Към 400 г. християнството станало доминираща религия на Римския свят. За този успех имало твърде сериозни причини.
Преди всичко, обществото чувствало дълбока потребност от религия, която да обещава вечен живот и душевен мир на всички хора, независимо от тяхното социално положение в този свят. За повечето от тях, особено след нахлуването на дивите варварски племена, които варваризирали територията на империя с всички последици от това – несигурност, хаос, беззакония, животът бил кратък, тежък и пълен със страдания.
Част от римляните преживели прякото или непряко влияние на персийския зороастризъм – религия, която представя света като арена на борба между силите на доброто и злото. Християнските теолози също не отричали съществуването на демони, за каквито смятали древните гръцки и римски богове. Според тях обаче, чрез благодатта на Иисус Христос човек може не само да се бори с демоните, но и да ги победи.
След като Константин Велики победил съперника си Максенций на Мулвийския мост през 312 г. и станал владетел на империята – което той отдавал на помощта на християнския Бог, военната мощ на Кръста била призната за несъмнена.
Някои християни, обаче, предлагали по-дълбоки обяснения. Свети Августин Блажени (354-430), епископ на град Хипон в Северна Африка, стигнал до християнството по дълъг път на духовни и интелектуални търсения, описание на което ни е оставил в своите „Изповеди“. От тази твърде лична духовна автобиография научаваме много неща за мирогледа на епохата, за преплитането на религиозни и философски мисли. Той обобщавал своята позиция чрез фразата:„Вярвам, за да разбирам“. Неговите изключително фини наблюдения над самия себе си, включително и над своята чувственост, са великолепен образец за подражание от творците на автобиографии до ден-днешен.
Когато през 410 г. вестготите разграбили Рим, това се почувствало едва ли не като края на света. Августин бил объркан също толкова, както и повечето от неговите съвременници. Въпреки това, неговият прочут трактат „За Божия град” бил реакция не толкова на това, несъмнено, апокалиптично събитие – колкото добре обмислена критика на все още живото езичество и равносметка на своите размисли за небесното и земното. Славата на Рим според него, както традиционно си я представяли и езичниците, и християните, нямала нищо общо със славата, която може да се намери само в Божия град – небесния Йерусалим, духовният град на всички истински християни (живи и мъртви) и на Божиите ангели. Противопоставеният на небесния Йерусалим земен град Вавилон живее не чрез вяра, а търси само земния свят. Единствената цел, която Вавилон преследва в добре подредената комбинация от гражданско подчинение и власт, е да съгласува желанията на хората, търсещи светски блага.
А Божият град (или, по-точно, тази негова част, която временно се намира на земята и живее чрез вярата) използва земния свят само по необходимост – „…докато тленното състояние, което го принуждава към това, не отмине”. В този свят двата града са смесени неразличимо, но в деня на Последния съд те ще бъдат разделени.
В областта на политическата мисъл решаваща роля изиграло твърдението на Августин, че светското, политическото управление и светската власт са полезни и дори необходими за организирането на християнски живот тук на земята.
На практика това учение още повече укрепило старата традиция на християнската църква – да подкрепя светската политическа власт. Християнските богослови ясно разбирали, че разрушаването на властта като организираща сила на обществото води към разрушаване на самото общество – затова предпочитали „лоша власт“ пред дивата анархия на безвластието, спазвайки Христовия принцип: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“.
Развитието на християнството било свързано с друго важно условие – признаването и усвояването на интелектуалните традиции на римския свят. В ранната Църква имало хора, склонни да отхвърлят римската култура като езическа; те обаче останали в малцинство. Освен това, бързо станало ясно, че е просто невъзможно да се отдели сериозната богословска мисъл от съществуващите интелектуални традиции и образователни системи. Затова, поне от началото на III-ти век, най-големите богослови били високо образовани хора, които съзнателно използвали езическата риторика, наука и философия, за да развият християнската мисъл и образование.
През 529 г. император Юстиниан Велики, поради агресивната антихристиянска риторика на езическите философи от Атинската академия, ги прогонил оттам, за да сложи край на разпространяваните от тях еретични и обидни за християнството възгледи. Но, като цяло, християнската църква (въпреки, че винаги е имала известни предубеждения към светската култура) се оказала страж и пазител на традициите на гръко-римската езическа култура.
Запазена е преписка към препис на писмата на император Юлиан Отстъпник (300-363), направен от византийски монах, който яростно отхвърлял схващанията на автора: „Не си прав, куче проклето!“. Монахът ругаел Юлиан, но преписвал писмата му, за да останат за поколенията – рядък пример за религиозна толерантност дори в нашите „толерантни“ времена.
Самият факт на такава културна приемственост била от огромно значение за Европа. Картината на отминалия цивилизован, културен и прекрасен свят на Римската империя, достоен за възхищение и почит, се оказала постоянен стимул за подражание и съперничество. Дори днес всеки начинаещ студент юрист ще ви каже, че цялата съвременна юриспруденция е изградена въз основите на старото римско право.
През хилядолетието след 400 г. този образ на блестящото минало вдъхновявал европейското общество за най-ярки културни постижения. Философската традиция, въведена в християнството от Августин и други Отци на Църквата, подразбира, че земният свят поне до известна степен съществува осмислено. Духът и плътта, небето и земята – западната християнска традиция никога не разделяла с непреодолима пропаст тези понятия.
Така започвала християнизацията на Римската империя – на фона на бурни събития, по един неспокоен, но в същото време много плодотворен начин.
