След като превзел Константинопол през 1453 г., турският султан Мехмед II не губил време, а веднага започнал подготовка за настъпление на запад и нови завоевания. На пътя му обаче стоял Белград – по онова време той бил мощна унгарска погранична крепост под името Нандорфехервар. С неговата отбрана бил натоварен воеводата Янош Хуняди, вече опитен и кален воин в многобройни битки срещу турците.
Пред лицето на опасността Хуняди със свои пари снабдил белградската крепост със запаси от храни, подобрил въоръженията и поставил в нея силен гарнизон под командването на своя шурей Михай Силадя и сина си Ласло, а сам той започнал да събира подкрепления и да създава речен флот за действия по реките Дунав и Сава.
Благодарение на помощта на католическата църква и особено на францисканския кардинал Йоан Капистран, който проповядвал кръстоносен поход срещу турците, Хуняди успял да мобилизира селяни и дребни земевладелци. Те били зле въоръжени, но изпълнени с решителност да защитят християнската вяра. Най-боеспособното ядро на войските му били малка група наемници и няколко отряда кавалерия. Общо унгарците събрали 25-30 хиляди души.
Преди Хуняди да успее да събере отрядите си, армията на Мехмед II (по различни оценки между 70 и 160 хиляди души) се озовала при Белград. На 29 юни 1456 г. турците започнали да обстрелват крепостта от хълмовете наоколо. Самата обсада започнала на 4 юли 1456 г.
Мехмед разделил армията си на три части. На десния фланг румелийският корпус разполагал с повечето от наличните 300 оръдия (останалите били поставени на кораби). Вляво била тежка пехота от Анадола. В центъра се намирали личната гвардия на султана, еничарите под командването на Заганос паша и общия щаб на обсадата. Турският флот, който наброявал повече от 200 кораба, се намирал северозападно от града. На изток Дунав бил прикриван от спахиите, които не трябвало да допуснат турците да бъдат заобиколени откъм десния фланг.
В това време Хуняди се намирал в южната част на Унгария, където набирал лека кавалерия за една армия, с която се надявал да свали обсадата. След като обединил сили с тези на папския пратеник кардинал Йоан Капистран, състоящи се предимно от селяни, Хуняди тръгнал към Белград. Като цяло, под командването на Капистран и Хуняди имало 40-50 хиляди души.
Малцината защитници от гарнизона разчитали главно на силата на Белградската крепост, една от най-добрите на Балканите. След като Стефан Лазаревич през 1404 г. преместил столицата на Сръбската деспотия (това било форма на управление) в Белград, били извършени много подобрения и малката, стара византийска крепост се превърнала в надеждно съвременно укрепление. Тя имала три отбранителни линии: долен град с катедрала, градски център и пристанище на Дунава; горен град с четири порти и двойна стена – тук била войската; и вътрешен замък с дворец и голяма кула. Въобще, това било значително постижение на военната архитектура през Средновековието.
На 14 юли 1456 г. Хуняди наближил обсадения град със своята дунавска флотилия. Същия ден той пробил речната блокада, като потопил три големи турски галери и пленил четири големи и двадесет малки кораба. След това вече можел да прехвърли войски и да снабдява града с храни.
Ала обсадата продължавала. Силният артилерийски обстрел продължил една седмица и крепостната стена била пробита на няколко места. На 21 юли Мехмед II заповядал общ щурм, който започнал по залез слънце и продължил цялата нощ. Настъпващата турска армия превзела долната част на града и щурмувала крепостта. В критичен момент от нападението Хуняди заповядал на защитниците да хвърлят от стените насмолени дърва и други лесно запалими материали. В резултат еничарите, нахлули в града, били отрязани с огнена стена от другите, които опитвали да проникнат в горния град през пробойните в стената.
Ожесточената битка в горния град между обградените еничари и войниците на Силадя завършила успешно за християните. Останалите вътре еничари били избити до крак, а турските войски, които опитвали да пробият към горния град, понесли големи загуби.
В един момент, когато турците почти успели да забият знамето на султана върху стените на крепостта, сръбският войник Титус Дугович го извадил и скочил в огъня заедно с него. За този подвиг синът на Янош Хуняди, унгарският крал Матиаш Корвин, три години по-късно направил сина на Титус благородник.
На другия ден битката взела съвсем неочакван обрат. Въпреки заповедта да не се опитват да ограбят изоставените турски позиции, част от унгаро-сръбските войски излезли из-зад разрушените валове и заели позиции по турската линия. Опитите на спахиите да ги разпръснат били неуспешни. Към излезлите вън от стените започнали да се присъединяват все повече войници и малкият инцидент бързо прераснал в голяма битка.
Щом видял, че не е възможно да спре хората, Капистран, начело на 2 хиляди селяни, започнал нападение в тила на турската армия, разположена по протежение на Сава. В същото време Хуняди предприел атака от крепостта, чиято цел била да превземе артилерийските позиции в турския лагер.
Изненадани и според някои хронисти, парализирани от необясним страх, турците започнали да бягат. Личната гвардия на султана, състояща се от около 5 хиляди еничари, отчаяно се опитвала да прекрати паниката и да си възвърне лагера, но в сражението вече била влязла цялата армия на Хуняди и усилията на турците се оказали неуспешни. Султанът лично участвал в битката, но бил ранен със стрела в бедрото и загубил съзнание. Турците били напълно разгромени.
След битката на унгарските части било наредено да пренощуват зад стените в бойна готовност, но вражеска контраатака не последвала. Под прикритието на тъмнината турците бързо се оттеглили, като откарали 140 талиги с ранени. Султанът дошъл в съзнание в град Сарона. Когато научил, че армията му е избягала, повечето командири са убити и цялото имущество е загубено, имал желание да се отрови. Неочакваната атака на унгарците причинила огромни жертви, затова още същата нощ победеният Мехмед се оттеглил с остатъците от войските си към Константинопол.
Голямата унгарска победа при Белград спряла настъплението на турците към Европа за 70 години, въпреки няколко отделни нахлувания, по-специално завземането на италианския Отранто през 1480-1481 г. и нападението срещу Хърватия и Щирия през 1493 година. Белградската крепост продължила да защитава Унгария от турците чак до падането й през 1521 г.
По-нататъшното настъпване на турците в Европа се забавило поради засилването на Унгария при сина на Хуняди – Матиаш Корвин, както и в резултат на редица поражения, нанесени на Мехмед II от собствени негови васали – господарят на Влашко Влад III Цепеш (Дракула), и владетелят на Молдова Стефан III Велики (в битки при Васлуй и Валя Алба).
Турското нашествие в Европа продължило с променлив успех до обсадата на Виена през 1529 г. Турците и след това останали значителна сила и заплашвали Централна Европа чак до великата битка при Виена през 1683 г., когато полската армия начело с крал Ян Собески окончателно пречупила гръбнака на нашествениците.
Интересен факт, който се знае от малцина, дори в Унгария днес, е, че името Нандорфехейрвар, с което унгарците наричали Белград буквално означава Българска бяла крепост (бел град). Тоест, когато маджарските племана се появяват в Европа, Белград е бил българска крепост и те така и са я обозначили и наричали векова наред.
„Нандор“ е името с което старите маджари наричали дунавските българи. Като народ са им били познати още от времена, когато и едните и другите са битували в Азия и нандор се отнася вероятно за уногондурите, единият основен клона на прабългарите.