През октомври 1941 г. петгодишният Иля Галперин става свидетел на екзекуцията на семейството – майка му, сестра му и брат му. Нацистите ги екзекутирали заедно със стотици други евреи в малкия белоруски град Дзержинск, Минска област. Самият той по чудо се е спасил от репресиите, криейки се в гората, но за еврейско дете, попаднало в дълбоката германска окупация, това означава само забавяне на смъртта. За щастие, съдбата решила друго и Иля трябвало да изживее дълъг и необикновен живот.
Останал сам, Иля Галперин се скитал из студените есенни гори, ядял плодове и спял по дърветата, за да не стане жертва на вълци или диви кучета. Нощите били студени, но детето успяло да се снабди с малко топли дрехи, които свалил от труповете, намерени по пътя.
Когато на пътя на момчето се появявала ферма или село, той чукал на портите, понякога получавал храна и квартира, но по-често го гонели. Хората се страхували да пуснат дете в дома си, предполагайки, че може да е евреин. Помагайки на момчето, можели да загубят живота си, защото даването на подслон и храна на евреи било забранено, а наказанието за нарушителите било смърт.
Иля не си спомнял колко продължили скитанията му – в съзнанието на изтощеното и гладно дете всички дни се сливали в едно отчаяно бягство от смъртта, в което нямало часове, дни или седмици. Може би момчето щяло да загине като хилядите други сираци, замръзнало в гората, полето или на верандата на състрадателни фермери, ако не било спасено … от врага.
В едно от селата, един от селяните разпознал в него еврейското момче и, желаейки да се подмаже на нацистите, завел Иля в щаба на батальона, разположен в сградата на училището. По пътя негодникът нанесъл тежки удари на детето и му отнел онези няколко топли неща, които го спасили от студа. Дивизията, в чийто щаб попаднало момчето, се наричала 18-ти латвийски батальон „Курзем“. Това било полицейско звено, състоящо се от латвийци, чиято задача била наказателни операции срещу цивилни, унищожаване на евреи и борба срещу партизански отряди. Като цяло за Иля запознанството с латвийските нацисти не предвещавало нищо добро.
Но тогава съдбата била на негова страна. Злият селянин го предал в ръцете на ефрейтор Екабс Кулис, в който все още имало нещо човешко. Латвиецът разбрал, че Иля е чужденец, затова отвел момчето настрани и строго му забранил да казва на когото и да било за еврейския си произход. За всички Иля станал Алексей – руското момче, което загубило родителите си във войната и дори не помнело фамилията си. Батальонът му дал името Алекс Курзем, в чест на Курзем, западната провинция на Латвия, където е бил нает екипът на батальона Курзем. Алекс Курзем дори получил нови документи, в които рождената му дата е 18 октомври. На този ден, през 1918 г., Латвия за първи път получава независимост и тази дата е от особено значение за латвийските националисти. В батальона Алекс не просто ядял войнишки хляб наготово, а работел, колкото му позволявали силите. Той помагал на готвачите в кухнята, чистел войнишките ботуши и катарами, палел печки и носел вода.
След известно време те започнали да считат момчето Алекс Курзем за свое – той научил добре латвийския език и дори пеел тъжни песни за родината и морето с войниците. Направили му истинска униформа и му дали оръжие – пушка с малък приклад и миниатюрен дамски пистолет. Така еврейското момче Иля Халперин станал син на полка и жив талисман на латвийските нацисти от батальона Курзем.
Алекс Курзем обиколил цяла Беларус с латвийците и видял много опожарени села, бесилки и екзекуции. По-късно, като възрастен човек, той оправдава непрякото си участие в тези събития по следния начин:
„Просто трябваше да наблюдавам какво се случва. Не можех да спра войната. Взеха ме хората, извършили всички тези убийства. Не можех да направя нищо, нищо. Знаех, че е лошо. Плаках … Понякога съжалявах, че не съм бил застрелян с майка ми. “
Разбира се, детето не участва в масови екзекуции, но въпреки това Алекс Курзем не можел да не се изцапа, докато служи в батальона. Момчето често било пращано на пероните на железопътните гари, където евреите били товарени във влакове, за да бъдат изпращани в лагерите на смъртта. Неговата задача била да раздава сладки и шоколадови бонбони на нещастниците – нацистите вярвали, че това има успокояващ ефект върху обречените хора и ги карало да се откажат от съпротивата и бягството.
На 1 юни 1943 г. 18-и полицейски батальон „Курзем“ е награден за специални успехи в извършването на наказателни операции, като е включен в латвийския доброволчески легион на СС. Заедно с войниците от неговия батальон Алекс Курзем получава униформа на СС.
Симпатичното момче скоро привлякло вниманието на нацистките журналисти, а германските издания били пълни с портрети на „най-младия нацист от Райха“ и неговата история, колоритно нарисувана от пропагандистите на Гьобелс. Дамите в Берлин и Хамбург се умилявали от патриотичното хлапе и му изпращали колети на фронта, докато учениците пишели помпозни писма, пълни с идеологически глупости до Алекс. Но в СС еврейското момче Иля Галперин не служил дълго – скоро нацистите обърнали късмета си и настанали тежки времена за неговия батальон. Германците се оттегляли, замитайки следите си по фронта с батальони, вербувани от латвийски, руски и украински сътрудници. Батальонът започнал да търпи тежки загуби и младият Алекс Курзем е изпратен дълбоко в тила.
Така Иля се озовал в Рига, където бил осиновен от семейството на Екабс Дженис, директор на сладкарска фабрика. Осиновителят симпатизирал на нацистите, следователно, когато съветските войски се приближили до Рига, Дженис отвежда семейството си в Германия. Тук Алекс Курземе среща колапса на Райха и усеща всички трудности на победените – глад, студ и унижение. През 1949 г. приемното семейство на момчето заминава за Австралия, където накрая Алекс започва спокоен живот.
Алекс Курзем цял живот пази тайната на детството си. Дори жена му и децата му не знаели, че той е служил в СС. Той казал на всички, че е загубил семейството си и е осиновен от латвийци. През 1997 г. мъжът решил и да разкрие своята грозна тайна. Малко по-късно той написва книгата „Талисманът“, която променя нормалния му живот на австралийски пенсионер.
Алекс загубил много приятели, а еврейската общност в Мелбърн го обвинила, че е помагал на нацистите. Повечето противници били ядосани от факта, че Курзем не изпитвал омраза към бившите си бойни другари и винаги говорел и пишел за тях като фронтови другари, които били измамени и само поради тази причина правели чудовищни неща.
„Омразата няма да ми помогне. Аз съм това, което съм … Роден съм евреин, отгледан от нацистите и латвийците и женен като католик. “
Вече в напреднала възраст Алекс Курзем разбира, че всъщност фамилията му е Халперин. За целта той трябвало да отпътува с най-големия си син Марк и да посети родното си село, разположено недалеч от белоруския Дзержинск. Алекс Курзем-Халперин все още живее в Мелбърн и отглежда внуци и правнуци. Той говори за миналото си без срам и не разбира защо е прокълнат и наричан стар нацист.
Автор: Десислава Михалева
