Идеята за летище върху айсберг неведнъж навестявала фантазията на писателите и инженерите. Първото споменаване за изкуствени, ледени, плаващи летища се появява през 1932г. Авторът на тази идея, немецът А. Херке от Валденбург предлагал да се използват 2-3 хладилни кораба и подходяща плитчина. На дъното й водолази монтират мрежа от вертикални и хоризонтални тръби, по които се пуска хладилната смес. Така се получава изкуствен айсберг с гладка повърхност – идеална площадка за излитане и кацане, която може да се буксира към друго място.
В интерес на истината, никой не се заинтересувал от този проект, който изглеждал доста сложен и още повече странен. Само че, скоро световните събития наложили летците да кацат върху ледени повърхности. Един такъв инцидент се случил по време на Съветско-финската война (1939г.-1940г.), когато съветският пилот Ромашко, чийто самолет бил ударен от финландско зенитно оръдие, извършил принудително кацане в снежна пустош. Неговият колега Добров, от същото звено, опитал да го спаси, но при кацането самолетът му претърпял авария, а самият пилот получил тежка рана. Ромашко носил своя ранен другар 18 километра в полярната нощ. Когато достигнал леда на Финския залив, му се сторило, че бедите им са приключили. Но ледът се разчупил и двамата се озовали върху неголям леден блок, който бил отнесен навътре в морето. Там ги открили други съветски самолети. Спасението на двамата изглеждало безнадеждно начинание – ледът бил дълъг около 250 метра и широк само 100. Но командирът на спасителното звено направил главоломен трик – колелата на неговия самолет докоснали леда в единия край на блока и спрели на отсрещния ръб, когато вече изглеждало, че ще падне във водата. Втори самолет последвал примера му и пилотите били спасени.
По време на Втората световна война, в близост до Северният полюс почти не се водели бойни действия. Но с началото на студената война всичко се променило. Вече били налице стратегическите ракети, които можели да прелетят от САЩ до СССР и обратно през Северния полюс.
През 1946г. американски бомбардировачи Б-29 (прочутите „летящи крепости“) излитали два пъти седмично от летището на нос Бароу към Северния полюс и обратно на височина 5-6 хиляди метра. По този маршрут те тренирали всичко: техниката на въздушната навигация, пригодността на полетното оборудване, изучавало се състоянието на пилотите и т. н. Освен това, за военни цели, активно усвоявали ледените острови. Руснаците постъпили доста наивно: много от тези острови били открити от самите тях, но те по навик засекретявали откритията си – а когато след няколко години американците започнали да строят там, заявили, че островите са техни.
Самолетите от полярните експедиции и техните екипажи .
По тази причина, ръководството на СССР решило спешно да се изследва Полярния басейн, като евентуален терен за военни операции. Били поставени задачи за задълбочено изучаване на метеорологичните условия, състоянието на йоносферата, дълбочините на океана, скоростта на леда и др. Тази информация била необходима и за капитаните на корабите по Северния морски път. Освен това, трябвало да се изпитват нови военни и транспортни самолети.
През 1948г. съветските военни започнали редовни изследвания на Централния полярен басейн. Това ставало по следния начин: групи изследователи били стоварвани със самолети Ли-2 и Ил-14 сред ледовете, разпъвали палатка, правели необходимите измервания и отивали в базата на експедицията „Север“.
Но СССР се сблъсква с нещо неприятно: американците имали много по-голям брой стратегически бомбардировачи, на които не можело да се противопостави нещо равностойно. Предвид липсата все още на системи за зареждане с гориво във въздуха и понеже не желаели да се бавят със строителство на самолетоносачи, Политбюро решило да използва за гигантски авиационни бази… плаващи ледове.
Успоредно с проучването на възможността за кацане на тежки бомбардировачи върху ледената покривка, се изучавали и начините за базиране на изтребители върху ледовете. През 1948г. било взето решение няколко стратегически изтребители „Ла-11“ да кацнат на ледена площадка, използвана от една от научните експедиции на Академията на науките на СССР. Но не било толкова лесно да се изпълни задачата. Компасите, с които изтребителите били оборудвани, постоянно сочели на юг, затова пилотите не успели да открият ледения блок.
Запалване на двигателя на изтребителя Ла-11
Наложило се да бъде използван бомбардировач Ту-6, оборудван с астрокомпас, който не позволявал отклонения. Отначало той излетял от остров Врангел и кацнал на търсения леден блок, а после на 7 май 1948г. станал водач на тройка изтребители „Ла-11″. След като кацнали успешно и направили няколко излитания от леда, експедицията се върнала. Тя показала, че след необходимото екипиране на самолетите със системи против обледеняване и специално навигационно оборудване, е напълно възможно да се осигури излитане от невалцувани снежни писти и да се създадат бойни летища в ледовете за бойно дежурство във въздуха.
Изтребители Ла-11 и лидер Ту-6 летят към ледник, 1948 г.
Така започнала нова ера – ерата на Студената война в една от най-студените части на планетата.
