Търсене
Още
    Начало Блог Страница 17

    Плащал ли е СССР за „ленд-лиза“?

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Плащал ли е СССР за „ленд-лиза“?

    Това, че по време на Великата отечествена война на Съветския съюз съюзниците от антихитлеристката коалиция са оказвали материална помощ, не може да се отрече. Още преди нахлуването на нацистката армия в Страната на Съветите САЩ приемат Закона за заем-наем (ленд-лиз), който американците прилагат отначало по отношение на Великобритания.

    След нападението на Хитлер срещу СССР съветски и американски дипломати подписали през октомври 1941 г. в Москва протокол за взаимни доставки, според който цялата помощ, получена от съюзниците, ще бъде платена от съветските власти в американска валута и злато.

    Традиционно се смята, че през целия период на Втората световна война САЩ и Канада са изпратили материали и оръжия на съюзниците си по ленд-лиза на стойност 50 милиарда долара. От тази сума дялът на СССР е само 22 процента. Лъвският пай получила Великобритания; адресати на помощта са били също Франция и Китай. На свой ред Великобритания също изпратила помощ на СССР на сума 1.7 милиарда долара, а Канада – за 200 милиона.

    Мемориалът за „Lend-Lease“ във Феърбанкс, Аляска, отбелязва изпращането на американски самолети до Съветския съюз по Северозападния път. Снимка: Уикипедия

    Доставките включвали не само оръжия, танкове, самолети, военни кораби, но и стратегически материали, храни (главно консерви), лекарства и болнично оборудване. Западните съюзници разбирали много добре, че ако Съветският съюз бъде победен, идва и техният ред, като Германия със сигурност ще смаже поне Великобритания; затова не се колебали да окажат материална помощ.

    Техниката и материалите се изпращали по различни начини. Морските конвои пристигали в Архангелск. Самолетите летели от Аляска през Камчатка към вътрешността на страната.

    Първият съюзнически конвой с доставки пристигнал в Архангелск на 31 август 1941 г. След това по северния маршрут пътували редовни конвои чак до трагедията през октомври 1942 г., когато германците успели да унищожат конвоя PQ-17. Тогава западните съюзници започнали да се подготвят за операции в Африка и помощта им значително намаляла. Конвоите продължили да пътуват до 1943 г., когато промишлеността на СССР успяла да преодолее преходния период и да организира мащабни доставки на фронта на най-новите съветски оръжия.

    Американски историци смятат, че Червената армия получила 18 000 самолета, 7 000 танка и 11 000 броя друга бронирана техника (самоходни оръдия и бронирани автомобили), 5 000 противотанкови оръдия, 8 000 зенитни оръдия и 131 000 автомата. В състава на военно-морския флот влезли 46 миночистача, 202 торпедни катера и 4 подводници. Британците изпратили най-малко 4 хиляди танка, 385 зенитни оръдия, 12 миночистачи. Над 1 000 танка от различни модификации били доставени от канадските заводи.

    Ленд-лизът спомогнал за увеличаване на мобилността на съветската конвенционална и ракетна артилерия, за подобряване на транспортната инфраструктура на тила. На СССР били предоставени над 480 хиляди автомобили, също така трактори, мотоциклети, кораби, локомотиви и вагони.

    Танк „Валентин“, предназначен за Съветския съюз, напуска фабриката във Великобритания. Снимка: Уикипедия

    Документите помагат за обективна оценка. Ако сравним статистиката, получаваме следната картина. По време на войната основната тежест на снабдяването на Червената армия с всички видове оръжия е лежала, естествено, изключително върху съветската военна промишленост.

    Например, по ленд-лиза съветските летци са получили 18 процента от всички самолети на Червената армия – останалото е произведено от заводите в източната част на СССР. Бомбардировачите от различни видове американско и британско производство в авиацията на Червената армия били само 20% от общото количество.

    Още по-малък дял в общата структура на въоръженията се наблюдава при танковете. Съюзниците доставят само 12 процента от необходимото количество. Останалото е произведено от промишлеността на Урал и в Сибир. Освен това, мнението на съветските танкисти е категорично еднозначно: танковете M4-A2 Sherman явно отстъпвали на най-добрите съветски танкове от типа КВ-1, да не говорим за КВ-2, Т-34 и серията ИС.

    Единственото нещо, което не може да бъде пренебрегнато, е доставката на превозни средства. Като цяло през цялата война съветските заводи успели да построят 219 хиляди автомобила. Американците доставят повече от 400 хиляди. Всички са виждали по филмите прочутите камиони „Студебейкър“, да не говорим за знаменитите джипове „Вилис“, които се ползвали от командния състав на Червената армия, дори от органите на НКВД. Камионите от САЩ били особено полезни за съветските войски по време на мащабните настъпления в периода 1944-45 г., особено през януари 1945 – когато Червената армия спасява изпадналите в тежко положение англо-американски войски в Ардените.

    Прави впечатление, че американските политици по време на Втората световна война никога не са преувеличавали значението на ленд-лиза за победата на Червената армия и съветския народ над хитлеризма. По-конкретно Хари Хопкинс, най-близкият помощник на американския президент Ф. Рузвелт, казва: „Ние никога не сме смятали, че помощта ни по ленд-лиза е основният фактор за съветската победа над Хитлер на Източния фронт. Тя беше постигната чрез героизма и кръвта на руската армия“.

    „BM-13N Катюша“ на камион Studebaker US6, в Музея на Великата отечествена война , Москва. Снимка: Уикипедия

    Разбира се, всяка помощ трябвало да бъде платена. И съветското правителство изпълнило задълженията си за плащане. В отговор СССР изпращал в Америка суровини: манган, желязна руда, нефт, въглища. Според британските историци САЩ получават от СССР суровини, равняващи се на 20% от цената на американските оръжия и храна. Освен това, САЩ получават 43 тона чисто злато. Не се заплащали въоръженията, унищожени по време на бойни действия. Оцелялата техника трябвало да бъде върната.

    Сметките продължили дори след като последните залпове прогърмели над победения Берлин. Съветските власти платили транш от 48 милиона долара на американците даже по време на войната във Виетнам, въпреки геополитическата конфронтация на световната сцена. През 2006 г. Руската федерация изплатила последния си дълг към платените „съюзници“ от войната.

    –

    Чикатило – касапинът от Ростов (Видео)

    iskamdaznam
    -
    0
    Чикатило – касапинът от Ростов (Видео)

    Андрей Чикатило е бивш учител в училище. Убил е повече от 50 младежи в бившия Съветски съюз.

    Кой е Андрей Чикатило?

    Чикатило е имал трудно детство и единственото сексуално преживяване като юноша е приключило бързо и безславно, а това довело до много подигравки. Така неусетно и логично се стигнало по-късно до удоволствието от упражняване на сексуално насилие. Когато полицията го залавя, той признава за 56 зловещи убийства и бива признат за виновен през 1992 г., а през 1994 г. е екзекутиран.

    Андрей Чикатило

    Андрей Романович Чикатило е роден през 1936 г. в Яблочное, в Украйна. По времето, когато се родил Чикатило, се ширили глад и мизерия. Ранното му детство било белязано от редица лишения. Ситуацията се влошила, когато избухва Втората световна война.

    Говори се, че Андрей често бил оставян заключен в къщи, а когато се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярвала, че неговият 4-годишен брат вероятно е умрял по този начин и с това допълнително стресирала детето си.

    Освен заобикалящите го трудности, предполага се, че Чикатило е страдал от хидроцефалия от раждането, което му е причинило проблеми с генитално-пикочните пътища по-късно в живота, включително нощно напикаване. Докато баща му бил на фронта, Чикатило спял с майка си в едно легло и при всяко подмокряне тя го биела жестоко.

    В началото на юношеството се оказва, че Чикатило страда от хронична импотентност. Животът му е белязан от наборната служба на баща му във войната. Той бил заловен, задържан в плен. При завръщането си, баща му е обвинен от сънародниците си, че е позволил да бъде заловен. Чикатило търпи последиците от „малодушието“ на баща си, което го прави фокус на училищен тормоз.

    Андрей Чикатило. Снимка: Уикипедия

    За да защити достойнството си, Чикатило упорито четял в къщи и запомнял информация. Учителите му били доволни от него и често го хвалели, все пак бил отличник.

    Болезнено срамежлив в резултат на това, единственият му сексуален опит по време на юношеството се случва на 15-годишна възраст.  Това унижение белязва всичките му бъдещи сексуални преживявания и затвърждава  връзката на секса с насилие.

    Той се провалил на приемния си изпит в Московския държавен университет. Не кандидатствал в друг университет, а се премества в Родионово-Несветаевски, град близо до Ростов, през 1960 г., където става телефонен инженер. По-малката му сестра се премества при него и, загрижена от липсата на успех с противоположния пол, тя организира среща с местното момиче Феодосия, за което той се жени през 1963 г. Въпреки сексуалните си проблеми и липсата на интерес към нормалния  секс, те имали две деца и живеели привидно нормален семеен живот.

