След като решили да нападнат Франция, хитлеристите провели щателна разузнавателна и информационна подготовка. Те изучавали френското общество, състоянието на армията, танковите и артилерийските войски, отбранителните системи и военната индустрия. В самото начало на операцията германските разузнавателни служби нанесли психологически удар. На 9-10 май 1940 г. техни агенти организирали палежи и саботажи. Оръжията и експлозивите за диверсантите били хвърлени от самолети на „Луфтвафе“. Немци, облечени във френски униформи, устроили терористични нападения в Абвил, Реймс, Дувър и Париж. Те не можели да причинят големи щети, но психологическият ефект бил силен. Във френското общество настъпила паника, шпиономания, започнали да търсят скрити агенти и врагове.
Така немците започнали информационен терор. Навсякъде се разпространявали различни страшни слухове. Твърдяло се, че в цяла Франция действа „пета колона“, че по войниците стрелят от къщите и се предават тайнствени сигнали. Немски парашутисти (каквито във Франция въобще нямало) били скачали в тила на армията, а офицерите, които трябвало да заповядат разрушаването на мостовете над река Маас, били избити от диверсанти. Всъщност офицерите били живи и здрави, мостовете – взривени, а нацистите преплавали реката с подръчни средства.
Германската офанзива на Запад започнала на 10 май 1940 г. Англичаните и французите все още имали възможност да затворят Ардените, да бомбардират моторизираните колони на противника по тесните пътища. В резултат на това целият план на Хитлер за „блицкриг“ щял да бъде провален. Съюзниците обаче сякаш били слепи. Едва на 13-и, след като получили нова серия въздушни снимки, те се усетили и вдигнали бомбардировачи, за да атакуват врага. Но било твърде късно.
Рубежът на Маас трябвало да се отбранява от 9-та френска армия. Тя се състояла от малки дивизии запасняци (най-добрите части били хвърлени в Белгия). Войските разполагали с малко противотанкови оръдия, слабо било и зенитното прикритие. Танковите подразделения на французите били в Белгия. И тогава връхлетели немските танкове и пикиращите бомбардировачи Ю-87. Пилотите на Гьоринг завзели господството във въздуха и притиснали французите към земята. Под тяхното прикритие танковите дивизии преминали реката. А нямало с какво да бъдат спрени. Частите от 2-ра и 9-та френски армии се смесили и превърнали в тълпи дезертьори. Войниците хвърляли оръжието си и бягали. Така паниката унищожила двете фрески армии.
В самия Париж по това време не знаели практически нищо за северния участък на фронта. Връзката с войските била изгубена. Командването се опитвало да разбере ситуацията, като звъняло по пощенските и телеграфните бюра в онези населени места, в които, според предположенията, се придвижвали нацистите. Новините, често фалшиви, закъснявали и французите не можели да реагират правилно на заплахата.
Така, на 15 май танковете на Клайст и Гудериан пробили отбраната на французите. Германските мобилни части рискували и не изчакали пехотата. Танковете се втурнали по шосетата на запад, без да срещат съпротива. Корпусът на Гудериан изминал 350 км за 5 дни и стигнал Ла Манша на 20 май. За съюзниците това било кошмар: най-добрите френски дивизии и експедиционната британска армия били отрязани в Белгия и Фландрия.
Немците поели огромен риск. Ако съюзниците имали компетентно командване, инициативни, смели командири и готови резерви, тогава пробивът на германските танкови дивизии щял да се превърна в „котел“ и катастрофа за тях – а на Берлин щяло да му се наложи да капитулира. Немските командири рискували и спечелили.
Германците не се страхували да концентрират силите си в ударни групи. Съюзниците имали повече танкове от тях. Но повечето френски танкове били равномерно разпределени между дивизиите по фронта. Докато концентрираните мобилни части на германците действали бързо, изолирано от пехотата. Бавният им противник просто нямал време да реагира на промените в оперативната ситуация. Фланговете на германските бронирани дивизии били открити, но нямало кой да ги атакува.
Въздушното надмощие било важен коз за германците. Немските бомбардировачи се превърнали в кошмар за френските и британските войници, още повече за цивилните, които бягали към вътрешността на страната.
Белгийската армия междувременно капитулирала. Върху крайбрежието на Ла Манша при Дюнкерк била блокирана съюзническа групировка (главно англичани и французи) от около 340 хиляди души. Британците решили, че е време да бягат. Германските танкове можели спокойно да смажат зашеметените и деморализирани свои противници.
И тогава се случило нещо, за което историците спорят до ден-днешен: Хитлер спрял настъпващите танкови части. Нацисткият елит все още смятал, че може да подпише примирие с Британия. Затова немците искали да направят своеобразен жест на добра воля и да не устройват масова касапница, което било напълно във възможностите им – но щяло да озлоби британското общество. Така малко пооскубали англичаните и им позволили да избягат, като зарежат всичките си автомобили, оръдия и цялата тежка техника. След Дюнкерк фактически войната с Франция приключила.
Всъщност Франция капитулирала от страх. Вместо да се мобилизират и да засилят съпротивата в центъра на страната, да се бият в обкръжение и в големите градове, докато резервите се събират на юг, французите избрали да вдигнат бяло знаме и да се върнат към предишния сит живот. Между другото, в този смисъл телевизионната комедия „Ало, ало“ отразява (в рамките на своя жанр) исторически правдиво атмосферата във Франция след приключването на военните действия.
Хитлеристите получили почти без загуба цялата страна с градовете и промишлеността, пристанищата и транспортната инфраструктура, складовете и арсеналите. Тази победа окрилила нацистите. В самата Германия Хитлер бил боготворен. Фюрерът показал на германците, че войната може да не бъде продължителна, кървава и гладна – а бърза и лесна. Победата на Запад била постигната с минимални загуби и материални разходи, без мобилизационно напрежение. В по-голямата част от Германия нищо не се променило и продължавал спокойният живот.
–
