Големият глад в Ирландия от 1845 година е разглеждан от някои историци като повратна точка в историята на Ирландия. Гладът е бил често срещан през 19 век, но този от 1845 надминава всички останали.
Ирландското селско население бързо нараства през 19 век. Това е така, защото когато семействата имали много деца, това означавало, че на по-късен етап ще има кой да се грижи за възрастните. Но това също така означавало, че големите семейства имали нужда от по-големи количества храна, за да се изхранват.
Картофите представлявали основната храна на селското население в Ирландия. Въпреки това, картофите са силно уязвими на болести, особено така наречената „potato blight”, причинена от появата на микроорганизмите, познати като фитофтора инфестанс. По онова време не съществувал метод, който да предотврати появата на тези микроорганизми.
През 1844 година нова форма на заболяването “potato blight” е идентифицирана в Америка. Болестта буквално превръщала картофа в гъста каша, която била негодна за ядене. Американската болест „пристига“ във Франция за първи път през лятото на 1845 година. Лятото в Ирландия било меко, но много влажно – перфектните условия за разпространяване на микроорганизмите.
Ирландският народ дори не подозира приближаващата се катастрофа. Хората очакват добра реколта през 1845, но когато се стига до събирането ѝ, вместо картофи, те изваждат от земята гъста, черна и лепкава каша. Очакваната добра реколта се превръща в истинско бедствие. През същата година има 50% загуба на картофи. Хората нямали възможност да се справят с това, защото всяко семейство отглеждало толкова, колкото му било необходимо, за да се изхрани през годината и малцина имали „за черни дни“.
Но с течение на времето ситуацията ставала все по-лоша. Реколтата през 1846 също е пълен провал, а тази през 1847 не е по-различна от предходните две години. Първоначално правителството решава да не направи нищо по въпроса – и преди е имало лоши реколти и глад, така че хората би трябвало да знаят как да решат проблема. Но през 1846 година става ясно, че това не е „обикновен“ проблем.
Министър Робърт Пийл, въпреки опозицията от страна на Хазната, изпраща в Ирландия царевица, на стойност 100 000 паунда. Но до края на 1846 година са изгубени картофи на стойност 3 500 000 паунда – помощта на правителството била много по-малка от нуждите на населението.
Гладът довежда до изселване. През октомври 1847 на борда на кораба „Lord Ashburton” има 477 ирландци, готови да търсят решение на проблемите си в Северна Америка. Голяма част от тях били толкова бедни, че не носели нищо друго, освен дрехите на гърба си. 87 от тях дори били без дрехи и трябвало да бъдат облечени от благотворителни групи в Америка, преди да слязат от кораба. По време на това пътуване 107 души загиват от дизентерия и малария.
В периода 1846-1850 населението на Ирландия намалява с 2 милиона души, съставляващи 25% от общото население на страната. Тези 2 милиона души се разделят грубо на две части – половината от тях загиват вследствие на глада или болестите, свързани с него, а другата половина емигрират в Северна Америка или други части на Великобритания.