    През 1964 г, Чикатило изучава Руска литература и филология в Ростовския университет. През 1971 г. става учител. Поредица от оплаквания относно неприлични посегателства над малки деца го принуждават да се мести от училище в училище, преди накрая да се установи в минното училище в Шахти, близо до Ростов. Кариерата на Чикатило като учител приключва през март 1981 г. след редица оплаквания за малтретиране на ученици от двата пола.

    В Шахти Андрей извършва първото си документирано убийство. На 22 декември той примамва 9-годишната Елена Закотнова в стара къща, която тайно бил купил. Той се опитал да я изнасили, но не успял да достигне ерекция. Докато момичето се борело да се освободи, той я удушил и я намушкал три пъти в корема, еякулирайки, докато пронизвал детето с ножа. В интервю след ареста си през 1990 г. Чикатило си спомня, че веднага след намушкването на Закотнова момичето е „казало нещо много дрезгаво “, след което той хвърлил тялото й в близката река Грушевка. Тялото й е намерено два дни по-късно.

    Грушевски мост – мястото, където е намерено тялото на Елена Закотонова. Снимка: Уикипедия

    Очевидец е видял Чикатило с жертвата, малко преди нейното изчезване, но неговата съпруга му  предоставя желязно алиби, което му е позволило да избегне всяко по-нататъшно внимание от страна на милицията. Александър Кравченко, 25-годишен с предишна присъда за изнасилване, бил арестуван и признат за престъплението под натиск, вероятно в резултат на продължителен и брутален разпит. Той е осъден за убийството на Лена Закотонова и екзекутиран през 1984 г.

    Може би в резултат на близкото му съприкосновение със закона, нямало повече документирани жертви през следващите три години. Все още преследван от твърдения за малтретиране на деца, Чикатило открива, че е невъзможно да намери друго учителско място, след като е съкратен от длъжността си в минното училище в началото на 1981 г. Той започва работа като чиновник във фабрика за суровини в Ростов, където позицията му била свързана с непрекъснати пътувания и му давала неограничен достъп до широк кръг млади жертви през следващите девет години.

    17-годишната Лариса Ткаченко става следващата му жертва. На 3 септември 1981 г. Чикатило я удушил, намушкал и натъпкал устат ѝ с мръсотия и листа, за да не крещи. Чикатило приложил брутална сила за сексуалната си реализация и започва да оформя модел на действие, фокусирайки се върху младежи от двата пола. Той се сприятелявал с тях на гарите и автобусните спирки, преди да ги примами в близките горски райони, където ги нападал, опитвал да изнасили и използвал ножа си, за да ги осакати. В редица случаи той изяждал половите им органи или премахвал други части на тялото, като върховете на носа или езиците им. В най-ранните случаи често срещаният модел е да уврежда околоочната област, изрязвайки очните гнезда и премахвайки очните ябълки в повечето случаи.

    По това време серийните убийци били почти неизвестно явление в Съветския съюз. Доказателствата за серийно убийство или малтретиране на деца понякога били скривани от контролираните от държавата медии в интерес на обществения ред. Осакатяването на очите било достатъчно различен начин, за да позволи свързването на други случаи, когато съветските власти най-накрая признали, че имат работа със сериен убиец. С нарастването на броя на телата слуховете за чуждестранни заговори и атаки на върколаци стават все по-разпространени, а общественият страх и интерес нарастват, въпреки липсата на медийно отразяване.

    През 1983 г. московският детектив майор Михаил Фетисов поема контрола върху разследването. Той осъзнава, че един сериен убиец е на свобода, и назначава криминалиста Виктор Бураков да ръководи разследването в района на Шахти. Разследването се съсредоточява върху известни сексуални престъпници и психично болни, но такива били методите за разпит на местната милиция, че те редовно изтръгвали фалшиви признания от затворници, оставяйки Бураков скептичен към по-голямата част от тези „признания“.

    Жилищният блок в Новочерскаск, където Чикатило живее до арестуването си. Снимка: Уикипедия

    С всяко тяло се събирали съдебните доказателства и милицията била убедена, че убиецът е с кръвна група АВ, както се вижда от пробите от сперма, събрани от редица местопрестъпления. Били взети и проби от една и съща сива коса.

    Когато през 1984 г. били добавени още 15 жертви, усилията на милицията били драстично увеличени и те организирали масирани операции за наблюдение, които обхващали повечето местни транспортни възли. Чикатило бил арестуван заради подозрително поведение на автогара по това време, но отново избегнал подозрения по обвиненията в убийство, тъй като кръвната му група не съответствала на профила на заподозрения. Той, обаче, бил затворен за три месеца за редица незначителни престъпления.

    По това време не осъзнавали, че действителната кръвна група на Чикатило, тип А, се различава от типа, открит в другите му телесни течности (тип АВ), тъй като той бил член на малцинствена група, известна като „несекретори“, чиято кръвна група може да бъде определена само от кръвна проба. Тъй като полицията е имала само проба от сперма, но не и кръв, от местата на престъплението, Чикатило успява да избегне съмненията за убийство. Днешните усъвършенствани техники за ДНК изследвания не могат да допуснат същата грешка.

    След освобождаването си Чикатило започва  работа като търговски пътник на железопътна компания в Новочеркаск, и успял да кротува до август 1985 г., когато убива две жени при отделни инциденти.

    Приблизително по същото време, Бураков, разочарован от липсата на положителен напредък, търси помощта на психиатъра Александър Бухановски, който дооформя профила на убиеца. Бухановски описва убиеца като „некросадист“ или човек, който постига сексуално удовлетворение от страданията и смъртта на другите. Бухановски също така посочва възрастта на убиеца между 45 и 50 години, значително по-стар, отколкото се смятало до този момент. Решен да хване убиеца, Бураков дори разпитва серийния убиец Анатолий Сливко, малко преди екзекуцията му, в опит да получи някаква представа за неуловимия сериен убиец.

    В началото на 1988 г. Чикатило отново подновява убийствата си, като по-голямата част се случват далеч от района на Ростов. През следващите две години броят на телата се увеличил с още 19 жертви и се оказва, че убиецът поема все по-големи рискове, като се фокусира предимно върху млади момчета и често убива на обществени места, където рискът от откриване е далеч по-висок.

    Свободните медии по времето на Горбачов  оказали огромен обществен натиск върху милицията да залови убиеца. Засилени били  полицейските патрули, като Бураков се насочил към вероятни райони с тайна полиция в опит да примами убиеца. На няколко пъти Чикатило успява да избегне залавянето, но на 6 ноември 1990 г., тъкмо убил последната си жертва, Света Коростик, подозрителното му поведение било забелязано от патрулиращите милиционери на гарата наблизо и неговите данни били взети. Името му било свързано с предишния му арест през 1984 г. и той бил поставен под наблюдение.

    Андрей Чикатило в ареста. Снимка: Ютуб

    Чикатило е арестуван на 20 ноември 1990 г. след подозрително поведение, но в началото отказал да признае убийствата. Бураков решил да позволи на психиатъра Бухановски, който бил изготвил оригиналния профил, да разговаря с Чикатило като внимателно се опита да разбере ума на убиеца от научен контекст. Чикатило, явно поласкан от този подход, се отворил пред психиатъра, като предоставил подробни сведения за всичките си убийства и дори завел полицията до местата на неоткрити досега тела.

    Той твърдял, че е убил 56 жертви, въпреки че само 53 от тях можели да бъдат доказани. Тази цифра далеч надхвърляла 36-те случая, които милицията първоначално свързала със серийния убиец.

    След като бил обявен за вменяем и годен да бъде изправен пред съда, на 15 октомври 1992 г. Чикатило бил признат за виновен по 52 от 53-те обвинения за убийство. Той бил осъден на смърт за всяко от убийствата. 16 месеца по-късно той е екзекутиран с изстрел в тила, на 14 февруари 1994 г.

    Автор: Десислава Михалева

    Как да изучаваме историята?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как да изучаваме историята?

    За древните хора всичко било просто и ясно. Те смятали, че причината за всички събития е волята на боговете – които направлявали постъпките на хора, войните, епидемиите, процъфтяването и гибелта на държавите. Едва епохата на Просвещението съсредоточила вниманието на хронистите върху човешките дела. Появили се професионалните историци.

    Те започнали не само да описват миналото, но се стремели още и да открият закономерностите в историческото развитие – тоест, да дават указания за настоящето и да прогнозират бъдещето.

