Още
    Начало Блог Страница 115

    Още 5 велики древни мистерии, които учените не могат да обяснят и днес (СНИМКИ)

    5. Черните камъни от Ика, Перу

    Първите данни за находката от камъни, която изуми света, датира още от XVI век. Става въпрос за черни камъни, на които са изобразени странни животни и предмети. Истинска известност тези странни камъни получават благодарение на доктор Хавиер Кабрера (1924-2001 г). Той ги колекционирал и изучавал в продължение на 40 години и успял да събере повече от 11 хиляди от тях.

    Учените останали поразени от рисунките — върху древните камъни имало изображения на летателни апарати, индианец, който гледа през телескоп, хирургически инструменти, календар, дори динозаври.

    И до днес въпросите, свързани с интересната находка, са много повече от отговорите.

    4. Долината на гърнетата, Лаос

    В отдалечената провинция Сиангхуанг в Лаос, на 1 000 метра надморска височина, се намира една от най-причудливите световните загадки — поляни, отрупани с каменни гърнета, някои от които тежат 6 тона! Интересното е, че те са изработени от камък, който въобще не се среща в региона.

    За разлика от други паметници в Азия, учените и до днес не могат да обяснят откъде произлизат делвите и какво е било предназначението им. Установили единствено, че са на 2 500 — 3 000 години. Според местните легенди по тези земи живеели великани, които изработили гърнетата, за да съхраняват в тях вино и ориз.

    3. Йероглифите от Абидос

    През ХIХ век на една от стените на погребалния храм на фараон Сети I, в района на абидоските археологически обекти, учените се натъкнали на странни надписи, които не успяват да разшифроват. Години по-късно, чак към края на ХХ век, те се вглеждат в тях по друг начин и остават изненадани: върху древните камъни, поставени още преди три хиляди години, са изсечени изображенията на… съвременна бойна техника — хеликоптер, подводница и танк! Дали древните жители на Египет са познавали много от съвременните технологии? Тайната остава забулена в мистериозност.

    2. Колекцията Джулсруд, Мексико

    Това е внушителна колекция от 37 хиляди керамични фигурки, открити и събирани години наред в Мексико от любителя археолог Валдемар Джулсруд. Той се натъква на първите екземпляри още през 1944 година. Освен че била огромна, колекцията сама по себе си предизвикала интереса на учените — те установили, че нито една от фигурките не се повтаря и дори не напомня на останалите. И не само това — колекцията съдържа над 2 500 фигури на динозаври. Част от видовете са познати на науката, други не. Все още не е ясно кой е измайсторил тези фигурки и откъде е имал познанията за животните, които са обитавали нашата планета преди милиони години.

    1. Златният камък в Мианмар

    Златният камък е една от спиращите дъха забележителности в Бирма. Той е висок цели седем метра и изглежда така, сякаш всеки момент ще падне в пропастта надолу. Истината е, че противно на всякакви закони на физиката, гранитният камък стои на върха Кяиктийо вече над 2 000 години.

    Златният камък е едно от най-важните и свещени места за последователите на будизма. Вярва се, че хората, които посетят това място три пъти в рамките на една година, ще бъдат благословени с богатство и признание за тяхната доброта. Камъкът е позлатен от поклонниците на Буда.

    ВИЖ ОЩЕ: 5 велики древни мистерии, които учените не могат да обяснят и днес (СНИМКИ)

    източник: fakti.bg

    5 велики древни мистерии, които учените не могат да обяснят и днес (СНИМКИ)

    На нашата планета има тайни и загадки, които никой не може да обясни дори с най-модерните технологии и знания, трупани с хилядолетия.

    Открити преди стотици години, тези исторически находки все още се са разгадани от учените и продължават да провокират любопитството на хората със своята тайнственост и необяснимост. Те са доказателство, че човешката история е изпълнена с поразителни загадки и мистерии — древни карти, странни рисунки, озадачаващи статуетки, мистериозни надписи и какво ли още не.

    Всеки опит да бъдат разкрити тайните на тези древни исторически артефакти води учените до задънена улица. Именно това прави откриването на истината за тях още по-вълнуващо, пише сайтът 10-те.бг.

    Вижте 10 от великите древни находки, които учените и до днес не могат да обяснят.

    1. Древна карта на света, Китай

    Cook. AFP PHOTO/Frederic J. BROWN (Photo credit should read FREDERIC J. BROWN/AFP/Getty Images)

    Китайският колекционер Лиу Ганг купува тази карта от антикварен магазин в Шанхай през 2001 година. Картата датира от 1763 година, но на нея има надпис: „Тази карта е нарисувана от Мо Йи Тонг, живял по време на династията Цин, по оригиналната карта от 1418 година“.

    Тази географска рисунка разкрива нещо изумително – китайците всъщност са открили Америка много преди Колумб да достигне до нейните брегове. Става дума за цели 74 години преди пристигането на италианския мореплавател в Новия свят. На древната китайска карта ясно се виждат изобразени и двете Америки, като тя показва света почти такъв, какъвто го познаваме от днешните географски карти. Освен това върху Америка и Африка има бележки за местното население.

    „Градовете тук са построени от огромни камъни, затова ги наричат каменни градове“, се чете в едната, а другата обяснява, че „хората тук имат религия, наречена „балака“, според която в жертва се принасят човешки същества и огънят е на почит“.

    2. Великата бяла пирамида, Китай

    За първи път Великата бяла пирамида в Китай е забелязана в края на Втората световна война от американския военен пилот Джеймс Гаусман. Тя била една от множеството тайнствени конструкции в долината на планината Сиан, включваща над 900 пирамиди и надгробни могили. Учените започнали да я проучват и останали изненадани от размерите ѝ — с височина почти 300 метра, тя надхвърля почти два пъти размерите на Хеопсовата пирамида в Египет.

    През 1957 г. списание LIFE публикува първата снимка на Великата бяла пирамида, а през 1994 г. германският изследовател и учен Хартуиг Хаусдорф прави още няколко фотографии на мистериозното здание от разстояние, след като получава официално разрешение от местните власти да посети района на Шанси и да се срещне с археолози от Пекин във връзка с изумителната находка.

    Най-впечатляваща обаче, си остава Великата бяла пирамида. Издяланите от камък огромни блокове били наредени изключително прецизно един върху друг. Редица въпроси остават мистерия и до днес, като сред тях са: какви инструменти са използвали древните китайци, как са успели да преместят огромните каменни плочи, а след това да ги подредят на такава височина. Без отговор остава и въпросът кой е поръчал построяването на голямата бяла пирамида.

