През 424 г. пр. Хр. в сухопътната битка при Делия древногръцките воини изстрелвали от кух дънер някаква запалителна смес, състояща се от суров нефт, сяра и селитра, както и от други, неизвестни ни днес вещества. Огнени смеси за изстрелване използвали през І век пр. Хр. и воините на древен Китай.
Раннохристиянският автор от III век Секст Юлий Африкански в своята енциклопедия „Плетеници“, съставена за римския император Александър Север, говори за „мидийския воден огън“, който бил направен от битум, сяра, пепел, каменна сол, пирит, „гръмотевичен камък“, и го хвърляли със снаряди, напомнящи по-късните гранати.
Но само едно вещество, изобретено от инженера и архитект Калиник през 668 г., било наречено „гръцки огън“. За неговото изстрелване той създал още и сифон. „Гръцкият огън“ е горяща смес, използвана от византийската армия в сраженията с многобройните нападатели на империята – главно по море. Умелите ромейски майстори усъвършенствали сифоните, от които гръцкият огън във вид на пламтяща струя бил изстрелван срещу враговете. Сифонът представлявал медна тръба, пълна със запалимата смес. Най-вероятно огънят бил изхвърлян с помощта на сгъстен въздух.
От какво точно се състояла сместа, е трудно да се каже. Досега не е открита нито една бележка в хрониките, която да описва рецептата му. Историците смятат, че съставът на „гръцкия огън“ е включвал съставки, които вече са били познати на човека: основните били нефт, сяра, селитра и някои други горими масла. Вероятно е имало и някаква съставка, за която едва ли някога ще узнаем. Според хрониките, първата бойна употреба на гръцки огън датира от 673 г. сл. Хр. Тогава ромеите изгарят цялата арабска флота, обсадила Константинопол.
Тъй като Византия имала голям излаз на море, византийците строели много кораби. Затова и „гръцкият огън“ бил най-популярен именно сред моряците. По време на морски сражения ромеите обливали вражеските кораби с толкова много запалителна смес, че даже водата горяла. Византийските автори наричат „гръцкия огън“ по различни начини: „морски огън“, „мокър огън“, „военен огън“, „блестящ огън.“ Нещо повече, те уточняват, че той може да бъде изхвърлян от сифони, поставен в гърнета, изливан от котли или пък с него напоявали парцали и ги увивали около стрели, които изстрелвали с катапулти.
При изхвърляне на течната горяща смес от сифона се чувал силен рев. За изтласкването се използвали мехове, подобни на ковашките. Най-страшното свойство на „гръцкия огън“ било това, че не можело да бъде изгасен, тъй като продължавал да гори дори по повърхността на водата.
Именно благодарение на „гръцкия огън“ през 717 г. била спечелена голяма морска победа над арабите, които отново обсаждали Константинопол. По суша пък нашествениците биват разгромени от българския кан Тервел, син на Аспарух – така българи и ромеи спасяват югоизточния фланг на Европа и не позволяват да се случи трагедията на Иберийския полуостров, където борбата за изхвърляне обратно на агресорите продължила 800 години.
Разбира се, като военна технология сифоните не може да се сравняват с модерните огнемети. Най-вероятно ромеите можели да изстрелват „гръцки огън“ на не повече от 30-40 метра. Византийските кораби можели да си позволят почти да не участват в пряк досег с неприятеля, когато използвали тази огнена смес.
Така Византия станала могъща морска сила, но все пак понасяла големи загуби в сухопътни битки. А когато се появили кораби, въоръжени с оръдия и барут, „гръцкият огън“ станал безполезен.
Последното споменаване за негово бойно използване се отнася до обсадата на Константинопол през април-май 1453 г. от войските на турския султан Мехмед II Фатих. Тогава, на входа на залива Златен рог, четири генуезки кораба и един византийски успели с „гръцки огън“ да унищожат турска флотилия от 150 кораба, като турците загубили в пламъците на горящите си кораби около 12 000 убити.
–
