През 1858 година ужасяваща миризма тероризира Лондон в продължение на 2 месеца. Източникът на това, което днес е познато като „Голямата смрад“ е река Темза, в която се отичала градската канализация. В периода 1800 – 1850 година количеството на отпадъците, изпускани в реката се увеличило, тъй като самото население на Лондон се удвоило.
През 1855 година физикът Майкъл Фарадей съобщава, че отпадъците от канализацията са превърнали речната вода в „матова, бледокафява течност“ с неприятна миризма и участъци с плътна материя от фекалии.
Тогава през лятото на 1858 година високите температури причиняват необичайно огромното количество отпадъци в реката да ферментира и миризмата става непоносима. Британските вестници започват да я наричат „Голямата смрад“, пишейки, че: „Уважението на речта свърши – от реката смърди и който веднъж е вдишал смрадта никога вече не може да я забрави и може да се счита за късметлия ако изобщо оцелее, за да я запомни“.
„Мълчаливият разбойник“: смъртоносна разходка в Темза с лодка, която отнема живота на онези, които не са платили за почистването на реката по време на „Голямата смрад“. (Карикатурата е публикувана в Punch Magazine на 10.07.1858)
Както става ясно, населението на Лондон вярвало, че ужасната миризма е не просто неприятна, но и смъртоносна, тъй като зловонията обикновено се свързвали с разпространение на болести, включително холера. В периода 1831 – 1854 година, три епидемии от холера са обявени в града, при всяка от които умират хиляди лондончани. Заради голямата смрад от Темза хората вярвали, че ги очаква поредната епидемия от холера.
Въпреки това, лекарят на име Джон Сноу сметнал, че страхът на лондончаните от „Голямата смрад“ е излишен. По време на третата епидемия от холера Сноу изследва разпространението на болестта в квартала Сохо. Той правилно подозирал, че холерата се разпространява чрез замърсена вода, а не посредством лоша миризма. За да докаже теорията си, Сноу премахва дръжката на водната помпа в квартала.
Джон Сноу
Това възпрепятства обитателите на Сохо да пият от водата, за която Сноу се съмнява, че е замърсена и ги заразява с болестта. По-късно лекарят забелязва, че в този квартал има значителен спад на смъртни случаи, дължащи се на холера.
Сноу потвърждава своята теория и започва да твърди, че лондончани трябва да се тревожат по-малко от лошите миризми и повече за качеството на питейната вода, голяма част от която идва от реката. Въпреки това, малко хора придали значение на думите на Сноу, затова по време на „Голямата смрад“ огромна част от населението се страхувало от зловонията.
След като миризмата става непоносима, управниците решават да се приеме законопроект за създаване на нова канализационна система на града. Благодарение на новия законопроект брилянтният инженер Джозеф Базалджет успява да изгради канализация с обща дължина от 132 километра. Новите канали отвеждали отпадъците на изток отвъд града, където можели по-лесно да се отичат в океана. По този начин се слага край на „Голямата смрад“ и Темза се изчиства.
След това само една епидемия от холера „удря“ Лондон – през 1866 година. Тя е обявена в източната част на Лондон – Ист Енд, която била и единствената част на града, която все още не вила свързана с новата канализационна система на Баладжет. Едва тогава хората осъзнават, че Сноу е бил прав през цялото време.
