10: Експлорър 1, първият американски сателит (1958 г.)
Непосредствено след новините за успеха на Спутник, Jet Propulsion Laboratory (JPL) (скоро след това става собственост на NASA), започва да проектира сателит, който да последва Спутник в космоса. Отнема им три месеца за да завършат Експлорър 1. Сателитът навлиза в космоса на борда на ракета и мисията му била да изучава космическите лъчения в земната орбита. Експлорър 1 е дълъг 203 см с диаметър 15.9 см и тежи 14 кг. Сателитът обикалял планетата по 12 и половина пъти на ден на разстояние от Земята от 2,515 км до 353 км, измервайки космическата радиация. Но нещо се случва дори преди да навлезе в орбита, което би могло да промени представата ни за земната атмосфера.
Щом Експлорър 1 навлиза в открития космос, инструментите му започват да събират информация за космическото лъчение. Първите изпратени данни сочат, че стойностите му са значително по-ниски, от колкото са очаквали. Един от учените, Д-р Джеймс Ван Алън, има хипотеза, че причината за тази аномалия е смущение в радиационния детектор на сателита. Ученият смята, че Експлорър 1 е преминал през радиационна зона, която е облъчила детектора с Х-лъчи до такава степен, че не е могъл да събере повече докато е бил в орбита.
Друг сателит е изпратен в орбита два месеца по-късно и потвърждава теорията на Ван Алън, а радиационните колани Ван Алън, обкръжаващи Земята влизат в научните книги. Експлорър 1 навлиза в земната атмосфера и изгаря през Март 1970 г. , след като е обиколил Земята 56 000 пъти.
9: Телескопа Хъбъл (1990 – до сега)
Преди 1990 г. , виждането ни за космоса идва от разположени на земята телескопи. Изображенията били интересни, но не много ясни, а оптиките не можели да виждат толкова надалече. Земната атмосфера, облаците, водата и изпаренията пречат на светлината, която е важна за заснемането на ясни изображения. Решението било просто: Да се сложи телескоп от другата страна на земната атмосфера, където светлината ще достига до далечни обекти и ще се връща без проблем.
Кръстен на астронома Едуин Хъбъл, телескопът предоставя първите ясни изображения на вселената отвъд нашата галактика. Телескопът Хъбъл позволява на астрономите да докажат теорията си, че вселената се разширява. Всичко започва през 1975 г. Отнема 15 години за да пуснат Хъбъл. Учените прекарват осем години в изчисляване и тестване на 400 000 –те части на телескопа и 42 000 км писания. Трябвало да бъде в орбита в края на 80-те години, но заради катастрофата с Чаленджер през 1986 г. Се отлага до 1990 г. Телескопът Хъбъл ни позволява да наблюдаваме разширяването на вселената по начин, който не сме си и представяли. Не само, че има 10 пъти по-голяма резолюция от наземните телескопи и е 50 пъти по-чувствителен, но и друго откритие по това време прави тази гледка по-достъпна от когато и да било.
С изобретяването на интернет, хората могат да стоят вкъщи и да разглеждат вселената с цялата си красота и величественост. Хъбъл открива светове на милиарди светлинни години от Земята за всеки, който иска да ги види. Разбира се славата на Хъбъл не се задържа много. Типично за научните изобретения, той остарява за по-малко от десетилетие. Телескопът Чандра използва Х-лъчи вместо видима светлина за да заснеме най-невероятните гледки от вселената и до сега.
8: Обсерваторията Чандра (1999 – до сега)
През 1999 г, NASA изобретяват най-чувствителният телескоп, използващ Х-лъчи в света. Той може да види неща, които никога преди не били виждани, като момента когато за по-малко от секунда космическите частици изчезват в черна дупка.
Този вид телескопи са по-различни от онези, използващи светлината. Вместо да разчита на видимата светлина за да заснема изображенията, обсерваторията Чандра използва високо енергийни частици, Х-лъчи, за да записва изображения, базирани на енергийното колебание. Това позволява много по-голяма чувствителност и яснота на изображенията отколкото при Хъбъл. Добавете и това, че Чандра обикаля Земята на 200 пъти по-голямо разстояние отколкото Хъбъл и е 25 пъти по-чувствителен от който и да е друг телескоп.
Обсерваторията до сега е направила ясни снимки на следи от супернова, квазери, експлодиращи звезди и събития като изчезването на материя в черни дупки. Показал ни е супермасивни черни дупки, небула и тъмна материя. Записал е светлина, която съществува от 10 милиарда години. С напредването на технологиите и възможностите се увеличават. Чандра ще допринесе за това да научим повече за произхода на вселената ни и за нас самите.
7: Пионер 10, полет до Юпитер (1972 – 1997)
Преди 1972 г. , нищо, направено от човека, не бе стъпвало на друга планета. Дори никой не се е и опитвал. Пионер 10 променя това с мисия, която дава път на наякои от най-смелите цели на космическата програма.
Пионер 10 напуска космическия център Кенеди през 1972 г. И се насочва към Юпитер, най-далечната планета от Земята. От тогава се знае за астероиден пояс между Земята и Юпитер, който астрономите са смятали за непроходим. Пионер 10 успява да го премине.