    Александрийската библиотека. Снимка: Уикипедия

    Това, за добро или за лошо, особено убедително се получило при Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Марксистката теория, освен всичко друго, създала ясни критерии за исторически оценки: дали дадена личност или събитие обслужва прогреса или регреса на обществото. Например, Френската революция, независимо от невероятните й зверства, според марксистите, е нещо добро – защото движи прогреса. Тогавашният крал Людовик ХVІ пък като човек е добър, но иначе е реакционер – опитвал се да запази овехтели социални отношения, затова закономерно му отсекли главата на гилотината. Робеспиер и Марат са лоши хора, идеолози на масовия терор и на кошмарните жестокости по време на „революцията“, която е по-логично да се нарича „масова касапница“ – но пък са прогресивни, тъй като ускорили хода на историята към светлото бъдеще.

    Това се наричаше исторически материализъм – истмат. Марксизмът в своята връхна точка владееше умовете на половината свят – но със сгромолясването на социализма и самият „истматът“ изчезна в небитието. Впрочем, някои твърдят, че сме свидетели на развихрен неомарксизъм предвид новите идеологически постулати, които силово се налагат на Запада; историята често поднася изненади…

    Но какво дойде на мястото на „историческия материализъм“? На пръв поглед – нищо. Идеологическа празнота. Но природата не търпи празно място. Щом една идеология изчезне, на нейно място задължително идва друга.

    Historia (алегория на историята) от Никола Гисис (1892). Снимка: Уикипедия

    Така историята, включително историята на идеологиите, отново се превръща в най-важната наука – каквато винаги е била. Защото историята е паметта на човечеството. Всеки е виждал, ако не наяве, то в различни филми, човек без памет, в състояние на амнезия. Лесно е да си представим какво ще представлява народ или дори цялото човечество без памет, в амнезия. Това означава да изчезне всичко, постигнато от хората – нали всяка една наука и изкуство представляват това, което се е натрупало във вековете в тази наука и в това изкуство, тоест нейната памет. Нейната история.

    Държавната политика спрямо историята, сиреч – държавната историческа политика, е неразделна част въобще от политиката на държавата. Историческата политика е пряко свързана с нашата способност сами да тълкуваме собствената си история.

    Борбата за историята е просто част от конкурентната борба между държавите. Достатъчно е да се вгледаме, например, в злободневния въпрос за отношенията между България и Северна Македония – нима там борбата не се води на територията на историята?

    Спорове и дискусии за определени личности и събития в историята винаги е имало и ще има. Това е нормално. Ненормално е да се задрасква, премахва някого или нещо от историческата памет, сляпо да се възхвалява или отрицава. Глупаво е да съдим хората от миналото въз основа на днешните ни представи за добро и зло. Редно е да съдим по законите и понятията на онова време, като се опитваме да реставрираме изображението на историята – не да я повтаряме, а да възстановим нейната картина, както се възстановява старо живописно платно или икона.

    И да се запитаме: какво е накарало даден исторически деец да постъпи по един или друг начин? При какви обстоятелства? Как при същите обстоятелства са постъпвали неговите съвременници?  Само по този начин ще можем да разберем как са мислили нашите предци и защо са предприели точни тези, а не онези действия.

    Историята, освен това, трябва да бъде честна. Да не укрива и изопачава едни или други събития и личности. Защото нашата история е единен и непрекъснат процес – също както животът на отделния човек. Човек не може да прескочи определени свои постъпки в миналото си. Може да опита да ги забрави, дори да успее в това си намерение – но, така или иначе, те си остават извършени. Например, съвременна България е продължител на социалистическа България, а тя е продължител на монархическата България след 1878 г. и така до хан Аспарух – а ако намерим убедителни данни за събитията реди него, то и по-нататък в миналото. И тази непрекъсната история трябва да се изучава, не просто да се хвали или осъжда. Главното е да разберем мотивацията, логиката в постъпките на нашите предци.

    „История“, мозайка от Фредерик Дилман. Снимка: Уикипедия

    Това означава да изучаваме, да изследваме историята. Така няма да изпитваме комплекси за малоценност спрямо по-големите държави, нито пък ще се упражняваме във фанфаронска хвалипръцковщина. А не както сега се случва да пише съвсем сериозно в българския интернет, че българи са построили египетските пирамиди, че и тези на ацтеките (!). И това събира по 20 хиляди харесвания във „фейсбук“, дори негодуващи коментари от рода на: „Ама защо официалните историци укриват такива факти?“.

    Способността да мислим исторически означава още да разсъждаваме не в двоична система – да/не, добро/лошо, хвалим/отричаме. Не да възхваляваме миналото или да му се подиграваме. А да търсим истината чрез правилни отговори на въпросите: защо и как се е случило? При какви обстоятелства и защо някога са направили еди-какво си? Как са мислели, в какво са вярвали? В какво са се заблуждавали – а в какво са разсъждавали по-вярно от нас?

    Така вярното разбиране на миналото ще ни даде вярна визия занапред и ще се доближим до нещо, което наистина може да се нарече велико – да предсказваме бъдещето.

    –

    Жестоките преследвания на християните в Япония

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Жестоките преследвания на християните в Япония

    Когато през 1543 г. първите португалски търговци доплавали до далечните острови, където се намирала страната Сипанго (Япония), скоро ги последвали и католически мисионери. Още през 1547 г. йезуитът Франциск Ксаверий достигнал Япония на 27 юли 1549 година. В допълнение към езиковата бариера, която постепенно преодолял, се сблъскал с идеологическа – японците не можели да разберат идеята, че всемогъщият Бог, който е създал всичко в света, включително Злото, е въплъщение на Доброто.

    Постепенно, преодолявайки културната бариера и установявайки контакти с едрите феодали, Франциск успял да разнесе идеите на католицизма до японците от всички социални слоеве. Но, поради бушуващата в Япония гражданска война, във всяка провинция трябвало да преодолее бюрократични бариери. Разрешението да се проповядва от управителя на една провинция не означавало абсолютно нищо в друга, а властта на императора била формална. Някои феодали се покръствали само заради улесняване на търговията с европейските страни, тъй като йезуитите действали като посредници в тези сделки. Към 1579 г., според изчисленията на самите мисионери, в Япония имало около 130 хиляди християни.

    Мозайка, изобразяваща Дева Мария с Младенеца като двамата са облечени в императорски дрехи и е изпълнена в традиционен японски стил. Дарена е от Япония и се намира в базиликата „Благовещение” в Назарет.

    Всичко това се промени, когато гражданската война утихна. Обединителят на Япония, шогунът Тойотоми Хидейоши решил, че християнството е учение, чуждо на японския народ. Той разпоредил да бъдат затворени всички християнски мисии в страната, а който не се подчинява – екзекутиран. В резултат на това шестима францисканци, седемнадесет японски християни и трима йезуити били заведени боси от Киото до Нагасаки, където били садистично разпънати на кръстове на 5 февруари 1597 г. По-късно католическата църква ги обявила за Двадесет и шестимата японски мъченици. Започнали погроми срещу християните и повечето били принудени да минат в нелегалност.

    Когато през 1603 г. на власт дошъл Токугава Иеясу, изглеждало, че за японските християни ще има облекчение. Но въпреки, че новият шогун имал дългогодишни бизнес-отношения с испанските колонии, той наследил от своя предшественик подозрителността към християнството. На вездесъщите испански проповедници Токугава се опитал да противопостави протестантите – Япония сключила търговски споразумения с холандците и британците. Британските и холандските посланици заявили, че католическите мисионери подготвят почвата за испанско военно нашествие. В същото време те уверявали, че техните страни ще се ограничат с търговия.

    Под въздействието на всички тези фактори през 1614 г. с указ на шогуна в Япония християнството било забранено. Всички чуждестранни мисионери и свещеници били изгонени от страната. Японските християни били принудени да се укриват. Център на тяхната съпротива станал град Нагасаки. (Между другото, някои историци и политолози смятат, че именно християнското минало на града е главната причина той да стане една от мишените на американските атомни бомбардировки през август 1945 г.).

    Властите продължили да въвеждат все повече ограничения за тези, които не искали да се откажат от вярата си. През 1630-те години била въведена „Система на храмови гаранции“: всеки, който искал да получи някаква по-добра работа, трябвало да предостави документ от местния будистки храм, че го посещава редовно. Освен това служителите на шогуна измислили „фуми-е“ – метални пластини с изображения на Иисус Христос и Света Богородица. Заподозрените в християнство трябвало да стъпват върху тях. Онези, които отказвали или дори просто се колебаели, бивали арестувани и зверски изтезавани с чисто азиатска жестокост: сварявали ги в огромни казани, разпаряли коремите им и зашивали в тях живи плъхове и пр. Мнозина не се съгласявали да се отрекат и над хиляда християни били зверски избити заради вярата си.