    Според китайският професор Уанг Шепинг всички пирамиди в долината датират от преди 4500 г. преди новата ера, а в най-голямата от тях лежат останките на един от първите китайски владетели – император Хуанди.

    Интересен е фактът, че Великата бяла пирамида се намира недалеч от т.нар. „Небесен Олтар” – място с голямо значение за древните китайци, на който китайските императори провеждали религиозни церемонии. Този олтар обаче бил заровен малко след откриването му, тъй като китайското правителство се опасявало, че там могат да се извършват езически ритуали.

    Днес мистериозните китайски пирамиди са в окаяно състояние, а достъпът до тях продължава да е забранен. Също така нито една от стотиците пирамиди и надгробни могили не може да бъде засечена от сателит, защото върху тях са засадени дървета и от космоса изглеждат като естествени хълмове.

    3. Рисунки в полето

    Подобни странни фигури са се появявали насред полета с насаждения по целия свят. За повечето от тях учените смятат, че са дело на човешка ръка. И с основание — в процеса на изследването им са намирани безспорни доказателства, че са създадени от хора с особено чувство за хумор.

    Има обаче и такива, които са толкова сложни и се появяват толкова бързо в нивите, че просто няма как да са направени от местни шегаджии. Освен това, данни за появата на такива фигури и рисунки съществуват от векове и то по целия свят — от Китай до Великобритания.

    4. Египетски йероглифи в Австралия

    Човек, разхождащ кучето си в националния парк Нов Южен Уелс в Австралия, открива изсечени във вдлъбнатината на скала повече от 250 интересни каменни изображения. Това, което се оказало най-странно при изследването им, било, че става въпрос за египетски йероглифи отпреди 5 хиляди години.

    Египтолози са установили, че това е най-архаичната известна форма на египетска писменост, която е доста сходна с тази на древните шумери. Как са се озовали на другия край на света и кой ги е издялал — изследователите не могат да отговорят и до днес.

    5. Космонавти в скафандри

    Древни статуетки или рисунки на хора, които могат да бъдат оприличени на астронавти в скафандри са откривани навсякъде по света. Те са датирани от учените от различни периоди от човешкото съществуване.

    Разбира се, тези прилики могат да се отдадат просто на случайността или на въображението на техния автор, но сходството понякога е стряскащо точно. Мистерията се засилва и заради липсата на научно обяснение за тяхната поява.

    ВИЖ ОЩЕ: Още 5 велики древни мистерии, които учените не могат да обяснят и днес (СНИМКИ)

    източник: fakti.bg

    Защо убили шефа на тайните служби на Сталин – Лаврентий Берия?

    Могъщият шеф на тайните служби на Сталин – Лаврентий Берия, бил застрелян без съд и присъда на 23 декември 1953 г. Застреляли го като куче: след набързо скалъпен процес, веднага след произнасяне на присъдата и фалшиви обвинения.

    По въпроса за убийството му има различни хипотези. Но едно е ясно: щом партийната върхушка се решила на това убийство, значи Берия е бил много опасен за нея. Не толкова заради това, че искал да седне на червения трон – той дал ясно да се разбере, че нямал такива амбиции.

    Лаврентий Павлович Берия

    Нормалният съветски начин за отстраняване на вътрешнопартийни противници бил разработен отдавна: въпросният „обект“ се понижава в длъжност, изпраща се някъде далеч, после се арестува и обвинява в шпионаж в полза на империализма. Следва процес и разстрел. При това съдебният процес се извършвал по всички правила. Сега обаче процесът бил претупан, съдът си затворил очите за много чисто процесуални нарушения. Явно убийците много бързали.

    Никита Хрушчов, с обичайните си лъжи и мошеничества в своите спомени пред чужди журналисти, и тук се опитал да хитрува. Целта му била ясна – да стовари колкото може повече вина за репресиите по времето на Сталин върху други комунистически лидери, а сам да се покаже пред света бял и пухкав. Той представя решението за незабавния разстрел на Берия като колегиална присъда от всички членове на висшия орган на комунистическата партия – Политбюро:

    „След задълбочено обсъждане на минусите и предимствата на двата варианта стигнахме до извода, че Берия трябва незабавно да бъде разстрелян“…

    „Ние!“ Но как да повярваме, че девет души, възрастни, нерешителни и доста страхливи, ще подпишат такова решение: да се разстреля едно от първите лица в държавата. Доста невероятно е да поемат такава отговорност. След смъртта на Сталин обикновено в такива случаи въпросът се удавял в безкрайни спорове и накрая, дори при основания за разстрел, всичко завършвало с интерниране някъде в Баку или Тюмен на поста директор на завод – пък там нека организира държавен преврат, ако може.

    За това, че решението за убийството на Берия съвсем не било колективно, а било взето лично от Хрушчов, има убедителни доказателства. Секретарят на Централния комитет Маленков бил написал чернова за протокол на заседанието. Този проект е публикуван. За да се предотврати възможността за злоупотреба с власт, Берия трябвало да бъде лишен от поста министър на вътрешните работи и, ако дискусията вървяла, както и било предвидено, да бъдел назначен в краен случай за министър на петролната индустрия. И това е всичко. За никакъв арест, още по-малко за разстрел, не става и дума.

    Така, че нямало „ние“. Най-напред Берия бил застрелян, а след това Президиумът бил поставен пред свършен факт и просто трябвало да бъдат оправдани убийците. Но кои точно?

    В тази събития била широко привлечена армията. Берия бил застрелян от началник-щаба на ВВС генерал-майор Батицки. Министър на отбраната по онова време бил Булганин, който явно и осъществявал връзката с военните. А начело на заговора – Хрушчов. Ала причината за такава припряност все още остава доста неясна.

    Има една загадка в събитията след смъртта на Сталин – съдбата на архива му. Архивът изчезнал. Къде? Това до ден-днешен е неизвестно. По всяка вероятност архивът на Сталин е бил прибран именно от Берия. В него несъмнено имало компромати срещу всички членове на Политбюро, но най-много срещу Хрушчов, който се отличавал с особена кръвожадност по време на репресиите през 1937-38 гг.

    Но заради притежание на архив рядко убиват, ако не е намерен самият архив. Напротив, това дори е твърде опасно. Добре, ще гръмнат Берия; ами, ако в сейфа му лежи пакет с надпис: „Да се отвори след моята смърт! Л. Берия“? И компроматите се изсипват на бял свят пред нежелани погледи?

    Проблемът бил в това, че на 25 юни 1953 г. Берия поискал от друг висш член на Политбюро – Маленков, разрешение да арестува Игнатиев, бившия началник на охраната на Сталин. За Хрушчов и хората около него това било направо смъртна присъда! Но само в един случай: ако те имали пряко отношение към смъртта на Сталин. Не е трудно да се досетим, че бившият началник на охраната на Сталин щял да бъде изцеден като лимон в подземията на „Лубянка“. И ако наистина Хрушчов и неговата група имали отношение към убийството на Сталин, Берия, който с искрени сълзи целувал ръката на умиращия вожд, щял лично да ги рита с ботушите си до смърт в същите подземия, без да дава пет пари за закони, съд, процеси, прокурори и адвокати.

    Най-логичното било да ликвидират Игнатиев. Но къде била гаранцията, че той не бил оставил на сигурно място описание на нощта, в която бил умрял Сталин – съответно на начина, по който го била сполетяла внезапната му смърт?

    Затова най-сигурното било да бъде ликвидиран самият Берия – „най-верният сталинец“, както до неотдавна го определяла държавната пропаганда. Така се премахвала най-голямата опасност. А след това всичко можело да бъде стоварено върху двамата най-големи „престъпници“ – Йосиф Сталин и Лаврентий Берия. Властта спокойно щяла да бъде поета от Хрушчов, който да раздаде съответните постове и други благинки на сподвижниците си. Както и се случило.

    Л. П. Берия и дъщерята на Сталин. Сталин е на заден план.

    И тогава за убийството на Берия потомците щели само да свият рамене: „Да, може би е било престъпление – но пък бил наказан един престъпник“.

    Та какво им остава на потомците, които не знаят и досега къде изчезнал архивът на Сталин, с който бил запознат един-единствен човек в червената империя – Лаврентий Берия.

    Мистичният град Хара-Хото

    Според една монголска легенда, по времето, когато на мястото на пустинята Гоби имало море, върху неговия бряг първите потомци на боговете построили  красив и богат град, в който живеели мъдреци и търговци, смели воини и умели занаятчии.

    Но последният владетел на града, батурът Хара-цзян-цзюн поискал да отнеме трона на китайския император. След като загубил поредица битки, батурът бил принуден да се скрие зад непреодолимите крепостни стени на града.  Китайците обаче отклонили коритото на река Енцин-гол и по този начин лишили защитниците от вода. Виждайки, че градът и неговите жители са обречени на гибел, Хара-цзян-цзюн скрил своите съкровища, убил съпругата и децата си и излязъл на решителна битка, в която загинал. Китайските войски избили всички жители на Хара-Хото и разрушили града.

    Стените на Хара-Кото

    Когато в началото на ХХ-ти век руски изследователи поискали да изучат развалините на Хара-Хато, трябвало да спазят някои условия. Не трябвало да вкарват вътре товарни животни, да палят огньове и да се хранят в него. Също така, на жени не било позволено да влизат в града. Забраните се обяснявали с това, че нарушаването им можело да предизвика гнева на духовете-основатели на древния град. Разказвала се история как една местна жена случайно влязла сред разрушените стени, докато търсела изгубените си коне. Вътре намерила няколко нишки едри бисери. Но, когато излязла от града, попаднала в страшна пясъчна буря. Няколко дни по-късно нейният труп с бисерите в ръката й, полузасипан с пясък, бил намерен от преминаващ наблизо керван.

    Руските археолози видели високи крепостни стени, почти изцяло покрити с пясък. До западната стена имало два мавзолея – „субургани“, единият от които напълно разрушен. Друг добре запазен мавзолей бил разположен извън крепостта. В него учените открили редица изненадващи и безценни от историческа гледна точка находки: изключително редки будистки иконописни рисунки, направени с цветни бои върху копринени платна, много метални и дървени статуетки. Особено ценна била откритата библиотека – над 2000 добре запазени ръкописни книги и свитъци.

    В центъра на мавзолея се издигал висок метален прът. Около него върху каменна основа били подредени 20 керамични фигури в човешки ръст. Близо до всяка от тях имало стотици ръкописни листове.

    В самия град членовете на еспедицията направили също доста любопитни и загадъчни окрития. В центъра му те разчистили странна структура от пясък – кръгла, висока 2.5 метра. Върху горната й плоска страна изследователите се натъкнали на неразбираема клиновидна писменост, различна от тази на ръкописите и явно принадлежаща към много по-ранна епоха. Също така били изрисувани загадъчни концентрични кръгове, спирали и линии, преплетени в сложни мрежи.Всичко това било издълбано в твърд камък. Учените предположили, че тази структура е служила в миналото като обсерватория и свещено място, където древните жреци принасяли жертви на своите богове.

    В една от разрушените сгради археолозите открили запазени фрагменти от стенописи, в които, освен човешки лица, имало образи на странни същества: двуглави птици, риби с човешки глави, страховити дракони. До тези митични същества се намирали миниатюрни фигури на хора.

    За съжаление, по време на експедицията до Хара-Хото настъпила безпрецедентна суша. Местността била разтърсена и от серия земетресения. Старейшините на монголските племена изтълкували това като знак, че могъщите духове не са доволни от присъствието на чужденците в техния град. Експедицията си тръгнала, като успяла да закара значителна част от намерените експонати и ръкописи в Санкт Петербург.

    Благодарение на намерения в библиотеката на мъртвия град речник на езика „си-ся“, на който говорело могъщото племе на тангутите, живели някога в държавата, чиято столица бил Хара-Хото, специалистите успели да разчетат повечето ръкописи. Сред тях имало всякакви рецепти за лечение на хора и добитък. Доста място било отделено на хроники, от които станало известно, че приблизително през 1226-1227 г. държавата на тангутите била разгромена от войските на Чингис-хан и влязла в състава на монголската империя.

    Някои документи обаче не могли да бъдат прочетени – били на език, непознат на изследователите. Има хипотеза, че са написани от представители на някаква загадъчна цивилизация, която именно била построила града Хара-Хото.

    Художествена живопис от Khara-Khoto, която сега се намира в музея Ермитаж , Санкт Петербург

    Най-древните икони

    Най-ранните икони, оцелели до наши дни, са от VІ-ти век. Те са направени в техниката „енкаустика“(гр. έγκαυστική – обгаряне), като боята е смесвана с нагрят восък. Всички цветове се състояли от цветен прах (пигмент) и свързващ материал – масло, яйчна емулсия или, както в този случай, восък.

    Енкаустиката е най-разпространената техника за рисуване в античния свят. Именно от древната елинистична живопис този похват преминал към християнската иконопис.

    За енкаустичните икони е характерен известен „реализъм“ в трактовката на образа, желание да се документира персонажа като реален. Това е не само религиозен артефакт, а своего рода „фотография“ – живо свидетелство за реалното съществуване на Христос, Света Богородица, светиите и ангелите. Светите отци на Църквата смятали, че създаването на иконите се оправдава от самия факт на човешкото съществуване на Иисус Христос. Един невидим Бог, който няма образ, съответно не може да бъде изобразен. И щом Христос е бил действително въплътен, а неговата плът – реална, това означава, че може да бъде изобразена.

    Преподобни Йоан Дамаскин пише: „В древни времена Бог, който е нематериален и без вид, никога не е бил изобразяван. Сега, когато Бог се яви в плът и е живял сред хората, ние изобразяваме видимия Бог“.

    Именно такова свидетелство, нещо като „документалистика“, е смисълът на първите икони. Щом Евангелието е, в буквален смисъл, „блага вест“ – своего рода репортаж за въплътения Господ, разпънат заради нашите грехове, тогава иконата е илюстрация на този репортаж. Тук няма нищо странно, защото самата дума „икона“ на гръцки означава  образ, изображение, портрет.

    Но иконата предава не само и не толкова физическия, външния вид на изобразяваното. Преподобни Йоан Дамаскин добавя нещо много важно: „Всеки образ е откриване и показване на скритото“.

    Ето защо, в първите икони, въпреки „реализма“ и опита за предаване на светлината и обема, виждаме също и знаците на невидимия свят. Преди всичко, това е ореолът – светлинният ефирен диск около главата на образа, символизиращ благодатта и блясъка на Божеството, както го описва свети Симеон Солунски. По подобен начин върху иконите се изобразяват символичните образи на безтелесните духове – ангелите.

    Най-известната енкаустична икона днес е „Христос Вседържител“, която се пази в манастира „Света Екатерина“ в Синай. Въобще, колекцията икони в този манастир е съвършено уникална. Там са запазени най-древни икони, защото след VІІ-ми век манастирът е бил извън Византия и не е пострадал от вандалщините на иконоборческото движение, което се вихрило в империята през VІІІ-ІХ вв.

    Христос Вседържител (Пантократор)

    Синайският Христос е нарисуван в свободния живописен стил, присъщ на елинистичния портрет. За елинизма е характерна известна асиметрия на лицето, която в наше време предизвиква много спорове и кара някои изследователи да търсят скрити значения в нея. Тази икона най-вероятно е била изписана в някоя от работилниците на Константинопол, което личи от високото ниво на нейното изпълнение. От същия тип икони са тези на свети апостол Петър и Света Богородица на престол, обкръжена от светии и ангели.

    Иконата на Света Богородица заедно с бъдещите светци Теодор и Георгий от VІ-ти век е изобразена като Небесна Царица, седнала на трон, придружена от светци, облечени в придворни одежди, и ангели. Интересно са показани едновременно царствеността и смирението на Дева Мария: на пръв поглед тя е облечена в обикновен тъмен хитон и мафорий (дълго женско покривало) – но тъмно-лилавият цвят ни показва, че това е пурпур, а във Византия пурпурни дрехи са имали право да носят само императорът и императрицата.

    Подобно изображение, но рисувано по-късно в Рим, представя Света Богородица, вече без никакви намеци, в пълно императорско облекло и с корона. Римската икона има церемониален характер. Тя следва стила на официалните императорски образи. При това, лицата на изобразените герои са изпълнени с мекота и лиричност.

    Но, освен изисканото изкуство на културните центрове на империята, ранната иконография е представена и от икони в по-аскетичен стил – който се отличава с по-голяма рязкост, нарушение на пропорциите на изобразените персонажи, подчертан размер на главите, очите и ръцете. Такива икони са типични за монашеската среда в източните области на Византийската империя – Египет, Палестина и Сирия. Суровата и рязка изразителност на тези образи се обяснява не само с по-ниското ниво на провинциалните майстори, но и с местните етнически традиции и общата аскетична насоченост на този стил.

    По този начин днес можем да се убедим, че дълго преди епохата на иконоборството (730-843) и Седмия Вселенски събор, който го осъдил, във Византия имало богата и разнообразна традиция за иконопис. И енкаустичните икони са само част от тази традиция.

    13 световни ценности, които все още липсват (2 част)

    8. „Пекинският човек“

    Копие на „Пекинския човек“

    През 1923 година в пещера в близост до Пекин е открита вкаменелост на хоминид, който е наречен „Пекинският човек“. През 1941 година вкаменелостите изчезват по време на японска инвазия в Китай. Днес не е ясно къде се намират вкаменелостите.

    9. Картина на Рафаело Санцио

    Италианският художник Рафаело Санцио (1483 – 1520) рисува този впечатляващ „Портрет на млад мъж“. Самоличността на младия мъж и точната дата, на която Рафаело го е нарисувал, са неясни. Картината е била притежание на Музея в Краков, когато през септември 1939 немската армия нахлува в Полша. Немците вземат картината от музея с желанието да я изложат във Führermuseum в Линц. Führermuseum никога не е построен, а картината е видяна последно във вилата на Ханс Франк в Германия през януари 1945. Ханс е генерал-губернатор на Полша и след войната е осъден на смърт на Нюрнбергския процес. Местоположението на картината на Рафаело не е установено.

    10. Кралското ковчеже

    През 1800 принцеса Изабела Чарториска създава така нареченото кралско ковчеже, в което има колекция от артефакти от кралски семейства, управлявали Полша. Сред тях имало бижута, носени от полски крале, произведения на изкуството и други. Ковчежето е взето от нацистите след нахлуването им в Полша през септември 1939.

    11. “Победоносните усилия на любовта“

    Уилям Шекспир пише пиесата „Победоносните усилия на любовта“, макар че нито едно копие от нея не е запазено до днес. Мнозина вярват, че тя е продължение на „Напразните усилия на любовта“ – комедия, която Шекспир пише през 1590-те години. Документи от периода показват, че „Победоносните усилия на любовта“ е публикувана през 1598 и е продавана до 1603, но нито едно от копията не е открито до ден-днешен.

    12. „Глава на Фавн“ от Микеланджело

    Главата на фавн – която е съчетание между човешка и глава на козе митологично създание, е скулптура на Микеланджело. Музеят Барджело във Флоренция притежава главата до август 1944, когато тя е открадната. Смята се, че немски войници вземат маската някъде между 22.08 и 23.08.1944, след което я поставят в камион. От тогава местоположението ѝ е неизвестно.

    13. „Леда и лебедът“

    Картината на Микеланджело „Леда и лебедът“ изобразява сцена от древната митология, при която бог Юпитер, преобразен като лебед, съблазнява Леда – кралицата на Спарта. От тяхната любов се ражда Хубавата Елена. Днес това произведение на изкуството е изгубено. Оцелели са само няколко копия, които показват, че картината на Микеланджело е била доста еротична, като Леда е напълно гола. Мнозина смятат, че през годините някои хора просто не са можели да приемат твърде еротичния вид на произведението и в даден момент то е било унищожено.

    ВИЖ ЧАСТ 1-ва: 13 световни ценности, които все още липсват (1 част)

    Източник: livescience.com

    Още 50 любопитни факта за известни личности

    1. Бащата на Чарлз Дарвин смятал сина си за посредствен в детството му.
    2. Като дете Демостен имал дефект в говора.
    3. Чингиз хан умира, докато прави любов.
    4. Артър Конан Дойл, чийто герой е Шерлок Холмс, е офталмолог по професия.
    5. Уолт Дисни през целия си живот се страхувал от мишки.
    6. Моцарт започва да композира музика на 3-годишна възраст. На 35 години има над 600 произведения.
    7. До 3-годишна възраст Алберт Айнщайн не казал нито дума.
    8. Тимбърлейк се страхува много от паяци.
    9. Наполеон Бонапарт създал националното италианско знаме.
    10. Кралица Ан е майка на 17 деца.
    11. Автограф на римския император Юлий Цезар е оценен на 2 милиона долара.
    12. Чарлз Дикенс предпочитал да спи само на север.
    13. Рожденият ден на Джордж Вашингтон бил единственият почивен рожден ден в САЩ.
    14. Бащата на Ума Търман бил монах и професор по източната религия.
    15. Тейлър Суифт за първи път свири на китара на 10 години.
    16. Аштън Кътчър учил за биохимик.
    17. Риана била кадет на барбадоската армия.
    18. Анджелина Джоли носела скоби на зъбите и очила в детството си, за което децата й се подигравали.
    19. До 16-годишна възрас,т на Дженифър Гарнър не й позволявали да използва козметични средства.
    20. Том Круз мечтаел да стане свещеник.

    Том Круз – Уикипедия

    1. Деми Мур като ученичка направила опит да се самоубие.
    2. Кралица Виктория прекарала 40 години в траур след кончината на съпруга си.
    3. Мусолини до смърт се страхувал от котки.
    4. Алфред Хичкок изпитвал непоносимост към яйца под всякаква форма.
    5. Хулио Иглесиас в младостта си играл във футболния отбор „Реал Мадрид“.
    6. Най-добре платеният актьор е Чарли Чаплин.
    7. Мерилин Монро израснала в сиропиталище.
    8. Чайковски имал юридическо образование.
    9. Двете деца на Рики Мартин са родени от сурогатна майка.
    10. Хитлер е бил вегетарианец.

    Адолф Хитлер – Уикипедия

    1. Английският крал Хенри Осми екзекутирал две от шестте си съпруги.
    2. Майката на Пол Маккартни била акушерка.
    3. Киплинг не можел да пише произведенията си с мастило, защото било черно.
    4. Бенджамин Франклин искал да превърне пуйката в национална птица на Съединените американски щати.
    5. Бил Клинтън за цялото време на управлението си изпратил само два имейла.
    6. Джордж Вашингтон не подавал ръка при среща, а само се покланял.
    7. Преди да започне да пише, Булгаков е бил лекар.
    8. Клеопатра предпочитала да изпробва отровите върху своите роби.
    9. Уинстън Чърчил по майчина линия имал предци индианци.
    10. Кралица Виктория разговаряла на английски език с немски акцент.
    11. Хенри Форд, който се смята за успешен бизнесмен, имал само средно образование.
    12. Сара Джесика Паркър предпочита малката черна рокля. Затова дори се оженила в такъв тоалет.
    13. На един от своите концерти Ози Озбърн отхапал главата на прилеп.
    14. Елизабет Тейлър притежавала двойни мигли.
    15. През ученическите си години Айнщайн е бил двойкаджия по физика.
    16. Логото на Chopa-Chups е изготвено от Салвадор Дали.
    17. Сватбена рокля на Кейт Мидълтън, на сутринта след празника, можела да бъде закупена за 300 долара.
    18. Като младеж Елвис Пресли работил в автотранспортна компания.
    19. 40 000 щатски долара дал уролог от Америка за Наполеоновия пенис.
    20. Пикасо бил смятан за мъртвороден.

    Част 1 – 50 любопитни факта за известни личности

    13 световни ценности, които все още липсват (1 част)

    В историята на човечеството множество великолепни ценности от различни култури са били крадени или просто липсват. Често тяхното изчезване се случва по време на война или някакви бедствия, докато ценностите не могат да бъдат защитени или когато военна сила е решила да ги прибере като трофей. Понякога тези скъпоценности са върнати, но в повечето случаи тяхното място на пребиваване остава пълна мистерия.

    1.Кехлибарената стая

    Кехлибарената стая, намираща се в Екатерининския дворец в Царское село, близо до Санкт Петербург съдържа позлатени мозайки, огледала и дърворезби, както и цели панели изработени от около 450 килограма кехлибар. Царское село е превзет от Германия през 1941 година по време на Втората световна война и стаята е плячкосана от немците. Оттогава ценностите липсват и е възможно да са били унищожени.

    2. Саркофагът на Микерин (Менкаура)

    Пирамидата на египетския фараон Микерин е най-малката от трите пирамиди в Гиза, създадени преди около 4500 години. През 1830-те години английският военен офицер Хауърд Вийс изследва пирамидите като често използва деструктивни методи за навлизане – най-известният и абсурдният сред тях е употребата му на експлозиви. Сред откритията му е саркофагът на Микерин, който Вийс се опитал да транспортира с кораб до Англия през 1838. Корабът „Беатрис“ потъва по време на пътуването, „вземайки“ саркофагът със себе си на дъното.

    3. Мечът Хонджо Масамуне

    Хонджо Масамуне е меч, за който се смята, че е изработен от ковача Gorō Nyūdō Masamune (1264 – 1343), който е считан от мнозина за най-великият майстор на мечове в цялата история на Япония. Част от името на меча произлиза от собственика му Хонджо Шигенада, който го взема като награда след битка, състояла се през 16 век. Мечът става собственост на Токугава Иеясу, лидер, станал първият шогун на Япония, след като печели серия от битки през 16 век.

    Мечът се предавал от поколение на поколение в семейството на Токугава чак до края на Втората световна война, когато по време на американската окупация над Япония военните събират всички мечове и други подобни оръжия. Хонджо Масамуне не е виждан от тогава.

