Саксонският племенен съюз се откроявал сред западногерманската група племена. Той бил част от племенната асоциация на ингевоните до Северно море, в която през ІV в. пр. Хр. влизали още кимври, тевтони, фризи, хавки, ампсиварии, варни и англи. През І-ІІ в. части от този племенен съюз вече се биели с Рим и грабели крайбрежните селища. Саксите станали независимо обединение през II век и се заселили в Холщайн, Северна Германия.
До ІІІ век те постепенно се придвижвали към Елба и Долен Рейн по крайбрежието на Северно море. През ІІІ-ІV в. вече били известни като истински морски разбойници, които усилено грабели крайбрежието на Галия (дн. Франция). Рим дори създал нова военна длъжност – Comes Litoris Saxonici per Britanniam, Комит на саксонския бряг за защита на британците.
В Галия саксите се сблъскали с франките, които им попречили да нахлуят в тази римска провинция. Но все пак, след изселването на вандалите, аланите и свевите през 406 г. от източната част на Германия, саксите заели галското крайбрежие и дори през 407−413 г. успели да проникнат в градовете при устието на Лоара – Лизие и Байо.
Сред вихъра от събития по време на Голямото преселение на народите в V век за саксите на континента станало доста трудно да си запазят свое място. Това германско племе, както показва историята, оставало извън общуването с античната цивилизация: не познавало латинската писменост, нито пък развитите социални институции.
До V век племената на саксите, англите и ютите създали свой племенен супер-съюз. В началото на този век Британските острови се оказали в много уязвимо положение: през 407 г. римските легиони започнали да ги напускат, а от север пиктите и шотландците засилили нападенията си срещу градовете и селищата на романизираните келти – бритите.
Освен това, представителите на местния британски елит започнали да делят властта помежду си – както обикновено, с оръжие в ръка. Подобни междуособици се отразили негативно на защитата на местното население. В резултат на това един от лидерите на бритите – Вортигерн (повечето историци смятат, че това не е име, а по-скоро титла) през 449 г. се обърнал за помощ към двамата водачи на германското племе юти – братята Хенгист и Хорса, за военна помощ.
Този призив и до ден-днешен си остава една от най-глупавите, ако не и най-глупавата политическа стъпка в цялата история на Британия. Може да се направи аналогия със съвременната европейска действителност.
Вождът на бритите обещал на англосаксите и ютите пари и земя на територията на съвременния Кент в замяна на военна помощ. Двамата братя слезли с войска на остров Танет. Отрядите на германците имали добър боен опит и бързо победили варварите, които нападали от север. Но недостигът на храни бързо разгневил новодошлите – и метежът не закъснял. Германските наемници започнали да се бият с местните власти и техните поданици. Това било началото на завладяването на Британските острови от англосаксите.
Всъщност, присъствието на германци на територията на Кент през V век не бил нещо ново. В Югоизточна Британия има следи от германски селища още от ІV век. Това се дължи на факта, че римските управители набирали войски от варвари, за да защитават бреговата линия от набезите на собствените им племена.
Около 455 г. хрониките вече фиксират открити сблъсъци между отрядите на Хенгист и Хорса с Вортигерн и неговите поданици. В една от първите битки – при Ейлсфорд, Хорса бил убит и цялата власт над германските нашественици преминала към Хенгист. По време на кръвопролитни сблъсъци от 455 до 473 г. дружината на Хенгист успяла да превземе Югоизточна Великобритания и да основе първото кралство на ютите – Кент.
Саксонският вожд Ела през 477 г. започнал настъпление срещу британците и през 491 г. станал владетел на Съсекс. След още 4 години други двама саксонски вождове – Седрик и Кинрик, слезли с войските си на Британските острови и основали кралството на западните сакси – Уесекс.
През VІ век мащабите на преселването на англосаксите откъм континента се увеличили. В 516 г. те понесли голямо поражение в битката при планината Бадон – тогава бритите под командването, както твърдят хрониките, на крал Артур (повечето историци смятат, че това бил, всъщност, вуйчо му Амвросий Аврелиан) временно спрели натиска на германците. Въпреки това през 570-590 г. германските племена уверено заели югоизточната и централната част на острова.
До началото на VІІ век на Британските острови се формирали Седемте кралства или Хептархията: Нортумбрия, Мерсия и Източна Англия – под контрола на англите; Есекс, Съсекс и Уесекс на саксите, а ютите владеели Кент.
Остатъците от коренните келтски племена – бритите, били изтласкани в труднопроходимите блатисти местности на Уелс, където се съпротивлявали още около 300 години. Именно те изобретили оръжието, което по-късно осигурило на Англия победите й в Стогодишната война – английския дълъг лък.
До края на VІ век варварските кралства в Британия оставали езически. Процесът на християнизация започнал през 597 г., когато кралят на Кент приел новата вяра. Постепенно и останалите държавни образувания на англосаксите се насочили към християнството. На тази основа през VІІ век възникнали конфликти между кралствата: главната борба за влияние се водела между Нортумбрия и Мерсия.
Но процесът, започнал през V век, вече бил достигнал своя връх: Британските острови формирали нов етнокултурен елемент, който с течение на вековете решително се намесил в историята отначало на Европа, а после и на целия свят.
–