    През 1637 г. в провинция Шимабара избухнал бунт, който въпреки, че започнал като движение на селяни против високите данъци, бързо се превърнал в религиозен. Официален лидер и живо знаме на бунтовниците бил 16-годишният Амакуса Широ. Японските християни го смятали за месия, който върши различни чудеса – твърдели, например, че момчето ходи по вода. Скоро въстанието било жестоко смазано, а 37 хиляди християни – обезглавени.

    Много японски християни предпочели да се крият. В техните домове имало тайни стаи, където се съхранявали символите на вярата им. По-хитрите показвали домашни будистки олтари на служителите на шогуна. Веднага след като проверяващите си отивали, статуята на Буда била обръщана, а на гърба й имало християнски кръст, пред който вече можели да се молят. Други дялали будистки статуи, но с лицата на християнски светци – а чиновниците не забелязвали уловката. Дори тайните молитви се четели монотонно, за да ги замаскират като будистки сутри.

    Естествено, в домовете на японските католици нямало християнска литература – заради нея екзекутирали веднага. Затова Писанието се предавало устно от баща на син. Някои тайни християни отишли ​​на отдалечени острови, където живеели в уединени комуни и пълна изолация от целия свят.

    Това продължило до средата на ХІХ век. През 1858 г. на чужденците било официално разрешено да пребивават в Япония. Заедно с търговци и посланици в новооткритата страна пристигнали и свещеници. Един от тях бил французинът Бернар Петижан. Той изучил историята на преследването на християните в Япония и с помощта на Френското мисионерско общество построил църква в чест на 26-те Японски мъченици. Християните се трупали в новия храм. Петтижан бил крайно изненадан, че те били запазили много от ритуалите в продължение на 250 години практически непроменени. Папа Пий IX обявил това за Божие чудо.

    Някои християнски комуни още дълго не знаели, че времената на преследване са отминали. Една такава общност била открита през 1990-те години от антрополога Кристал Уилан на островите Гото, близо до Нагасаки. В комуната живеели двама възрастни свещеници и няколко десетки мъже и жени. След разговор с тях ученият изненадано разбрал, че е попаднал на средновековна християнска общност, която успяла тайно да пренесе вярата на своите бащи и прадеди през вековните забрани.

    –

    10 интересни факта за първия автомобил в света

    iskamdaznam
    -
    0
    10 интересни факта за първия автомобил в света

    В средата на 80-те години на миналия век Карл Бенц промени света завинаги, като създаде първия си прототип на триколесна бензинова кола. Това бил Патентованият автомобил на Бенц, първата произведена кола в света.

    На 29 януари 1886 г. Карл Бенц получава патент за триколесно превозно средство с бензинов двигател на Имперското патентно ведомство в Берлин. Това е истинска сензация, невиждана досега! Спецификацията на патента за този автомобил – Benz Patent Motorwagen – се счита за свидетелство за раждане на автомобилната революция.

    Реплика на патентованият през 1886 г. автомобил Benz Patent Motorwagen. Уикипедия

    Историята на първия автомобил започва с човека зад него, Карл Фридрих Бенц. Той е роден е на 25 ноември 1844 г. в Мюлбург и първоначално се интересува от ключарство. В крайна сметка, обаче, Бенц тръгва по стъпките на баща си и се насочва към изучаване на локомотивното инженерство.

    Бенц завършва Университета в Карлсруе през 1864 г. и скоро след това започва инженерната си кариера в Манхайм, проектирайки везни за Карл Шенк. Работата в Шенк не била особено вдъхновяваща за яркия и изобретателен Бенц и той решил да се премести в Пфорцхайм, за да строи мостове за фирмата на Братя Бенкисер.

    По време на периода си в Бенкисер, Бенц се запознава с бъдещата си съпруга Сесили Берта Рингер. По това време, както Бенц, така и Берта не подозирали, че тя ще играе важна роля в бъдещите му изобретения и бъдещето на автомобилната индустрия.

    След годежа им Бенц заедно с Август Ритър отворили машинен магазин в Манхайм. За съжаление първата година от бизнеса протекла много зле за Бенц. Ритър се оказал ненадежден и инструментите им били конфискувани.

    Това кара Берта да вземе заем срещу зестрата си, за да може Бенц да изкупи дела на Ритър в бизнеса. След това магазинът се превърнал в Леярна и механична работилница за желязо.

    Проблемите продължават през 1870-те години, но проект, който Бенц стартира през втората част на десетилетието, ще промени живота им завинаги. Този проект, разбира се, бил първият двутактов двигател на Бенц. След много разочарования и неуспехи, двигателят е окончателно завършен през декември 1879 г. и на 28 юни 1880 г. той получава патент за него.

    Бенц заявява: „Колкото повече си тананика, толкова повече отдалечава притесненията от сърцето ми“. Двутактовият дизайн е бил единственият му избор, тъй като четиритактов двигател вече имал патент, издаден на Николаус Август Ото през 1877 г.

    Около 1881 г. Бенц взима нови партньори, за да финансира на компанията си, Емил Бюлер, успешен местен фотограф и брат му. Бенц бил отговорен за производството на стационарните си двигатели, докато Емил се грижел за продажбите и маркетинга на бизнеса. За съжаление Емил наел продавач на име Ото Шмук, който накрая похарчил повече пари, отколкото събрал.

    След това малката компания трябвало набързо да кандидатства за заем от банки в Манхайм. Първото изискване за заема било Бенц да сформира корпорация. Така през октомври 1882 г. е създаден Gasmotoren Fabrik Mannheim с деветчленен съвет на директорите.

    Въпреки че нещата се подобрили за компанията, Бенц бил нещастен. Той влязъл в конфликт с всички инвеститори за редица дизайни, като най-забележителните са плановете му за малък двигател, задвижващ купе. Когато разкрил плановете си за купето с мотор, някои от инвеститорите дори се усъмнили в здравия му разум!

    Снимка на Benz Patent Motorwagen.

    През 1883 г. Бенц решава да подаде оставка от компанията. Той пише: „През онези дни, когато бедствието се случи в морето на живота, само един човек чакаше до мен. Това беше жена ми. Безстрашна и смела, тя издигна нови платна от надежда.“

    Състоянието на Бенц се променя, когато хобито му за цял живот да кара велосипед го отвежда в сервиз за велосипеди в Манхайм, където се запознава с Макс Каспар Роуз и Фридрих Вилхелм Еслингер. Тримата решават да работят заедно и създават нова компания, известна като Benz & Companie Rheinische Gasmotoren-Fabrik, традиционно наричана Benz & Cie.

    Новата компания бързо се разраснала, като основната й търговия била производството и продажбата на стационарния двигател на Бенц. Със стабилни доходи Бенц можел да работи по някои от старите си страсти и проекти, като основният бил дизайнът на карета с двигател.

    Той обаче имал един малък проблем. Сегашната му гама двигатели били твърде големи и тежки за конструкцията на самоходните карети. Решение на този проблем било осигурено от местен пожар в Манхайм. Пожарът започнал, когато купа с бензен, която се използва за почистване на работни ръкавици, се запалила от искра.

    Бенц бил убеден, че силно летливата течност може да се използва за задвижване на двигател, стига да може да се контролира експлозията му. Той решил да си помисли по проблема и скоро направил система от бобини. Тази нова усъвършенствана система от бобини използвала свещ, която той сам проектирал.

    Без да знаят за Бенц, и други работели по подобен проект. Даймлер и Майбах били стигнали до същите заключения като изобретателя и също работили по изграждането на моторизирани карети. Интересното е, че нито един от тях не бил непознат за другите.

    Единственото намерение на Бенц тогава бил интегрирания подход при разработването на патентната моторна кола, т.е. двигателите, шасито и задвижващите компоненти, обединени в едно цяло – моторизираната карета. Ето няколко интересни факта за първия автомобил в света, Benz Patent Motorwagen.

    1. Това е първият в света „сериен“ автомобил и 25 серийни версии на автомобила са продадени между 1886 и 1893 г.
    2. Първият автомобил в света имал само три колела, тъй като Бенц не бил доволен от системите за управление, предлагани за четириколесни автомобили през 1886 година.
    3. Първият автомобил в света имал само 10 км. пробег. С тегло около 100 килограма, той бил много лек съобразно стандартите, като всички важни подробности все още се намират днес в повечето двигатели с вътрешно горене.
    4. Двигателят бил запалван чрез ръчно завъртане на големия маховик.
    5. Основни характеристики били тръбната стоманена рамка, наподобяваща подкова, диференциалът и високите един метър три колела със спици, наподобяващи тези на велосипед.
    6. Първоначалната цена на превозното средство през 1885 г. е 1000 долара.
    7. Ръчно зашита кожена седалка и полиран дървен под представлявали единствения лукс.
    8. Съпругата на Бенц, Берта, финансира процеса на развитие от парите си за зестра. Според съвременното право тя би получила патентните права, но омъжените жени по това време нямали право да кандидатстват за патенти.
    9. Уникалният начин на Берта да рекламира Patent-Motorwagen бил, като шофира в първото автомобилно пътуване на дълги разстояния без знанието на съпруга си, за да демонстрира надеждността на автомобила като средство за пътуване на дълги разстояния. Тя става първият шофьор на дълги разстояния в автомобилната история.
    10. Берта се проявява като механик, почиствайки карбуратора с щипката за шапката си и използвайки жартиера, за да изолира жица. Тя също така моли местен обущар да закове кожа върху спирачните блокове, когато те се износили, като по този начин изобретила спирачната накладка.

