В края на ІV и началото на V век римските погранични земи (лимесът, т. е. границата, минавал по реките Рейн и Дунав) били постоянно нападани от варварски племена.
През 363 г. аламаните пробили границата и разграбили Галия (дн. Франция) само, защото там нямало имперски войски – те били на поход в Персия начело с императора Юлиан Отстъпник. Лентиензите нахлули в римските провинции през 378 г. Година по-късно аламаните отново пробили кордона, а през 388 г. франките предприели масирано нашествие също в Галия.
Но когато армията си била на мястото, варварските отряди били разгромявани от железните римски легиони. Освен постоянните патрули по суша, речният флот също наблюдавал границите. Тогава племената се стараели да спазват федеративните съюзнически договори с Рим.
Времената обаче се променяли. „Варваризацията“ на римското общество достигнала своя връх: твърде много германски племена били допуснати да живеят в границите на империята. Или трябвало да бъдат изгонени – или да бъдат напълно унищожени.
Най-неотстъпчиви били готите: след като през 378 г. разгромили при Адрианопол римската армия и убили император Валент, те сключили федеративен договор през 382 г. с император Теодосий I и значително попълнили армията на Рим. Готските вождове станали генерали на Римската империя. Но през 395 г. Теодосий I умрял и станало едно от най-решаващите събития в световната история: единната някога империя била разделена на две половини – Западна и Източна.
От този момент нататък въоръжените сили на Западната империя били подчинени на пълководеца Флавий Стилихон (вандал по баща), който изпратил по-слаби войски за охрана на източната граница.
Това било груба грешка. На изток по това време нещата били в ръцете на вожда на вестготите Аларих. Под предлог, че заплатите били забавени, Аларих се разбунтувал и започнал да ограбва балканските провинции. В началото на 395 г. вестготите извършили поредица от набези в Мизия и Тракия, като стигнали чак до Константинопол.
След като формално му отнели командването, Аларих не се стреснал особено. Той събрал всички налични сили и тръгнал на поход срещу провинциите Македония и Тесалия, като по пътя си опустошавал всичко живо. През 396-397 г. готите разграбили Гърция и се озовали в Пелопонес. За да укроти готския вожд, владетелят на източната половина на империята му дал титлата магистрат на провинция Илирик, която заемала части от днешните Албания и Хърватия. Аларих обаче поставил условие на Стилихон – да му отстъпи западната половина на провинцията. След като получил отказ, варварският вожд започнал война за завладяване на Италия. Готите обсадили Медиолан (Милано), но били разгромени от римската армия.
Така италианският поход се провалил, но през 403 г. Стилихон отстъпил на Аларих западната част на Илирик. Това бил елегантно пресметнат стратегически ход: римският пълководец искал с помощта на готите да присъедини цялата балканска провинция към западната половина на империята.
Три години по-късно Рим имал големи главоболия с различни варварски племена – алани, вандали и гигантска орда остготи под предводителството на вожда Радагайс. Стилихон отложил съвместната кампания с Аларих на изток. Готският вожд обаче си искал обещаната награда. Под натиска на Стилихон сенатът на Рим дал на Аларих 288 хиляди солида (около 2 тона злато). Това обаче струвало на Стилихон както кариерата, така и живота му. Британия и Галия се разбунтували срещу императора Хонорий и Стилихон, като обвинили последния в предателство. При това положение, за да си измие ръцете, императорът заповядал да убият Стилихон – което и станало на 22 август 408 г.
През октомври 408 г. готите предприели офанзива в Италия, а месец по-късно армията им била пред стените на Вечния град. Всички политически решения по това време вече били вземани в новата административна столица Равена, но император Хонорий не обичал да се занимава с държавни дела. Само огромен откуп спрял Аларих.
В това време от Панония му дошъл на помощ с армията си вождът Атаулф – брат на съпругата му. Готският вожд в тази ситуация без колебание заповядал атака срещу Рим. На 24 август 410 г. Вечният град паднал. Това не се било случвало никога в над 1000-годишната му история и шокирало всички съвременници.
Три дни по-късно готите тръгнали към Южна Италия, за да прекосят Средиземно море и да завладеят богатите африкански провинции, но внезапната смърт на Аларих променила плановете им. Като по-сговорчив, Атаулф подписал споразумение с Хонорий и обещал да се противопостави както на варварите, които опустошавали Испания, така и на узурпатора Константин, който настъпвал откъм Британия.
Около 416 г. готите получили официален статут на съюзници-федерати, както и една трета от провинция Аквитания, с център в Тулуза.
Така през 418 г. на територията на Западната Римска империя се появила първата варварска държава – Тулузкото кралство на вестготите. Готите станали първото германско племе, което успяло да създаде независима държавна единица в рамките на Римската империя.
Наближавал изгревът на европейското Средновековие, който изгрев започнал през 476 г. с гибелта на Западната римска империя.
–