Когато достига до планетата предоставя първото директно наблюдение на чужда планета и след това продължава напред. Пионер 10 пътува в космоса по-далеч от всеки друг обект, когато напуска нашата слънчева система и навлиза в неизследвания космос през 1983 г. Когато изпраща последния си сигнал през 2003 г. Е бил на 12.2 милиарда километра от земята.
6: Аполо 13 (1970 г.)
Аполо 13 трябвало да се насочи към Луната. На 11 Април 1970г, космическият кораб излита. 55 часа и 55 минути по-късно, експлозия поразява почти всички животоподдържащи системи на борда.
Поредицата от събития, довели до експлозията започва с изключването на единия от двигателите 2 минути по-рано при излитането. Всичко завършва с експлозията, довела до една от най-невероятните спасителни операции в историята. Толкова много неща са се объркали при Аполо 13, инженерно чудо, което екипажът – астронавтите Джеймс Ловел, Джон Суигерт и Фред Хейс – преживяват и от което се завръщат живи.
Минути след като екипажът е завършил телевизионно предаване от космоса и казват на Америка, че всичко е наред, експлозия разрязва кораба. Това е един от двата кислородни резервоара. Едното нещастие води до друго. Когато първият резервоар се взривява, вторият резервоар се поврежда. Непосредствено след това две от трите горивни клетки спират да работят. Аполо 13 изпуска кислород в космоса и всички животоподдържащи и навигационни системи – кислород, ток, вода, топлина и светлина – спират.
Изобретателността, която следва е присъща само на човешкото съзнание и дух. За да запазят колкото енергия, вода, храна и кислород им е останало, астронавтите на борда на Аполо 13 оцеляват почти без вода, храна и сън на изключително ниска температура. Членовете на екипажа губят общо 14.5 кг. за по-малко от шест дни, почти обезводнени.
През това време хората от центъра на NASA от 11 до 17 Април намират начин да приберат хората си. Успяват да направят изчисления отнемащи месеци само за няколко дни. Измислят как да накарат лунният модул да поддържа системите и да върнат кораба на Земята, въпреки, че никога не е предвиждан за това. Контейнерите, които премахват въглеродния диоксид от командния модул не пасват на системите на лунарния. От NASA напътстват астронавтите как да ги напаснат с подръчни материали: картон, торбички и тиксо.
Все още без контрол, без навигационна система, най –големият проблем за всички е как да насочат кораба за приземяване на Земята. Аполо 13 вече е бил настроен за кацане на Луната преди експлозията.
От NASA разработват план. Навигацията на борда е базирана на откриването на ключова звезда. Тази система не работи. За три часа NASA измислят как да използват Слънцето – изчисления, които иначе биха отнели три месеца; откриват начин и да използват лунното притегляне за да насочат кораба в правилната посока, защото трябва да запазят цялата останала енергия за пътят към Земята.
Изчисленията, базирани на Слънцето се оказват с отклонение от по-малко от 1 градус. Аполо 13 заобикаля Луната и се насочва към Земята. По стените на лунарния модул е имало толкова много лед от студа, че когато кораба е тръгнал и се е загрял, вътре сякаш е валяло дъжд. Аполо 13 каца успешно на 17 Април в Тихия океан.
5: Космическата совалка (1972 – до сега)
През 1972 г. Приключва програмата Аполо и NASA прави някои технологически проучвания. Ракетите Аполо са космически кораби за еднократно употреба. Разходите за една мисия са невероятно големи. Кораб, който да се използва по няколко пъти не само ще спести много пари, но и ще е невероятно технологично изобретение.
След като президентът Никсън обявява, че планира построяването на такъв кораб, NASA разработва основния дизайн: два солидни ракетни ускорителя прикрепени към орбиталния модул и външен резервоар за горивото.
Има значителни трудности при този проект. Оборудването, което е предпазвало предишните космически кораби от изгарящата атмосфера на Земята вече няма да върши работа и NASA се нуждаят от изцяло нов щит. Измислят метод, при който покриват кораба с керамични плочи, които да поемат топлината без да се разпаднат. Другата значителна промяна е свързана с кацането. Старите кораби падат през атмосферата и се разбиват в океана. След падането във водата оборудването се поврежда. Новият кораб каца по-гладко, на истинска писта.
Минават девет години от началото на проекта до първия полет. През 1981г. Космическата совалка Колумбия излита и мисията е успешна. NASA успяват да построят космически кораб, който да се използва многократно.
4: Международна космическа станция
Космическа мисия за няколко седмици може да постигне невероятни резултати. Можем да достигнем Луната, да се обслужват сателити и телескопи и да се тества всякакъв вид оборудване. Но има едно нещо: откриването на други планети и изследването на други слънчеви системи изисква много време – месеци, дори години. Човешкото тяло не е предназначено за живот в космоса. За да изследваме по-далеч и от преди изисква много тестове за ефекта на космоса върху човешкото тяло. Тук идва ролята на постоянна космическа станция.