    Легендарна машина с умерени данни за консумация, Motorwagen за съжаление не е идвал с ръководство за водача. Ако имало такова, вероятно щяло да пише нещо подобно: „За да стартирате двигателя, енергично завъртете маховика отзад, след като вече сте активирали запалването с помощта на ключа под седалката и регулирайте подаването на въздух за двигателя с помощта на ръчното колело. Задействането на скоростния лост премества ремъка от ролката на празен ход към задвижващата ролка за стартиране. Този лост можел да се използва за управление на потеглянето, скорост на автомобила (лост напред) и спирачка (лост назад). И накрая, кормилното управление на зъбчатата рейка за единичното предно колело се задействало от необичайно високо положение, като се използвала централно разположена вертикална манивела пред седалката ”.

    От това описание до днешните електронни книги и кола в космоса, автомобилите със сигурност са изминали дълъг път!!!

    Автор: Десислава Михалева

    Кашмир – опасното колониално наследство

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Кашмир – опасното колониално наследство

    На 13 ноември 2020 г. жителите на Кашмир, близо до условната граница на враждуващите Индия и Пакистан, чули познатите им звуци на стрелба и взривове – в действие влязла  артилерия. Загинали няколко индийски граничари и пакистански войници, били убити цивилни и от двете страни. Индийските военни обвинявали пакистанските, Пакистан пък твърдял, че Индия не спазва споразумението за прекратяване на огъня от 2003 г. Изглежда, конфликтът е безкраен и не може да бъде разрешен със сила, тъй като и двете страни разполагат с ядрено оръжие.

    Този териториален спор е поредното наследство от епохата на колониалните империи. Много дълго време индуси и пакистанци, чиято основна разлика е религиозна, живеели в една държава, Британска Индия. Обаче през 1947 г. британците решават да напуснат Индустан заради национално-освободителното движение, собствени вътрешни проблеми и най-вече поради натиска на САЩ. Тогава старата вражда между сикхи, хиндуисти и мюсюлмани (последните предимно в Пакистан) веднага избухнала отново. „Разводът“ бил придружен от кървави сблъсъци, главно на места, където индусите и мюсюлманите живеели заедно. Загинали около 2 милиона души.

    1909 г. Карта на княжеската държава Кашмир и Джаму. Имената на региони, важни градове, реки и планини са подчертани в червено. Уикипедия

    Събитията взели особено трагичен обрат в голямото княжество Кашмир, което заема 222 000 кв. км. По това време то се управлявало от индуса Хари Сингх, който, според Акта за независимост на Индия от 18 юли 1947 г., имал пълно право дали да избере независимост или да присъедини към някоя от съседните държави – Индия или Пакистан. Той избрал Индия макар, че 77% от населението били мюсюлмани. Така в Кашмир влязла индийската армия.

    Ситуацията веднага се озовала в юридическа задънена улица. На страната на Индия били Актът за независимост и решението на законния държавен глава. На страната на Пакистан – размитото, неясно и доста абстрактно т. нар. „право на народите на самоопределение“, признато от ООН в 1945 г., което винаги е потенциален детонатор на кървави конфликти и войни, стига някой да реши, че има такова „право“.

    Политическа карта на района на Кашмир. Уикипедия

    Така и Пакистан започнал война през 1947 г. Заедно с отрядите на кашмирските мюсюлмани пакистанците превзели една трета от княжеството. Индийската армия обаче спряла настъплението им. Загинали около 1500 души, но проблемът останал нерешен. Две години по-късно, чрез посредничеството на Съвета за сигурност на ООН, страните се споразумели за примирие.

    През 1965 г. пакистанското правителство решило, че е укрепило достатъчно армията си за отмъщение и започнало нова война с използване на голям брой танкове и самолети. Почти 7 хиляди души загинали в безсмислени двумесечни сблъсъци.

    С намесата на СССР се постигнало повторно договаряне за спиране на боевете – на преговорите в Ташкент през януари 1966 г. участвал вторият човек в съветската йерархия, министър-председателят Алексей Косигин. Войските на Индия и Пакистан се оттеглили до границите отпреди тази война.

    Пакистан отново се опитал да завладее Кашмир през 1971 г., но пак не успял. Загинали още 10 хиляди души. Под натиска на САЩ и СССР Индия не развила военния си успех и изтеглила войските си от окупираните пакистански територи; върнала и повече от 90 хиляди пленници.

    Бяла граница, нарисувана на окачен мост, очертава Азад Кашмир от Джаму и Кашмир. Уикипедия

    През 1972 г. страните се съгласили да не нарушават така наречената „линия на контрол“, която все още замества нормалната, ясно очертана държавна граница. В действителност, това е фронтова линия, която разделя Кашмир на две части. Под управлението на Индия е малко повече от половината от територията и над 12 милиона души (70% от населението).

    През 1999 г. Индия и Пакистан подписали Лахорската декларация, пълна с окуражаващи изявления:  страните „се задължават да засилят процеса на съвместен диалог…“, „да обсъдят концепции и доктрини“ в името на „изграждането на доверие“ и др. Ала тутакси на границата избухнал военен сблъсък („Каргилската война“), в който надделели индусите – никой не гледал сериозно на декларацията.

    Изглеждало, че дългоочакваното разведряване настъпило през 2003 година. И двете страни се сдобили с ядрени оръжия и балистични ракети, затова агресията станала твърде рискована. Дори президентът на Пакистан П. Мушараф и индийският министър-председател А. Ваджпаи се срещнали лично, но напредъкът не бил особено впечатляващ, тъй като преговорите не засегнали главното – кому принадлежи Кашмир? Доста дълго време интересът на страните към сътрудничество в други области, най-вече икономиката, смекчаваше враждебността, но последните събития показват, че такъв интерес не гарантира нищо в дългосрочен план.

    Шринагар, най-големият град на Кашмир. Уикипедия

    Конфликтът остава типичен „замразен“ и все още заплашва да избухне всеки момент. От време на време индийската армия трябва да се справя с терористи, които според Индия са диверсанти на Пакистан. Граничарите периодично си разменят изстрели, противовъздушната отбрана сваля вражески самолети, а световните медии съобщават за нови жертви на терористични атаки и обстрели. Не се обсъждат нито предложенията за посредничество на ООН, нито някакви други.

    През 2019 г. Индия обяви премахването на автономията на Кашмир, което отново ескалира ситуацията. Надеждата е, че граничните схватки няма да доведат до нова индо-пакистанска война, която вече ще е сблъсък между две ядрени държави.

    –

    Има ли живот след властта?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Има ли живот след властта?

    През 305 г. римският император Диоклетиан изоставил властта и се оттеглил в имението си в град Салона (Далмация), където се предполага, че е роден. Когато след време му предложили да се завърне на трона, бившият владетел възразил, че отглеждането на зеле е много по-интересно от управлението на държавата.

    Между другото, в историята той не е единствен с подобно хоби. Лидерите на много страни се занимавали с градинарство, след като напуснали поста си. Но имало и такива, които се посветили, например, на рисуването или на лова на зебри.

    Улис Грант (упр. 1869-1877).

    Улис Грант. Снимка: Уикипедия

    След края на втория си мандат американският президент Грант се отправил на околосветско пътешествие, по време на което се срещнал с кралица Виктория, Ото фон Бисмарк, папа Лъв XIII и други видни личности. Но приключението в духа на Жул Верн завършило и Грант трябвало да мисли как ще си изкарва хляба. От бившия президент не станал търговец: всичките му опити за бизнес се провалили. Грант просто останал без пари. Тогава старият му приятел Марк Твен се притекъл на помощ. Писателят го поканил да напише мемоари. На Грант се полагали 1000 долара при сключване на договора и 70% от печалбата. С помощта на Твен първото издание се разпродало много бързо. Уви, мемоаристът не успял да се наслади напълно на литературния си успех. Седмица след публикацията той починал от рак на гърлото.

    Теодор Рузвелт (упр. 1901-1909).

