Векове наред е валидна сентенцията Ex oriente lux, в смисъл, че всичко напредничаво, модерно и добро идва от изток, както слънцето огрява първо от изток. Днес е обратното, затова понякога трудно си представяме, че в миналото западните държави вземат за пример източните, като възприемат източни традиции в своя духовен живот.
Знае се, че по времето на цар Петър I (927-969) в България се появява богомилската секта. В „Беседа против богомилите“ българският книжовник Презвитер Козма (X в.) пише: „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.“
Ереста на поп Богомил (богомилството) получава широко разпространение на запад. Най-голяма става популярността ѝ във Франция, където срещу местните богомили се организира кръстоносен поход по настояване на римския папа. Френските богомили традиционно са наричани катари.
Чрез богомилството катарите възприемат и по-стари източни ереси, каквито са манихейството и павликянството. Сходството между всички тези еретически учения е, че утвърждават дуализъм в религиозно отношение: последователите им смятат, че има Бог на Доброто и Бог на Злото, които са в непримирима и вечна вражда. Доброто поражда Светлина и Дух, а Злото – Мрак и Материя. Дълг на всеки френски богомил (катар) е да застане на страната на Доброто. Изборът на Доброто изисква еретиците да се наричат помежду си „добри хора“. Обръщенията „добри човече“ и „добри християнино“ са особено характерни в разговор между катари. Враговете на еретиците ги наричат или „катари“, или „албигойци“, или „бугри“ (българи).
Катарите, както и всички подобни сектанти, си вярват, че те са истинските християни и че техните религиозни разбирания са верните. Тяхната организация продължава да съществува и до наши дни. В молитвите си те се обръщат за помощ към Бога на Доброто, който да ги закриля от Бога на Злото и да не ги оставя да загинат в света на злото. Според катарите земният свят е дяволско творение. Затова те отказват да се подчиняват на каквито и да били земни институции, освен на своята. Не признават християнската църква и символите ѝ (кръста, тайнствата, храмовете), считат Христос за обикновено божие създание, отказват да служат на земния цар, отричат се от всички земни почести, блага и богатство.
Особено показателно за източните влияния при това сектантско учение е вярата в прераждането на душата. Душите на починалите грешници не напускат земята, а са наказани да се скитат, въплъщавайки се или в животно, или в човек. Поради тази причина катарите си забраняват да ядат месо, за да не унищожат неволно някоя въплътена човешка душа.
Катарите напълно отричат земната йерархия, като приемат, че такава може да съществува единствено помежду им. Затова се разделят на две големи групи – „оглашени“ (паство) и „съвършени“ катари. По същата логика – напълно отричат църквата и тайнствата ѝ, но я заместват със своя и със свое тайнство. Измежду „съвършените“ катари някои играят ролята на духовници, въвеждайки „оглашените“ в катарското кръщение (Консоламентум). Само който е приел тяхното кръщение ще спаси душата си от вечни мъки.
Ритуалът при кръщението им е подобен на този при християнското. „Съвършеният“ пита призвания сред „оглашените“ за това, иска той ли да се съчетае с Бога. Кандидатът за „съвършен“ обещава вече никога да не яде месо, яйца и сирене. Задължава се да пости три пъти по четиридесет дни всяка година. Обещава никога вече да не лъже и да не съди другите за делата им. Най-важното обещание, което поемат тук и което бранят с цената на живота си – никога и пред никаква заплаха да не се отричат от общността си. Това е причината катарите във Франция така да смайват светата инквизиция със смелостта си: доброволно и с песен на уста те се хвърлят в пламъците на кладите, без да си и помислят за покаяние.
Консоламентумът е придружаван от изричането на свещени слова от страна на „съвършения“. Този пожелава пред Бога на призвания да добие здраве за душата си и утешение за делата си, след което му нарежда да каже седем пъти една молитва. После му подава да чете от Писанието – Евангелие от Йоан („В началото беше словото…“). Катарите признават само Новия завет, и най-вече Евангелие от Йоан. Катарското кръщение приключва, когато „съвършения“ докосне призвания с ръка по главата.
Катарството е ярък пример за общение между Запада и Изтока през средновековието. Причините за неговата масово разпространение са различни. Едни го обясняват най-вече като социален бунт на бедните и угнетените, втори – като общност на „добротата“ (на „добрите хора“ и „добрите християни“), а трети – като масов позив за „нов прочит“ на богословските трактовки.
Илюстрации
Изгаряне на клада на катари:
“Окситански кръст“ – символ на катарите преди Катарския (Албигойския) кръстоносен поход 1209-1229 г.
Крепостта Монсегюр – последната крепост на катарите в Пиринейте, превзета през 1244 г. и възстановена в края на XIII в.
Рисунка от XIII в., изобразяваща един катар в пламъците на кладата:
