И въпреки че силите, с които бил изпратен в Италия, били доста скромни, успял на място да събере боеспособна армия – независимо, че поначало качеството на войнишкия състав било твърде ниско, а задачите, поставени му от испанския крал Фернандо, доста трудни.
В първите години на ХVІ век французите отново нахлули в Италия. Френския крал Людовик ХІІ претендирал за неаполитанската корона, които амбиции били категорично отхвърлени от Фернандо Арагонски. Именно при тези условия в Италия Гонсало де Кордова бил принуден да защитава новите граници на владенията на своя крал.
Херцог Луи Арманяк-Немюр, наместникът на Людовик ХІІ в Неапол, смятал, че испанците обиждат краля му с дребни заяждания и бил готов да защити правата на френската корона върху тези земи с оръжие в ръка. За подобни ситуации Арманяк имал на разположение многобройна армия. С нея и внушителен артилерийски парк той обсадил крепостта Барлета – на 50 километра северозападно от Бари. Херцогът се надявал да принуди Гонсало да се предаде, но стените се оказали много по-приспособени за продължителна обсада, отколкото очаквали французите. Самият Кордова успял да се измъкне от града и да наложи на врага битка при град Чериньола, който лежи на пътя от Барлета за Неапол.
Предимството на Гран капитан било, че врагът бил принуден сам да го атакува – така полесражението можело да бъде правилно подготвено. В армията на Арманяк имало тежка кавалерия – „жандарми“ и лека конница, швейцарски наемници и френска пехота, общо около 9000 души.
Кордова можел да се похвали с две-три хиляди немски ландскнехти (което при оскъдните си ресурси смятал за голям успех), приблизително същия брой испанска и италианска пехота, около 800 кавалеристи – общо около 6300 души с 20 оръдия.
Основното предимство на испанската армия били 1000 стрелци с аркебузи. По препоръка на техния командир Фабрицио Колона на бъдещото бойно поле била изкопана траншея, пред която насипали вал – зад това изкуствено създадено препятствие стрелците трябвало да посрещнат атаката на врага. Аркебузирите били подкрепени от копиеносци-ландскнехти с дълги пики – пикинери. Кавалерията заела фланговете.
Когато Арманяк се озовал при Чериньола, се поколебал: артилерията му от 40 оръдия все още не била пристигнала. След кратък военен съвет било решено да не се отлага за следващия ден, а да се хвърлят войниците в битка веднага – без да се изчака артилерията, която бавно се тътрела откъм Барлета.
Така неправилната оценка на силите на врага и липсата на разузнаване изиграли своята роля. Прославената френска военна машина буквално се разбила в укрепленията, изкопани от войниците на Кордова. За началото на ХVІ век това било нещо невиждано дотогава: специално създадено за боя изкуствено препятствие, активно защитено от врага. Стрелбата на аркебузирите в такава ситуация се оказала много по-ефективна от огъня на артилерията: атаката на конните жандарми била спряна, а онези конници, които все пак стигнали до траншеята, загинали под ударите на немските пики. Същото сполетяло и швейцарците, които настъпили във втора линия. Обсипани с градушка от куршуми, те отстъпили с големи загуби. След като устремът на вражеската атака бил разсеян, Кордова хвърлил в атака кавалерията и част от пехотата, като по този начин довършил разгрома на французите. Самият Арманяк загинал, смъртно ранен от куршум в разгара на битката.
По този начин сражението при Чериньола се превърнало не само в забележителен триумф за испанците и техния талантлив Гран капитан – но и в своеобразен крайъгълен камък в историята на военното изкуство. Дотогава огнестрелните оръжия били второстепенно, спомагателно средство, чието влияние върху хода на битката било крайно незначително. От друга страна, Кордова поставил основата на традицията за широко използване на полеви укрепления, която остава актуална до ден-днешен.
Чериньола бележи и началото на господството на испанската пехота в Европа чак до битката при Рокроа през 1643 г., както и активното използване на пикинери и аркебузири. Това е първото сражение в историята, спечелено с огнестрелни оръжия. Бил отбелязан краят на времето на рицарството – и започнала епохата на барута.
–