    Теодор Рузвелт. Снимка: Уикипедия

    Рузвелт си намерил хоби още на млади години, затова въпросът какво ще прави след напускане на поста не го измъчвал. Бившият президент отишъл на африканско сафари в състава на научна експедиция. Днес сафарито е най-вече невинно забавление, свързано със съзерцание на дивата природа – по времето на Рузвелт обаче подобни пътешествия представлявали кървав лов на животни. Но той ловувал не с цел жестокото забавление, а заради науката. Пътуването му било финансирано от Смитсъновия институт – който в продължение на 8 години след завръщането на ловците каталогизирал хиляди донесени животни.

    Михаил Горбачов (упр. 1985-1991).

    Михаил Горбачов. Снимка: Уикипедия

    Първият и последен президент на СССР в пенсия опитал много занимания. Няколко пъти участвал в комерсиални видеоклипове: рекламирал пицарии, чанти, компютри и железопътни линии. Многократно се появявал в документални филми. Във филмографията му има и игрален филм: той играе сам себе си в „Небето над Берлин – 2“ на Вим Вендерс. През 2004 г. Горбачов печели наградата „Грами“, като озвучава симфоничната приказка  „Петя и вълкът “ на Сергей Прокофиев . Пет години по-късно заедно с Андрей Макаревич издава албума Songs for Raisa, състоящ се от седем любими романса на покойната му съпруга. Дискът не бил предназначен за широко разпространен, представили го на благотворителен търг във Великобритания. Освен това, досега продължава издаването на събраните съчинения на Горбачов. До края на 2020 г. вече са отпечатани 29 тома. В колекцията са включени, например, текстове на негови публични изказвания, откъси от разговорите му с държавни глави.

    Дуайт Д. Айзенхауер (упр. 1953-1961).

    Дуайт Д. Айзенхауер. Снимка: Уикипедия

    Още преди президентството си Айзенхауер купува къща и ферма в Пенсилвания. Държавният глава с удоволствие прекарвал уикендите там и дори канел световни лидери. След оставката си той окончателно се потопил в селския живот. Главните обитатели на фермата били крави от породата „ангус“. Айзенхауер изпращал най-добрите на състезания и изложби – и често животните се завръщали с победа. През 1960-те години във фермата живеели около стотина крави и телета.

    Но ставали и инциденти. Веднъж по време на семейно барбекю Айзенхауер съобщил месото на кое добиче консумират в момента. Оказало се, че това е любимата крава на внучката му Сюзън. Барбекюто завършило с рев и сълзи.

    Джордж Буш – младши (упр. 2001-2009).

    Джордж Буш – младши. Снимка: Уикипедия

    Джордж Буш дълго криел хобито си и вероятно никога нямало да разкаже за него, ако не бил някакъв румънски хакер. Той открил снимки на автопортрети на Буш в кореспонденцията му. Картините имали доста интимен характер (но, все пак, без анатомични подробности) и очевидно не били предназначени за масов показ. Но разобличеният политик успял да обърне неприятната ситуация в своя полза. Той направил изложба в Далас с портрети на световни лидери в Далас; между другото сред тях и на Владимир Путин. Критиците иронизирали, че подобни платна можело да бъдат нарисувани от психически неуравновесения филмов герой Форест Гъмп. На Буш обаче не му пукало за отрицателните рецензии. Още когато бившият президент започнал да взема уроци по рисуване, той казал на преподавателя: „В моето тяло е заключен един Рембранд. Вашата задача е да го освободите“. Критиците обаче изразили мнение, че или учителят не е намерил подходящия ключ, или не е уцелил ключалката – защото Рембранд явно така и си останал заключен.

    Портрет на Владимир Путин, нарисуван от Джордж Буш – младши.

    Борис Елцин (упр. 1991-1999).

    Борис Елцин. Снимка: Уикипедия

    Първият президент на Руската федерация след пенсионирането си четял много, като си поставил висока летва – поне 300 страници на ден. Дъщеря му Татяна се грижела баща й да има поне десет нови книги всяка седмица. Той предпочитал различни литературни жанрове: класика, научна фантастика, детективски истории, мемоари и исторически съчинения.

    Но очевидно, ако Елцин четял исторически трудове преди да вземе властта, а не след нея – тоест, ако бил по-образован, Русия щеше да избегне ужасните беди, които се стовариха върху й по време на неговото управление. На по-млада възраст Елцин обичал да играе тенис, но в пенсия това хоби вече не му било достъпно поради здравословни проблеми. Затова бившият президент се увличал по състезания – на някои присъствал лично, други гледал по телевизията. Освен това пътувал много по света – Германия, Франция, Япония, Китай и много други страни, даже посетил Аляска. Последната страна, където Елцин гостувал, била Йордания.

    –

    Атонското морско сражение

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Атонското морско сражение

    Атонското сражение между руската ескадра на вице-адмирал Дмитрий Николаевич Сенявин и турския флот, командван от капудан-пашата (адмирал) Саид Али, известно още като Боят при Атонския полуостров или Битката при Лемнос, започнало на 19 юни 1807 г. недалеч от планината Атон на полуостров Агион Орос в Егейско море. Руският флот се озовал там по време на Втората архипелагска експедиция по време на Руско-турската война от 1806-1812 г.

    Един месец след предишен разгром на турския флот в Дарданелското сражение (11 май 1807) руските кораби под командването на вице-адмирал Сенявин маневрирали, като се опитвали да примамят противника да излезе от Проливите. Най-сетне, на 15 юни 1807 г., възползвайки се от факта, че руската ескадра била задържана от безветрие близо до остров Имброс, турският флот се придвижил от Проливите към остров Тенедос – временна руска база в Егейско море, и стоварил там десант. В продължение на два дни турските войски, подкрепяни от корабната артилерия, щурмували бреговите укрепления на острова. Но на 17 юни платната на руската ескадра се появили на хоризонта.

    Атонска битка на 19 юни 1807 г. Художник: А. П. Боголюбов. Източник: Уикипедия

    Опитвайки се да избегне битката и да отвлече вниманието на руснаците от Тенедос, турската ескадра го заобиколила от юг и се устремила на запад. Сенявин оставил по-малките кораби в помощ на островната крепост, тръгнал да търси врага и го открил на 19 юни на котва в разбъркан строй между остров Лемнос и Атонската планина.

    От миналия си опит Сенявин знаел, че турците се бият яростно, но само ако техният флагман не е потопен или пленен – тъй като в Турската империя за излизане на флагмана от боя се полагало смъртно наказание. Затова той съсредоточил целия огън върху двата турски флагмански кораба. Почти всички руски кораби в продължение на около 10 часа изригвали като вулкани гюллета и картеч срещу посочените мишени.

    Привечер врагът започна да се оттегля. В бедствено положение се намирал вторият флагман на турската ескадра, корабът на капудан-бей (вице-адмирал) Бекир; там рухнали всички платна и реи (напречни греди на мачтите), поради което го теглели на буксир един линеен кораб и две фрегати. Но щом видели, че руската ескадра ги настига, тези кораби го изоставили на произвола на съдбата и се впуснали в бягство. Турският флагман бил превзет с абордаж.

    Сутринта на 20 юни станало ясно, че цялата турска ескадра, използвайки попътен вятър, отива на север към остров Тасос. Линейният кораб и двете фрегати, които преди това помагали на кораба на капудан-бея, били откъснати от нея. На 21 юни Сенявин изпратил срещу блокираните бегълци контра-адмирал Грейг с три линейни кораба – но турските моряци изхвърлили своите кораби на брега и ги запалили.

    Сутринта на 22 юни сред бягащата турска ескадра се взривили линеен кораб и една фрегата, а други две фрегати, разбити от руските снаряди, потънали край остров Самотраки. От 20-те турски кораба само 12 се завърнали в Дарданелите.

    На 23 юни Сенявин решил да не преследва повече врага, а да се върне в помощ на обсадения Тенедос. Но заради редуващи се насрещен вятър и безветрие, той пристигнал там едва на 25 юни. Турският десант се предал, оставил всичките си пушки и оръдия (на войниците било запазено хладното оръжие, а на офицерите и пистолетите) и бил превозен до крайбрежието на Анадола.

    Така по време на битката руската ескадра на вицеадмирал Д. Н. Сенявин (10 линейни кораба със 754 оръдия) разгромила турската ескадра на капудан-пашата Саид Али (10 линейни кораба, 5 фрегати, 3 шлюпа и 2 брига с общо 1196 оръдия). Турските загуби били 3 линейни кораба, 4 фрегати и 1 шлюп. Руснаците нямали потопени кораби.

    В резултат на битката турският флот загубил боеспособност за повече от десетилетие, а Турция се съгласила да подпише Слободзейското примирие на 12 август 1807 г. Над Русия обаче надвисвала опасността от много по-голяма война – Наполеон постепенно превземал цяла Западна Европа.

