В началото на IV-то хилядолетие пр. Хр. в Долна Месопотамия сравнително развитата археологическа култура с условно название „Убейд“ била заменена от шумерската култура „Урук“. Първоначалния център на „уруките“ бил град Ереду в най-долното течение на Ефрат. Шумерите не изтласкали „убейдите“, а се смесили с тях и ги асимилирали, като заели много занаяти и изкуства.
Една от традиционните загадки на ориенталските изследвания е въпросът за прародината на шумерите. Причината е, че езикът на шумерите все още не е свързан с нито една от известните езикови групи. Паралели били търсени дори и сред тибетско-бирманските и полинезийските. Впрочем, колкото и да е странно, именно в Полинезия са открити най-много езикови сходства.
Съществува шумерски мит за произхода на цялото човечество от остров Дилмун (дн. Бахрейн). „В началото на времената“ тук имало нещо като библейския рай и живеели предците на всички живи същества, включително на хората. Анализът показва, че шумерската митология вижда в Дилмун домът на всички живи същества, а не само на шумерите – така не може да се смята, че са дошли оттам.
По-сигурна информация ни дават шумерски текстове от 3-то хилядолетие преди Хр., разказващи за контактите на Шумер с далечната централна страна Арата (районът на съвременния ирански град Йезд). В Арата почитали шумерските богове и носели шумерски имена. Това ни връща към старите хипотези на учените от края на ХІХ-ти век, които считат версията за „иранския“ път на шумерите към Месопотамия за най-вероятна.
Шумерите от епохата на Урук се обединили в голям общинно-племенен съюз, обхващащ почти цяла Долна Месопотамия. Центърът на обединението бил Нипур (до днешното село Нифер в Ирак) – един прото-град, разположен точно в средната част на Долна Месопотамия. В Нипур царял култът на върховния шумерски бог Енлил („Властелинът на въздуха“ или, на шумерски – „диханието). Това бил главният религиозен култ на целия съюз, който го държал заедно в едно цяло.
Всяка отделна общност или група от общности, принадлежащи към съюза, заемала малка част от басейна на Южното Двуречие (реките Тигър и Ефрат). Жителите им влизали в едно и също общинно образувание заедно с жителите на централното селище. Такива общности-териториални групировки се наричат „номи“ („ном“ на гръцки означава област, административно-териториална единица). В централното селище се намирала основната „институция“ на целия ном – храмът на главния бог-покровител. Във всеки ном тази роля се полагала на едно от божествата от шумерския пантеон. Към храма имало склад със запаси от зърно и занаятчийски изделия. Тук се събирали членовете на общността и живеели представителите на елита – старейшините и вождовете.
Храмовете изпращали специални търговски представители на общината в чужди страни, за да водят търговия, да разменят част от общинните запаси за метали и дървен материал, както и за роби.
Единството и силата на шумерския съюз могат да бъдат оценени по яркия факт на така наречената колониална експанзия на шумерите в епохата „Урук“. В средата и втората половина на ІV-то хилядолетие пр Хр. еднотипни шумерски колонии се появяват на територията на чужди племена в долината на Горен и Среден Ефрат и в Суза (Югозападен Иран). Това са огромни за времето си пространства, а колониите служат там като военни и търговски центрове на шумерите. Очевидно, по следите на търговците пристигали и войници.
Създаването и защитата на такива колонии на далечни разстояния от Шумер би било невъзможна задача за отделни примитивни общини, а дори за техните примитивни съюзи. Това изисквало наличието на политическо единство сред всички шумери, както и самостоятелен политически елит, вече отделен от обикновените членове на общността и притежаващ значителна власт. И наистина, съдейки по погребенията, в епохата „Урук“шумерите вече имали могъщ и богат управляващ елит. Появили се и роби – военнопленници или купени в чужди земи.
И накрая се появила развита пиктографска писменост, която служела главно за целите на икономическото отчитане; доста такива документи са открити и в шумерските колонии. Всичко това станало възможно и необходимо единствено благодарение на икономическия просперитет на шумерската държава в епохата „Урук“, основан на високоразвито напояване, което тогава се появило за пръв път в човешката история.
Обединените шумери от онази епоха представлявали мощно държавно формирование. В шумерските общности практически нямало вътрешна експлоатация. Напоителните работи, от които зависело изхранването на населението, следователно и просперитета на държавата, се извършвали от свободни членове на общността; тези работи организирал номовият елит. Този елит – главният съдия, старшата жрица, старшината на търговските агенти – „тамкари“, и най-вече главният жрец, получавали много повече земя от обикновените хора и били освободени от всякаква работа в общността, тъй като за тяхна работа се смятало управлението на общността и изпълнението на ритуалите.
Именно върховният свещеник – „ен“ (букв. – „господар“), който ръководел религиозните служби и строежа на нови храмове, се смятал за ръководител на местното самоуправление и на старейшините на общността. Персоналът на храмовете се състоял не само от свещеници, но и от занаятчии и воини. Всички те били издържани от общността, а ги командвал „ен“-ът. С течение на времето еновете станали наследствени владетели – тоест, Шумер от примитивен общинен съюз се превърнала в монархия и създала първите висши културни артефакти в историята на човечеството.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ:
Шумерите – създателите на бъдещето
Защо някои хора вярват, че шумерите са били посетени от извънземни?
