ное. 2, 2019
135 Views

Карл Мартел – спасителят на Европа

Автор:

В края на VІІ и началото на VІІІ век франската кралска династия на Меровингите окончателно изгубила реално влияние в държавата. Кралството на франките се управлявало от първите министри – майордомите.

Могъщият майордом Пипин Геристалски ръководил франкската държава 27 години и умрял в 714 г. Тогава вече Меровингите почти не играели никаква роля – но и в рода на самия Пипин започнали раздори. Той имал внук по линия на жена си, и син Карл от наложница. Пипин обичал внука си повече от този незаконен син, затова пренебрегнал Карл. Но синът му, благодарение на предприемчивостта и военните си способности, сам си пробил път.

Скулптура на Карл Мартел от 19 век в двореца на Версай. Снимка: Уикипедия

След смъртта на Пипин държавата била заплашена от разпадане. През 716 г. Карл избягал от тъмницата, където го държали след смъртта на баща му. През 720 г. той обединил цяла Галия и след битката при Суассон взел титлата dux Francorum („Вожд на франките“). Тогавашният крал от Меровингите – Клотар ІV, се задоволявал само с кухата си титла.

На Карл често се налагало да се сражава с външни врагове. Но за да се бие, му била нужна дружина – а за да има дружина, трябвало да раздава земи на бойците в нея. Ала, за съжаление, всички земи вече били разпределени от Пипин и предшествениците му. Сега оставала само църковната собственост.

С оглед на крайната необходимост било необходимо да се раздават не само църковните имения, но и епископски звания. Така се привличали велможи заедно с техните дружинници в кралката войска под десницата на майордома.

Постепенно най-висшето духовенство започнало да се избира сред роднините на Пипин. Например архиепископията на Реймс и Триер получил един антрустион (високопоставен дружинник). Всички антрустиони били неграмотни, но затова пък боравели добре с меча – и новият архиепископ скоро се прочул като отличен воин.

Така вождовете от различните германски племена със своите жени и наложници заемали епископските дворци – и просто обличали църковни одежди над доспехте си.

Това обстоятелство дори подтикнало епископа на Реймс да се оплаче, че истинската християнска религия е напълно унищожена в Галия и Германия. Впечатлението, което тези войнствени епископи предизвиквали, било крайно неизгодно за авторитета на църквата.

Но самият Карл, който станал неволна причина за това, се оказал най-героичният защитник на църквата и европейската цивилизация от новите врагове, които били много по-страшни от германците. Защото именно тогава арабите, подпомогнати от местните антихристиянски общности, само за 2 години окупирали цяла Испания – и се появили на границите на Галия. През 721 г. опустошили Аквитания (дн. Югозападна Франция).

Битка при Поатие през октомври 732 г., худ. Шарл де Стьобен. Уикипедия

Херцогът на Аквитания – Ед, бил във враждебни отношения с Карл, който искал да го направи свой васал. Докато арабите нахлували от юг, Карл настъпвал от север. Ед бил между два огъня, но не искал да се подчини на Карл и предпочел да се бие с него, а не с мюсюлманите. Херцогът се опомнил чак, когато арабите обсадили столицата на Аквитания – Тулуза.

Карл също забравил личните си амбиции. Двамата заедно се притекли на помощ на Тулуза, която вече почти падала.

Но четири години по-късно арабите нахлули под ръководството на пълководеца Абд ар-Рахман. Те превзели Южна Галия и се укрепили в областта Нарбона, която превърнали в база за военните си операции. От Нарбона извършвали нападения, нахлували в самото сърце на Галия, изгаряли християнски църкви и отвличали населението в робство.

През 732 г. арабите започнали генерално настъпление в Аквитания. Абд ар-Рахман превзел и изгорил Бордо. Преди това гордият херцог Ед не си позволявал да моли Карл за помощ, но при вида на пламъците на Бордо, се втурнал към него с молба да помогне. Той се признал за негов дружинник (антрустион) – и обединените сили на франките под знамената на Карл тръгнали към Аквитания.

Арабите стоели на позиции при Поатие и франките поели натам. Така на 10 октомври 732 година започнала битката, която решила съдбата на западната цивилизация. Двете армии се сражавали 6 дни. Всички знаели, че ако победят мюсюлманите, храмовете в Европа ще бъдат джамии, а при победа на християните щели да се запазят църквите. Арабите били разгромени напълно, Абд ар-Рахман загинал в сражението.

За тази героична победа Карл получи прозвището „Мартел“ (чук). Благодарение на нея той засилил влиянието си не само в Галия, но и в цяла Европа.

Скоро папа Григорий III го помолил за помощ срещу ломбардците. Карл Мартел обаче нямал време или не искал да се намесва в интригите на западната политика. Той живял спокойно до 741 г., като се занимавал с укрепване на държавата си.

Неговият внук Карл Велики тепърва щял да възвиси още повече славата на рода му и да стане император на Свещената Римска империя.

Категория:
История · Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title