    4. Скъпоценностите от короната на Ирландия

    Откраднати през 1907 година от Дъблинския замък, „скъпоценностите от короната на Ирландия“ всъщност не са свързани с никаква церемония по коронясване и дори не са скъпоценности от корона. Всъщност те  представляват една скъпоценна звезда от Ордена на Св. Патрик и 5 златни нашивки отново от ордена. Звездата била изработена от 394 камъка. Охранителите на библиотеката, в която били държани скъпоценностите, са обвинени за кражбата, но кой наистина ги е откраднал и какво се е случило с тях след това остава пълна загадка.

    5. Поемите на Сафо

    През 7 век пр.н.е. гръцката поетеса Сафо се ползвала с голям авторитет. Тя била високо ценена сред древните гърци, които я смятали за една от най-добрите поетеси. За съжаление много малко от нейните произведения са оцелели до днес. Наскоро обаче папирологът Дърк Обинк открива части от две невиждани досега поеми от Сафо. В едната поетесата пише за братята си, а другата ни разказва за несподелена любов. Това откритие обаче повдига въпроса къде са всички останали неразкрити досега произведения на Сафо?

    6. Богатството на мъртвия епископ

    През 1357 година от Лисабон потегля кораб за Авиньон, Франция, на борда на който са скъпоценностите на Тибод де Кастийон – наскоро починалият епископ на Лисабон. Сред скъпоценностите имало злато, сребро, пръстени, други бижута, плочи, гоблени и дори преносими олтари. В близост до Картахена в днешна Испания корабът бил нападнат от добре въоръжени пиратски кораби. Единият от корабите по-късно е заловен, но от другия няма и следа.

    Флорентинският диамант

    133-каратовият Флорентински диамант е бил „най-големият скъпоценен камък и единствен по рода си в цял свят“ – пише историкът Гордън Брук-Шефърд. Произходът и днешното местонахождение на диаманта обаче са неясни.

    Смята се, че през ноември 1918 той е бил притежание на Хабсбургите, които се оказали от губещата страна на Първата световна война. Те депозират камъка в швейцарска банка, оставяйки го в ръцете на австрийския адвокат Бруно Щайнер, за когото се смята, че помогнал на семейството на продаде голяма част от бижутата си. Не е ясно какво се е случило в последствие. Възможно е Флорентинският диамант да е бил нарязан на малки парчета след Първата световна война.

    ВИЖ ЧАСТ 2-ра: 13 световни ценности, които все още липсват (2 част)

    Източник: livescience.com

    Пластмаса от растения – ще се реши ли проблемът?

    Пластмасата е невероятно полезен материал с изключително разнообразни свойства, заради които намира множество приложения. Като оставим настрана бутилките и всички прибори, които използваме, в медицината пластмасата се употребява за клапи, импланти и устройства, за контролирано освобождаване на лекарства, за специални покрития и така нататък – списъкът, особено в тази област, е буквално безкраен.

    Но пластмасовите отпадъци в океаните, които се очаква да достигнат 250 милиона тона до 2025 година, принуждават правителствата по цял свят да достигнат до решение, с което да се справят с този сериозен проблем.

    Основна част от проблема е, че пластмасите за еднократна употреба представляват цели 40% от световното производство на материала. Това се равнява на около 128 милиона тона. По-голяма част от тях имат ниски нива на рециклиране и не се разграждат бързо – на полипропилена например му е необходимо хилядолетие, докато се разгради напълно.

    Най-лошото е, че ако тези пластмаси достигнат до морската среда, движението на океанските и морски води заедно със слънчевата светлина може да доведе до разрушаване на големите парчета пластмаси и да ги превърне в малки частици познати като „микропластмаса“.

    Наличието на макро и микропластмаса в океаните показва, че то оказва пагубен ефект върху морския живот. Но потенциалният ефект върху човешкото здраве е много по-малко разбран от обществата. Ясно е, че пластмасовите отпадъци са сериозен проблем, обхващащ икономиката, инфраструктурата и социологията като цяло, както в по-добре развитите, така и в по-малките и не до толкова развити страни. Известно е, че пластмасовите отпадъци са сериозна заплаха за околната среда, но това, което не е толкова известно е, че устойчивостта на този материал всъщност е тясно свързана с начина, по който се произвежда той.

    Поради химичния си характер, по-голяма част от пластмасите нямат кислородно съдържание, което ги прави силно хидрофобни и като такива е прекалено трудно за бактериите и ензимите да ги разрушат, когато навлязат в околната среда.

    През последните няколко десетилетия се наблюдава повишаване на информираността относно проблема с пластмасовите отпадъци и употребата на този материал като цяло. По-специално концепцията за употреба на биологични материали като ресурс наистина набира популярност. Устойчив био материал могат да бъдат някои посеви, отпадъчна дървесина, отпадъчна храна – всъщност всеки отпадъчен биологичен материал.

    Тук по-важното е, че тези естествени материали могат лесно да бъдат разбити на по-малки химически градивни елементи, наречени „платформени молекули“, които от своя страна могат да бъдат използвани за произвеждане на практични химикали, включително и за пластмаса.

    Използвайки тези „платформени молекули“ Green Chemistry Centre of Excellence в University of York, работи с пластмасовата индустрия, за да създаде ново поколение био полиестери. Те най-често се използват за производство на влакна за дрехи, както и за други нишки и контейнери за течности и храни. Крайните материали са изцяло на растителна основа, рециклират се и най-важното – те могат да се разграждат напълно.

    Огромната полза от използването на биомаса като ресурс е наличието на голямо количество кислород. При употребата на биологични материали за производство на биологични пластмаси съдържанието на кислород се съхранява. По този начин пластмасите от ново поколение ще имат висока, но и контролирана биоразградимост, което означава, че ще могат напълно да се разпаднат на безвредни изходни материали.

    Източник: usnews.com

    Кога човекът е започнал да готви храната си

    Листа, кора, плодове, сурово месо, ларви –  това не е нова модерна диета на известни личности, а ежедневната храна на приматите, от която, ако теорията за еволюцията е вярна, е произлязъл човекът. В сравнение с тях Homo sapiens е далеч напред в развитието и способността да готви храна за себе си. Пристигайки в различни страни по света, ние не само искаме да разгледаме природните, историческите и културни забележителности, но и да опитаме традиционната за това място храна.

    Способността да се променят физико-химичните свойства на продуктите чрез термично въздействие е истински пробив в човешката еволюция. Приготвянето на храна позволявало тя да се дезинфекцира, увеличавало смилаемостта и, разбира се, давало нови вкусови качества. Но кога точно е настъпил този прелом?