Международната космическа станция (МКС) не е първата космическа станция, но е най-внушителната. Русия изстрелва Салют 1 през 1971г. Който обикаля Земята за по-малко от година след серия от повреди в оборудването. САЩ изпращат Скайлаб през 1973г., който също се проваля за по-малко от две години. Русия изстрелва втората си станция през 1986г. Това е Мир, която действа до 2001 г. Мир е 33 метра дълга, 27 метра широка, тежи повече от 100 тона и почти непрекъснато в нея е имало астронавти. Но дори не се доближава до параметрите на МКС. МКС е модерна лаборатория в орбита. Когато бъде завършена през 2010г. , ще е 108.5 метра дълга, 72.8 метра широка и ще тежи 450 тона.
Първите два модула от станцията навлизат в орбита през 1998г. , където са прикрепени към основната структура. През 2000г. Пристига първият екипаж. От тогава САЩ, Русия и още 13 държави изпращат допълнителни модули, оборудване и екипажи. Няколко астронавти са прекарали стотици дни на борда.
През последните осем години, обитателите на станцията са изучвали загубата на костна маса при продължително излагане на микрогравитация, радиационните нива в космоса и как да се предпазят от тях, различни техники за поправяне на оборудването в космоса и безброй други експерименти, поправки, космически разходки и открития в роботиката. Наблюдавали са и ефекта на космоса върху няколко „космически туриста”, които са платили десетки милиони долари за да изпитат живота в орбита.
3: Изследователят на Марс, робот на червената планета (1996г. – 1997г.)
Тази мисия е трябвало да докаже приложимостта на безпилотното изучаване на червената планета Включващ земен модул и обхождащ модул, целта е била да премине през атмосферата на Марс, да кацне на повърхността и да пусне робот, който да обхожда планетата.
Изследователят напуска земята през Декември 1996г. , изминава 494 милиона километра до Марс и каца през Юли 1997г. Преди това нито един кораб не е кацал на планета без преди това да я обиколи. Приземяването става с помощта на парашут и въздушни възглавници; модулът се приземява върху скали невредим и роботът излиза. Мисията е успешна. Изследователят не само, че изпраща 2.3 милиарда бита информация на NASA (повече от 17 000 снимки сред останалата информация), но и надживява предвиденото си време. Модулът е трябвало да работи, записва информация и снимки около три месеца, но продължава да изпраща цяла година. Подвижният робот е проектиран да действа няколко дни, но обхожда Марс цял месец.
2: Фрийдъм 7, първият американски космонавт (1961г.)
Първият американски космонавт, който обикаля Земята е Алън Шепърд и излита на 5 Май 1961г. Но той не е първият човек в космоса – съветският космонав Юри Гагарин получава тази чест.
Това е напрегнат ден за NASA. Последните приготовления са разделени на две части, за да не бъде Шепърд цял ден на площадката, отнемат повече от 24 часа. NASA проверяват няколко пъти оборудването и ето че остават 15 минути до излитането. Шепърд е на борда, пилотите са в готовност и всички системи са наред. Тогава идват облаците.
Времето не е било проблем за излитането, но е проблем за фотографа, който отразява най-голямото събитие на NASA до тогава. NASA отлагат излитането докато не се разчистят облаците. По-време на изчакването един от орбиталните енергийни инвертори показва признаци на проблеми и инженерите го оправят за 86 минути. При 15 минутното отброяване решават отново да проверят навигационното оборудване.
Повече прекъсвания няма и кораба излита в 9:34 сутринта, около 25 часа след началото на отброяването. Шепърд навлиза в земната орбита на 187.5 км от Земята. Прекарва 15 минути и 28 секунди там, изминава 484км. Около земята със скорост от 8 262 км/ч. Когато се приземява в Атлантическия океан завършва мисията перфектно.
1: Аполо 11, кацане на Луната (1969г.)
Само 20 дни след мисията на Алън Шепърд, президента Кенеди обявява мисията, която ще стане най-голямото постижение на NASA. Америка отива към Луната. NASA веднага пуска програмата Аполо.
Отнема им осем години за да стигнат до там. Аполо 1 през 1967г е истинска катастрофа – всичките трима астронавти на борда загиват в огъня. През следващите две години NASA правят още девет мисии, тестват различни аспекти от операцията. Работата напредва бързо.
Аполо 11 е първата мисия, която наистина приземява човек на Луната. Когато астронавтът Нийл Армстронг стъпва на Луната на 20 Юли 1969г. , и изговаря думите „Една малка крачка за човека, голям скок за човечеството” целият свят гледа. Кацането е толкова голямо събитие, че има хора, които не вярват, че се е случило – че всичко е било постановка.
Вярно, че е като събитие от Холивуд – написано и хореографирано. Но това е защото кацането на луната е момента на NASA, първото от всички и почти невъобразимо постижения в космическата ера.
Има още пет мисии Аполо до Луната. Кацането на Луната е толкова голямо постижение, че президента Джордж Буш обявява през 2004 г. , че Америка ще се върне там, 35 години след първото кацане.
