Мани определял своето учение като „религия на светлината“, а последователите му наричали учителя си „пророк на светлината“ или „Буда на светлината“.
Бъдещият „главен еретик“ е роден в 216 г. в персийско семейство от знатен, възможно дори царски, произход. Истинското му име е Сураик, но останал известен с прозвището си „Мани“, което означава „ум“ или „дух“.
Още като момче Мани твърдял, че получава видения, в които му се явявал тайнствен светъл Двойник и му говорел, че е предопределен за велики дела. Когато достигнал юношеска възраст, Мани напуснал своята общност и заминал за Индия, за да проповядва ново учение. Но там не намерил подкрепа. Затова пък неочаквано я открил в Иран, където неговите проповеди приел дори шах Шапур I (241-272).
При персийските царе от династията Сасаниди (224-651) за държавна религия се смятал зороастризмът. Неговите последователи разделяли хората на поддръжници на светлите и тъмните сили: първите били самите зороастрийци, а вторите – привържениците на другите религии.
Зороастрийският жрец Картир (или Кердир) имал сериозно влияние върху персийските царе – шаховете. Той ги насърчавал да покровителстват изграждането на зороастрийски храмове, да затварят светилищата на други религии и да преследват техните представители.
Очевидно между Картир и Мани започнала борба за влияние върху Шапур. Но царят явно предпочитал Мани. Това косвено се потвърждава от молбата на Шапур да му състави книга, в която да бъдат описани основите на манихейството. Творбата била наречена „Шапуракан“. Покровителството на шаха позволило на Мани и учениците му да проповядват религията си из цялата държава на Сасанидите и дори отвъд нейните граници.
Но след смъртта на Шапур, при най-големия му син – Бахрам I, Мани изпаднал в немилост. Той бил окован, хвърлен в затвора и скоро екзекутиран. Според една от версиите й посрещнал смъртта по извънредно жесток начин – одрали го жив. Това било една от обичайните екзекуции в тогавашна Персия; смята се, че и плененият римски император Валериан І (200-260) бил убит по същия зверски начин.
В общността, където израснал Мани, почитали Стария Завет и еврейския начин на живот, като ги съчетавали с отделни християнски канони. Именно тази смес е в основата на неговото учение. Мани наричал себе си апостол на Иисус Христос. Манихеите след неговата смърт имали свой върховен глава, редом се намирали 12 учители („апостоли“), епископи, жреци и дякони – „съвършени“.
Обикновените вярващи били наричани „слушатели“. На тях им била разрешена връзка с една жена – докато в някои манихейски секти „съвършените“ имали право на отношения с неограничен брой жени. Манихеите отхвърляли християнските обреди и тайнства, като въвели свои – например деня на смъртта на Мани.
Учението на Мани започнало да се разпространява широко още приживе му. Неговите ученици ходели на мисии в Египет, където, съдейки по многобройните манихейски писания на коптски език, постигнали значителен успех. Някои от тях проповядвали в Персия.
След смъртта на Мани учениците му отишли още по-далеч на Изток, в централно-азиатския район, който тогава се наричал Согдиана и Бактрия. Някои от проповедниците се пръснали из римските провинции. Манихейството постепенно станало твърде популярно. Римският император Диоклетиан (упр. 284-305 г.), издал указ за забрана на манихейската религия, тъй като смятал, че последователите на Мани са агенти на персийския шах, който враждувал с Рим.
Въпреки преследването на Диоклетиан и враждебното отношение на следващите императори, манихейството продължило да съществува дори в западната част на Римската империя. След ислямското завладяване на Персия и Близкия изток, манихеите по тези земи се оказали в трудна ситуация. Мюсюлманите ги обявили за „волнодумци“ и към X век просто избили онези, които не успели да избягат – манихейството в арабския халифат изчезнало.
Преследванията изтласкали манихейските общности на изток. През VII век те започнали да се появяват по границите на Китай. Възникналият в този район Уйгурски каганат – държава на чергарите-уйгури, приел манихейството като официална религия през 762 г. Именно уйгурите и китайските манихеи са оставили богат пласт религиозни текстове. След като китайските императори почувствали, че манихейството разрушава традиционните духовни и морални устои на държавата, започнали да го преследват и в Китай. До XIV век общността все още се държала, но след това мнозина започнали да преминават към будизма. Дълго време китайците възприемали тази религия като поредната будистка или даоистка секта – докато най-сетне установили, че това е перфектен и зловещ идеологически инструмент за разрушаване на обществото и държавата.
Това учение било ерес от гледна точка и на исляма. Така непризнаването, затворената структура на манихейските общности и липсата на държава, която да подкрепя тази доктрина, довели до привидното изчезване на манихейството.
Но след кръстоносните походи манихейството проникнало в Европа под формата на различни анти-християнски секти: богомили, албигойци, патарени, катари, долченити и др. Разпространението му било енергично подпомагано и най-вече финансирано от различни анти-християнски диаспори. Смята се, че Орденът на тамплиерите възприел доста манихейски идеи, което признавали и много тамплиери на съдебните процеси срещу тази организация и допринесло за нейното забраняване в началото на ХІV век.
Богомилите в България на свой ред допринесли за разрушаването и упадъка на българската държава след победоносните войни на Симеон Велики. Тяхното учение и най-вече разрушителната им практика на унищожаване на традиционните семейства и общности се превърнали в един от решаващите фактори за падането на България под византийска власт в началото на ХІ век.
За съвременен аналог на манихеите може да се смятат многобройните секти, чиито корени произлизат от идеите на древноперсийския мислител – и много от които, между другото, са забранени в повечето държави по цял свят; подобна рушителна роля, съзнателно или не, играят и множество замаскирани под различни благозвучни названия „неправителствени организации“.
–