    –

    Развлеченията на Новото време

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Развлеченията на Новото време

    Историята на заниманията в свободното време след 1000 г. не се развивала много динамично. Развлеченията на аристокрацията и заможните търговци претърпели отделни промени – но свободното време на обикновените хора чак до ХVІІІ век не се променило особено по отношение на запълването му.

    Благородниците все така обичали лова, разкошните пиршества, разходките и поезията. В същото време простият народ ходел по панаири, пеел песни и танцувал на светски и църковни празници. Но постепенно в низшите слоеве си пробили път театралната култура и цирковите представления. Още през ХVІ век на градските празници и карнавали във Франция се появяват циркови артисти, фокусници и театрални трупи, които изнасяли различни представления: мистерии, фаблио, сатири и т. н.

    Игрите с топка все така били популярни в Европа и през ХVІІ век въпреки, че играчите често получавали травми. Французите, например, отваряли зали за игра на топка и билярд. Пламенен фен на тази игра бил самият кардинал Ришельо, по заповед на когото възпитаниците на Кралската академия трябвало да полагат изпит по билярд.

    В студентските среди забраната за танци съществувала до средата на ХVІІ век. Студентите нямали право да присъстват на балове сред знатни лица. Алтернатива били танците в таверните. Именно там и отивали младежите – пък имало и алкохол. Студентите следвали простата и разбираема мъдрост на германския реформатор Мартин Лутер: „Който не обича песните, виното и жените, е глупак и ще умре“. Затова и танците в таверните завършвали с буйни гуляи и скандали. Но ситуацията постепенно се променяла: хореографията и танцовите умения започнали да се включват в университетските учебни програми, за да могат студентите да се приобщят към светската култура.

    През ХІІІ век постепенно започват промени както в масовата, така и в елитната почивка на европейското общество. През първата четвърт на ХVІІІ век в Париж гостите на френската столица се изненадват, че на безплатни представления неграмотната тълпа ръкопляска точно на правилното място. Хазартните игри с карти също набират популярност, постепенно излизат на мода настолните игри. Английският картограф Джон Спилсбъри през 1760 г. с помощта на карта и лепило изобретил пъзелите. Събирането на цялостна картина от малки елементи и частици се харесала на европейците – и скоро тази игра се превърнала в забавление за светските салони.

    В Русия развлеченията придобиват висок статус по време на епохата на Петър Велики. На село, разбира се, все още съществували традиционните форми на свободно време за Русия: например, ходеното по гости. Но след като посетил европейските страни, Петър I сериозно се захванал да обнови свободното време на аристокрацията. Започнали да се организират „асамблеи“ – вечери за знатните с танци и настолни игри. По-късно те се превръщат в дворянски балове.

    Русия се приобщила също към карнавалите и маскарадите. Живописните шествия се съпровождали с танци и фойерверки. Първите подобни събития се случили през 1721 г. в Санкт-Петербург и през 1722 г. в Москва послучай сключването на Нищадския мирен договор

    Дворяните бързо усвоявали новите форми на забавление: танци, билярд, зарове и карти (които били забранени, но никой не обръщал внимание на забраните). Век по-късно хазартът масово завладял елитните кръгове на Русия. Аристократите често губели свои крепостни селяни със семействата им.

    До началото на ХХ-ти век в периферията на Руската империя, в градовете и селата светските и църковните празници били централните събития в културния и развлекателен живот. Те обикновено били съпроводени с масови тържества. Панаирите на градските площади радвали местната общественост с всякакви клоунади, куклени представления, спектакли с мечки, с люлки и въртележки.

    Грамотността на населението нараствала, а заедно с това и изискванията за отдих и забавления. Новото време приучило цяла Европа как да запълва свободното си време.

    –

    Близнаците Крей – най-страховитите гангстери в Лондон

    iskamdaznam
    -
    0
    Близнаците Крей – най-страховитите гангстери в Лондон

    Близнаците Рони и Реджи Крей са смятани за най-страховитите гангстери от престъпния подземен свят на Ийст Енд. Те неведнъж са смразявали кръвта дори на най-закоравелите им съвременници.

    Еднояйчните близнаци са родени в интервал от  десет минути един от друг на 24 октомври 1933 г. в Хокстън. Роналд / Рони / и Реджиналд / Реджи / Крей са най-ярките представители на организираната престъпност в Ийст Енд в Лондон от 50-те и 60-те години на миналия век. Със своята банда, известна под името Фирмата, Крей са извършвали убийства, въоръжени грабежи, палежи, рекет и нападения.

    Близнаците Крей. Снимка: Уикипедия

    През 60-те години, като собственици на нощни клубове в Уест Енд, близнаците Крей се сближават с политици и изявени артисти като Шърли Беси, Франк Синатра, Джуди Гарланд, Лайза Минели, Клиф Ричард и др. Те самите стават известни личности, снимани от Дейвид Бейли и интервюирани по телевизията.

    Въпреки че много се пише и знае за скандалната двойка близнаци, съществуват няколко интересни факта за тях, които са малко познати сред обществото.

    Те харесвали поезията

    Сигурно е трудно бихте повярвали, че гангстерите Рони и Реджи Крей с удоволствие пишели стихове. Но според приятелят им от детството, Лори О’Лиъри, близнаците са правели това много добре и като доказателство за това той показва  многото  непубликувани техни стихове, които  притежава.

    Погребението на Реджи Крей приличало повече на събор на портиери, отколкото на погребение

    Някои гости на погребението му носели червена значка с инициалите RKF (Погребението на Реджи Крей), и червена лента на ръката. „Тя символизира цялата кръв и сълзи, които са се проливали през годините“, казал шефът на охраната Ричард Грейстън.

    Рони Крей готвел с Иън Брейди в затвора

    По време на престоя им в Дърам, Крей и Брейди готвели за останалите затворници. „Рони Крей готвеше за излизането си, аз готвих за моето … беше ни писнало да ядем пържоли “, твърдял Брейди.

    Братята били затворени в Кулата на Лондон

    Не след ареста им през 1968 г., а преди това – през 1952 г., близнаците били затворени в кулата няколко дни. Те били сред последните затворници, държани някога там.

    Това не било заради мафиотските им лудории. Всъщност, престоят им в Кулата се е състоял много преди да започнат своето господство над страха, още когато Рони и Реджи са били съвсем млади, просто хулигани. Всичко било свързано с тяхната военна служба, когато на близнаците било наредено да се присъединят към Кралските изтребители. Не е изненадващо, че момчетата не приели любезно да им се нарежда какво да правят.

    Според една добре известна история, единият брат буквално е ударил ефрейтора, който се осмелил да му даде заповед. Поради тази причина те били затворени за няколко дни в Кулата на Лондон.

    Люсиен Фройд дължал пари на Крей

    Известният художник Люсиен Фройд натрупал 500 000 британски лири дългове от  хазарт към Крей. В един момент Фройд отменил изложба, за да предотврати братята да се развихрят по време на събитието и да си поискат парите.

    Реджи Крей бил почти професионален боксьор

    Близнаците били запалени боксьори през юношеските си години. Вдъхновил ги дядо им Джими Лий. Реджи бил поканен да стане професионален боксьор, но криминалното му досие възпрепятствало това.

    Снимка на Реджи Крей (втори отляво), направена през месеците, предхождащи процеса му през 1968 г. Доказателствата от това досие и други са довели до него и брат му Роналд да бъдат осъдени на доживотен затвор. Снимка: Уикипедия

    Съществувал и трети брат Крей

    Техният, по-голям брат, Чарли Крей, също бил член на тяхната банда „Фирмата“. Чарли, обаче, бил „тихият Крей“ и никога не получил известността на Рони и Реджи. През 1997 г. Чарли бил осъден за участие в контрабанда на кокаин в размер на 39 милиона британски лири и на  70-годишна възраст влязъл в затвора за 12 години.

    Говорело се, че двамата братя били бисексуални

    Рони Крей открито, Реджи по-малко. Братята Крей привличат общественото внимание през юли 1964 г., когато публикация в таблоидния вестник „Сънди Мирър“ намеква, че Рони има сексуална връзка с лорд Бутби, консерватор, по времето, когато сексът между мъжете все още е криминално престъпление в Обединеното Кралство. Въпреки че в статията не са споменавани имена, близнаците заплашили замесените журналисти, а Бутби обявил, че ще  съди вестника.

    По времето, когато завързал странното си приятелство с Крей, Робърт Бутби имал забележителна кариера. Той дори бил близък съветник на Уинстън Чърчил.

    И все пак Бутби бил и безсрамен декадентски плейбой, открито бисексуален във време, когато подобно нещо не се възприемало от обществото. Освен че обичал безразсъдните афери с жените на другите мъже, включително съпругата на министър-председателя Харолд Макмилан, Бутби очевидно обичал много по-млади мъже. Това може би е била причината той и Рони Крей да ходят заедно на определени тайни партита. Случаят бил толкова забележителен, че MI5 наблюдавала Бутби и Крей, като един агент съобщава, че „Бутби е извратен човек и обича да се среща със странни хора“ – като Рони Крей.

