На 14 октомври 1964 г. на извънреден пленум на ЦК на КПСС бил освободен Никита Хрушчов, първи секретар на този орган и държавен глава на Съветския съюз. Днес някои наричат това дворцов преврат, а други – триумф на справедливостта. Но кои били истинските мотиви на най-високопоставените членове на комунистическата партия на СССР, които отстранили лидера, и кое обусловило успеха на техните планове? Има няколко доста често срещани версии относно причините, довели до падането на този съмнителен управник. Ето основните сред тях.
Според една от хипотезите, всичко било заговор на Леонид Илич Брежнев, който се стремял към властта с подкрепата на тогавашното ръководство на КГБ. Възползвайки се от отсъствието на спокойния Хрушчов, който по никое време решил да почива в любимия си курорт Пицунда, Брежнев тайно подготвил споменатия по-горе пленум, на който обявил предварително написани обвинения и принудил Хрушчов да подаде оставка.
Но този вариант е, меко казано, крайно опростен. Освен това, свалянето на Хрушчов приключило за двамата най-активни участници в „заговора“ – председателя на КГБ Владимир Семичастни и секретарят на ЦК Александър Шелепин, далеч не с издигане, а с (макар и не веднага) немилост и отстраняване от реалната власт. Слуховете, които впоследствие се разнесли, че Брежнев предлагал на Семичастни да ликвидира физически Хрушчов, въобще напомнят груба лъжа. Брежнев може да е бил всякакъв, но, така или иначе, никой не го е упреквал в излишна кръвожадност, което се потвърждава и от последвалото му доста дълго и, впрочем, меко управление.
Не твърде реалистично изглежда обяснението, че Хрушчов уж подготвял глобална чистка на ръководни кадри – затова апаратчиците от Централния комитет и спецслужбите, уплашени за собственото си бъдеще, решили да отстранят Първия секретар, преди да е станало твърде късно. На за такава чистка се иска системно и последователно мислене – а кадровата политика на Хрушчов през цялото му ръководство на СССР била, меко казано, объркана, небрежна и напълно непредсказуема. И това са най-меките и прилични изрази, с които може да се характеризира. Стабилността на личната позиция в държавната или партийната йерархия въобще не се гарантирала от лична преданост и заслуги към Хрушчов. Най-яркият пример е съдбата на маршал Георгий Жуков, с чиято помощ Хрушчов първо дошъл на власт, а после и бил подкрепен през 1957 година. Но после маршалът на победата бил избутан на унизително ниски постове, а след това и въобще уволнен. Така, че с различните резки причудливости на Хрушчов (които после били наречени „волунтаризъм“) партийно-съветският елит бил свикнал и донякъде ги търпял.
Друго тълкуване на събитията изглежда много по-правдоподобно. Според него онези, които изпратили Хрушчов в политическото небитие, се ръководели от абсолютно правилното и не само своевременно, но даже закъсняло съображение: „Страната трябва да бъде спешно спасена!“.
Защото в борбата си срещу „сталинизма“, зад която прикривал собствените си кървави престъпления, Хрушчов разрушавал в СССР буквално всичко, до което се докопвал: армията, милицията, селското стопанство, архитектурата, науката. След Великата отечествена война Съветският съюз отменил купонната система дори преди Великобритания – а сега бил заплашен от истински глад. Понякога в магазините нямало даже хляб, да не говорим за други продукти. Ако не били 860 тона злато, платени на Канада и САЩ за закупуване на жито, около 20 години след Великата Победа в СССР щели отново да бъдат въведени купони, ала и това едва ли щяло да спаси положението. Нещата вече стигнали до народно въстание – през 1962 г. за пръв път в съветската история срещу невъоръжена тълпа бил открит огън по заповед на Хрушчов.
В международната политика нещата били не по-добре. Две сериозни кризи, Берлинската през 1961-ва и Кубинската – 1962 г., без малко не прераснали в световна атомна война. С Китай възникнал конфликт, а „социалистическият лагер“ се разцепил на 3 групи, враждебни една на друга. Всичко това били „заслуги“ на Хрушчов, който си въобразявал, че е велик политик от световна класа. А раздаваните от него не само най-високи държавни ордени на СССР, луксозни автомобили и дори самолети, но и милиарди в злато и валута под формата на „помощ за изграждане на социализъм“, натрупали лоши дългове, които нито СССР, нито днешна Русия успели да си върнат.
Като равносметка бил съставен обемист секретен доклад, който в случай, че Хрушов откажел доброволно да подаде оставка на следващия пленум на ЦК на КПСС, щял да бъде огласен от члена на Президиума на Върховния съвет (парламента) Дмитрий Полянски. Този документ, създаден предимно от КГБ, бил пълен с такива убийствени „компромати“, че след като разлистил само първите страници, Хрушчов капитулирал. Още повече, той наистина нямало на кого да се опре – бил предал и отблъснал от себе си всички, които можел.
И до днес мнозина съжаляват, че всичко приключило само с неговата оставка, а не с публичен съдебен процес над този човек, който разрушил всички постижения на предишната епоха и направил първите стъпки към последвалата след 26 години гибел на СССР.
–