    Готвенето е невъзможно без топлина и затова можем да предположим, че първите стъпки в приготвянето на храна хората започнали да извършват едновременно с опитомяването на огъня. Но да се разбере кога точно това се е случило не е толкова просто. Археолозите признават, че е почти невъзможно да се определи, дали откритите следи от огън върху изкопаеми останки са причинени от човешка дейност или от светкавица, паднала на това място. Ето защо, останките от древни огньове трябва да се търсят в пещерите. Следи от една от най-старите камини на възраст около 1 милион години се намират в една от пещерите на Южна Африка. В онези дни територията на Африканския континент е била обитавана от далечния предшественик на съвременния човек – Хомо еректус. Овъглените останки от кости говорят, че той очевидно е готвил месо.

    Неандерталците, еволюирали от Хомо еректус преди 250 000 години, съвсем точно знаели как да накладят огньове и да си приготвят храна. Това се доказва от многобройните находки на овъглените животински кости от това време. Но за всички тези находки има логични съмнения – първо, не е известно дали е готвене или изгаряне на животни по време на определени ритуали? Второ, ако храната е била готвена, колко често неандерталците са правили това?

    За да се разбере, че човек непрекъснато готви храна, трябва да се открият специално изработени за това инструменти. Най-старите глинени съдове са открити в Китай и се оценяват на около 20 000 години. Многобройните драскотини и вътрешните им стени убедително доказват, че преди 20 000 години нашите предци уверено са приготвяли доста сложни ястия.

    Тази находка обаче не дава яснота по въпроса кога древният човек започва да приготвя храна. Учените са решили, че археологическите данни не могат да дадат точен отговор и ние трябва да се обърнем към биологията, а именно към структурата на скелета при различните предци на човека: Хомо хабилис (Сръчен човек), който е живял на планетата преди около 2 милиона години; Хомо еректус (Homo erectus) и неандерталеца. В сравнение със Сръчния човек, при другите два вида се забелязва рязко намаляване на големината на зъбите по отношение на размера на главата. Учените свързват тези промени с усвояването на уменията за готвене. Слабо смилаемите продукти след топлинна обработка са станали по-лесни за дъвчене. Нашите предци вече не е трябвало да търсят храна през целия ден и да ядат толкова често, за да получат необходимото количество енергия. Съответно, големите зъби са изчезнали, тъй като са били ненужни.

    Оказва се, че теорията, според която предшественикът на съвременния човек е започнал да готви храна преди около 1 милион години, по време на съществуването на Homo erectus изглежда най-правдоподобна. Разбира се, този процес бил бавен, но неизбежен – предимствата на топлинната обработка били твърде очевидни. Именно овладяване на майсторството на готвенето може да бъде основната причина за появата на съвременния човешки вид – Хомо сапиенс.

    Възход и падение на сабята

    Отначало били мечовете.

    Какво представлява мечът? Най-общо казано – право метално острие. Той може да е двуостър – тоест, заточен от двете страни. Или едноостър – сиреч, режещата част, острието да е само от едната страна. Най-известните едноостри мечове са прочутите японски „катана“ – които са смятани от мнозина специалисти за най-добрите мечове на всички времена.

    Но, освен меча, съществува и друго подобно оръжие – сабята. Появила се като уникален пример за хладно оръжие на чергарите, сабята бързо навлязла във военния бит по цял свят. Каква е нейната отлика от меча? Сабята е с извито острие, което улеснява разрязването на бойното облекло на противника, тъй като острието „търка“ повърхността, върху която се стоварва – докато мечът удря пряко тази повърхност и разчита само на грубата сила на директния удар. Именно затова японският меч „катана“ обира възхищението на познавачите – защото съчетава предимството на двата типа оръжие.

    Японски меч „катана“ – снимка: Уикипедия

    Както често се случва, представителите на нередовните бойни дружини били първите, оценили по достойнство сабята – това били членовете на различни неофициални военни формации като казаци, разбойници, наемници, пирати. Но най-големият импулс за развитието на това оръжие дала редовната кавалерия.

    От технологична гледна точка сабята се отличава от другите видове остриета със своята дъгова извивка, което й позволява да причини ужасни разрязвания. Между другото, повечето историци смятат, че основното оръжие на прабългарската кавалерия на кан Аспарух била именно сабята – и в много по-малка степен правият меч, с който обикновено художниците рисуват българските конници от онази епоха.

    Ранносредновековна българска сабя от Върбица (възстановка). Източник – Уикипедия

    При нанасяне на удар със сабя, благодарение на нейната извита конструкция, осигуряваща проникващо плъзгане, се гарантира тежко нараняване на живата сиила на противника. Освен това, удебелението в края на острието, наречено „елман“, придава на удара още по-чудовищна инерция, което причинява още по-страховит резултат.

    Сабята можела да има различна форма и размери, в зависимост от тактическите нужди и географския регион, където се използвала. Така, например, най-ранните образци били с дължина 70-85 см.  Малко по-късно дължината на класическата сабя се увеличава, като достига 120 см. Средното отклонение на извивката на острието станало около 4.5 см, а широчината му – 3.5 см. Теглото на сабята варирала от 0.7 до 1.5 кг. Интересна особеност на сабите е и честото извиваване на дръжката по посока на острието – това допринася за допълнително увеличаване на инерцията на удара.

    Както всяко хладно оръжиие, сабята се състои от няколко конструктивни елемент:

    – ефес, който включва предпазител (кръстовина), ябълка (край) и дръжка;

    – аванпост: първата четвърт от острието, най-силната му част;

    – средният сегмент на острието, от който започва видимата извивка;

    – „перо“, съчетаващо долната част и средния сегмент.

    Независимо, че няма консенсус относно историческия и географския произход на сабята, обикновено я свързват с най-древните археологически находки. Най-старите от откритите образци са датирани от VII в. сл. Хр. на територията на днешна Украйна. За етническа общност, която за първи път използва сабята като оръжие, се смятат тюркските народи.

    Явно номадите се оказали първите притежатели на саби точно, защото конникът най-добре може да оцени предимството на режещия пред директния удар. От техническа гледна точка сабята вероятно се е появила вследствие на развитието на меча с едностранно заточване. Подобен ход на събитията е предварително определен от самото естество на кавалерийската битка, когато най-често се нанасят низходящи и хоризонтални удари. В същото време реалностите на конното сражение изискват по-леко и в същото време дълго оръжие, което позволява да се нанасят инерционни удари отвисоко. Така на военно-историческата арена се появила сабята.

    Първоначално, като прерогатив на номадите, сабите се разпространяват в Централна и Южна Азия, също и в отделни части на Източна Европа. През XV-ти век в Русия и ХVІІІ-ти век в Западна Европа сабите започват да се срещат постоянно, заменяйки остарелите технологично мечове. Вече нямало стоманени рицарски брони, които трябвало да бъдат разбивани с тежкия прав меч. А сабята се справяла много по-добре с разрязването на новите униформи.

    В резултат на това до края на XIX-ти век тя станала основното хладно оръжие на повечето армии в света, широко използвано успоредно с все повече развиващите се огнестрелни оръжия.

    През Втората световна война все още се използвали масови кавалерийски формирования – най-вече в армиите на Полша и Съветския съюз, където сабята била неотменим елемент от въоръжението. Има снимки от войната, на които се виждат полски кавалеристи, които атакуват със саби немските танкове.

    Но, заедно с приключването на войната, дошъл и краят на сабята като основно бойно оръжие. Тя останала като спомен за славни времена и красив елемент от декоративния интериор.

    снимка – Уикипедия

    Ръчните гранати – от бамбук до „лимонка“

    Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били керамични съдове с различна форма, пълни с познатите по онова време запалителни смеси (негасена вар, смола, сяра, селитра, „гръцки огън“). Сериозен поразяващ ефект имали предимно в морски битки, където представлявали сериозна опасност за дървените кораби. Такова устройство е китайският „бан“. Това е запалителна граната с корпус от кухо бамбуково стъбло. Вътре се поставял заряд от смола и черен барут. Стъблото се запушвало с вата и се използвало като усилена факла, понякога с примитивен фитил, съдържащ селитра.

    Арабският „бортаб“ представлява стъклена сфера със смес от сяра, селитра и дървени въглища, снабдена с фитил и вързана с верижка за дървена палка. Така го описва Неджим ал-Рама в своя трактат „За изкуството да се сражаваш на кон и за различни военни машини“. Такива гранати имали не толкова поразяващ, колкото психологически ефект срещу настъпващия враг. В музеите по света са запазени повече от 100 неповредени ръчни гранати от стъкло, някои дори с фитилите.

    Епохата на класическите осколочни (поразяващи с метални парчета) гранати започва през 1405 г., когато немският изобретател Конрад Кайзер фон Айхщат предложил за корпуса да се използва чупливият чугун – така броят на поразяващите фрагменти се увеличил значително. Гранати се използвали главно при обсада на крепости и при морски абордажи. Ефектът бил сравнително добър. Но те имали и значителен недостатък – взривателят. Тогава използвали тлееща дървена тръбичка с барутен пълнеж. Тя обаче често гаснела при удара си в земята, не давала точна представа колко време остава до взрива, избухвала прекалено рано или твърде късно, като позволявала на противника да се разбяга или даже да върне гранатата обратно.

    През ХVІ-ти век се появява и терминът „граната“, с който сме свикнали. За пръв път го използвал в една от книгите си известният оръжейник от Залцбург Себастиан Геле, сравнявайки новото оръжие с плода нар (гранат), който при падане на земята разпръсква семената си.

    През 1667 г. в английската армия били определени специални бойци (по 4 в рота) специално за ръчно хвърляне на гранати. Тези бойци били наречени „гренадири“ (от „граната“ – „гренада“). За гренадири били избирани само войници с отлична физическа форма и специална подготовка – колкото по-висок и силен е войникът, толкова по-далеч може да хвърли гранатата. Следвайки примера на британците, такива части създали армиите на почти всички държави. Но развитието на военната тактика постепенно свело до нула предимствата на ръчните гранати и от гренадирските части останало само названието, обозначаващо елитни бойни формирования. А ръчни гранати останали на въоръжение предимно в крепостните гарнизони.

    Ръчната граната посрещнала ХХ-ти век като слабо използано, старо и забравено оръжие. Новият тип бойни действия с картечници, магазинни карабини и скорострелна артилерия принудило бойците да се заравят в окопи и блиндажи. В тези условия ефективността на огнестрелните оръжия рязко спаднала. И тогава си спомнили за забравените гранати. Но понеже все още нямало фабрично произведени, започнали да импровизират.

    Първото използване на гранати през ХХ-ти век е регистрирано в Руско-японската война на 12 май 1904 г. близо до Цинчжоу. Японските гранати се състоели от използвани вече гилзи или бамбукови тръби, пълни с тротил, в които били вкарани запалителни тръбички за детонатори.

    Примерите за използването на гранати от японците и руснаците по време на обсадата на Порт Артур показали на германците, че тези оръжия могат да се използват ефективно в немската армия. През 1913 г. в Германия започнало серийно производство на гранатата Kugelhandgranate 13.

    На 28 юли 1914 г. започнала Първата световна война, един от най-мащабните въоръжени конфликти в историята на човечеството, в резултат на който престанали да съществуват четири империи. Оказало, че единствено Германия разполага със серийно произвеждана ръчна граната – сферичната Kugelhandgranate. Всички други трябвало да импровизират.

    Войниците започнали да правят „домашни“ ръчни гранати от консервни, дървени и картонени кутии, омотани с бодлив тел или пълни с гвоздеи. Затова през 1915 г. британският инженер Уилям Милс създал доста удачен образец на граната, която била наречена Mills Bomb №5.

    Малка и удобна, тази граната лесно се хвърляла от всяко положение. Но най-голямото предимство бил нейния взривател. Боецът можел да издърпа халката и след това спокойно да стиска гранатата в ръка, използвайки предпазния лост, в очакване на най-удобен момент за хвърляне.

    Гранатата на Милс.

    Французите взели предвид недостатъците на немските гранати – голям диаметър, неудобен за хващане корпус, несигурен взривател и слабо осколочно действие, и създали революционната за времето си граната F1. Тя представлявала олекотено, оребрено тяло, изработено от чугун с дупка за предпазителя, което било по-удобно за хвърляне от кръглото или дискообразно тяло на германските гранати. Зарядът се състоял от 64 грама експлозив (обикновено тротил или шнейдерит), а общото тегло на гранатата било 690 грама. В момента на взрива корпусът се разпадал на повече от 200 едри и тежки фрагмента, чиято начална скорост била около 730 метра в секунда.

    Главният недостатък на френската граната бил взривателят – за да се задейства, трябвало той да бъде ударен в твърд предмет, след което граната се хвърляла. Добре, но ако боецът лежи в калта или снега и наоколо няма „твърди предмети“? Наложило се французите бързо да измислят взривател от типа на английския на Милс. Това и направили, като доста го усъвършенствали – британският бил неотделим от корпуса, докато френският се завинтвал допълнително. А поради външната прилика с формата на лимон, в много армии тя и нейните последващи разновидности станали известни като „лимонка“.

    Ръчна граната, вид „Лимонка“ – Уикипедия

    Именно „лимонката“ F1 се превърнала в основен прототип на ръчните гранати във всички армии по света до ден-днешен.