    Всъщност Рони застрелял Джордж Корнел в кръчмата „Слепият просяк“ през 1966 г, защото го нарекъл „дебел гей“. Въпреки че други вярват, че Рони е искал да отмъсти за смъртта на един от членовете на своята банда.

    Кръчмата „Слепият просяк“ в която Рони застрелял Джордж Корнел. Снимка: Уикипедия

    „Фирмата“ нямала нищо против

    Според О’Лиъри, членовете на Фирмата били толерантни към сексуалността на Крей. „Дори и да възразяваха, Рон просто им се усмихваше и им казваше, че не знаят какво пропускат“, заявява О’Лиъри.

    Братята били заснети от Дейвид Бейли

    Модният фотограф Дейвид Бейли снимал лондонските гангстери за Box Of Pin Ups, публикуван през 1965 г., който представя колекция от снимки на плакати с участието на някои от най-елитните знаменитости през разтърсващите 60‘ като Битълс, Джийн Шримптън и Мик Джагър.

    Реджи можел да счупи челюст с един удар

    Реджи усъвършенствал „цигарения удар“. Той предлагал на жертвата си цигара директно до устата, след което удрял, а когато опонентът падал, отворената му уста гарантирала счупена челюст. Никога не приемайте подаръци от гангстери.

    Реджи спал с Баб

    Веднъж Барбара Уиндзор, известна от Пеги Мичъл от Истендърс, прекарала една нощ с Реджи Крей. Уиндзор явно имала афинитет към лошите момчета, тъй като по-късно се омъжила за гангстера Рони Найт.

    Франк Синатра наел охранителите на Крей

    Присъдата за убийство със сигурност не обуздава предприемаческата активност на Рони и Реджи. Докато били в затвора, те създали и ръководили бизнес, който предоставял телохранители и услуги за защита на известни личности. Според визитна картичка, конфискувана в болница Бродмур, където е бил задържан Рони, тяхната компания е предоставяла „Лични помощници на холивудските звезди и арабски благородници“.

    Том Харди в ролята на близнаците Крей във филма „Легенда“

    Изглежда имало ефект – един от клиентите бил Франк Синатра, който наел антураж от телохранители на фирмата, когато присъствал на Уимбълдън през 1985 г. Една от останалите бизнес идеи на Крей била производство на приспособление за отрязване на върховете на варени яйца, но тя не била толкова успешна.

    Братята били лежали в най-призрачния затвор във Великобритания

    Близнаците Крей били затворени в затвора Шептън Малет, най-старият затвор във Великобритания, през 50-те години. По време на престоя си те се срещнали с бъдещите си съперници Чарли Ричардсън и Джордж Корнел, които по-късно Рони Крей застрелял.

    Автор: Десислава Михалева

    Котките на Варлам Шаламов

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Котките на Варлам Шаламов

    Човек може да понесе много – много повече, отколкото си мисли. Арести, доноси, обиски, болнични легла…

    Големият руски писател Варлам Шаламов почти 20 години прекарал по лагери и заточения и бил сигурен: човек е по-издръжлив от всяко животно. Един от вариантите на своята автобиография Шаламов озаглавил „Няколкото мои живота“ – той със сигурност имал не по-малко от деветте живота, които се приписват на котките.

    Впрочем, Шаламов много обичал котките. Често разказвал, че дори върху на знамето на Спартак била нарисувана котка – символ на независимостта, спътничката на римската богиня на свободата Либертас. „Хората са много по-лоши от котките, но вие можете да бъдете котка“ – казал веднъж Шаламов на приятелката си Ирина Сиротинская. Това било възможно най-високата похвала от неговата уста.

    Най-близкото същество на Шаламов била черната котка Муха. Тя живяла с писателя до средата на 1960-те години. Бил труден житейски момент: разрив със съпругата му, бедност, проблеми със здравето (годините в лагерите на Колима се чувствали), живот в покрайнините на литературния свят. Отдушник били вечерите в малката стая: Шаламов работел на бюрото си, а Муха предяла върху коленете му.

    Варлам Шаламов. Снимка: Уикипедия

    Муха била независима котка. Тя се измъквала на улицата през отворения прозорец и се завръщала, когато намери за добре. Но един ден не се завърнала. Шаламов я търсил навсякъде – напразно. Няколко дни по-късно разбрал, че работници, които поправяли тръби в двора, намерили мъртва котка и я заровили в земята. Шаламов поиска да изровят Муха. Работниците първо се присмивали на стария ексцентрик, но сетне помогнали. Писателят се сбогувал с нея, измил я и я погребал на друго място. Не е известно какво точно се е случило с Муха. Шаламов смятал, че е „застреляна от някакъв генерал“.

    Борис Лесняк – той се запознал с Шаламов в болница на Колима, няколко пъти снимал приятеля си с Муха. Лесняк си спомня: „Между другото, тази снимка с Муха имаше дубли. На един от тях Муха се получи с двойни очи. Варлам беше страшно заинтригуван. По никакъв начин не можеше да разбере как може да се случи това. А на мен това неразбиране ми се стори смешно – с неговата енциклопедичност и гигантска ерудиция“.

    През 1962 г. списание „Новый мир“ публикувало повестта на Александър Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“. Името на автора станало известно по цял свят. Според мемоарите на Лидия Чуковская, Анна Ахматова казала: „Тази повест трябва да бъде прочетена и научена наизуст – от всеки гражданин сред всичките двеста милиона граждани на Съветския съюз“.

    Шаламов също високо оценил повестта. В писмо до Солженицин той пише за нейните художествени достойнства и сполучливите образи на героите. Нарекъл повестта „достоверна“, но имал забележки. Изобразявайки подробностите от лагерния живот, Солженицин допуснал няколко грешки. Например, Шаламов не разбира защо главният герой се нуждае от лъжица. В истински лагер това не е необходимо: кашата обикновено била толкова рядка, че можело да се пиете направо от чинията. Друга грешка: в лечебницата, където попада героят на повестта Шухов, „дори мишки не чегъртаха – всички бяха изловени от болничната котка, която се гледаше за тази цел. Шаламов коментира откровено: в лагера категорично не може да има котка – тя със сигурност ще бъде изядена.

    Пет години след публикуването на „Един ден …“ и две години след смъртта на Муха, Шаламов пише разказа „Безименната котка“. Сякаш полемизирайки със Солженицин, той настанява ранената котка в затворническата болница, където тя оцелява, укрепва и избавя отделението от плъховете. Но идиличният живот на котката и нейните две котенца не трае дълго: затворниците варят супа от тях. Третото неназовано коте, което попада при рибар, скоро също ще умре.

    За себе си Шаламов пише, че „през целия си живот не съм убил нито една птица, нито едно животно“. Той мразел лова и казвал че баща му, запален ловец, никога не успял да научи сина си да стане ловджия.

    В крайна сметка между Шаламов и Солженицин пробягала черна котка. Когато Шаламов се отказал от публикуването на своите „Приказки за Колима“ на Запад, заявявайки, че проблемите в книгата „отдавна са преодолени от самия живот“, Солженицин отсякъл: „Шаламов умря“. Шаламов пък на свой ред нарекъл Солженицин „бизнесмен“ и „инструмент на Студената война“.

    Варлам Шаламов починал през 1982 г. в пансион за психически болни хора. От 1979 г. той живеел в Дома за стари хора и инвалиди на Литературния фонд.

    Той имал много по-трудна съдба от Солженицин – но никога през живота си не казал нито дума против Сталин и Съветския съюз.

    –

    Волжка България или Страната на градовете

    iskamdaznam
    -
    0
    Волжка България или Страната на градовете

    Основите на Волжка България били поставени от Котраг, средният син на Кубрат, около 660 г. Град Велики Болгар става столица на държавата.

    Освен хората на Котраг, в пределите на държавата се включват племената савири и барсили. Хрониките споменават също билирите, заедно със значителен брой арменски и хоремзийски колонии по тези места, които заемат важно място в новата държава.

    Кубрат със своите синове. Картина от 1926 г. на българския художник Димитър Гюдженов. Снимка: Уикипедия

    Със сигурност прабългарският елемент остава водещ в своеобразния микс от етнически и народностни групи. Прабългарите дават не само името на държавата, но и съумяват да наложат  модела на управление и културните си традиции.

    През първите два века след като е създадена, Волжка България се намира под зависимостта на Хазарския каганат. Едва през VІІІ век успява да спечели независимостта си и бързо става най-влиятелната държава в региона.

    Това е съвсем заслужено, тъй като Волжките българи демонстрират военни възможности, търговски умения и изумителен строителен гений. Пътешествениците увековечават в трудовете си строителните успехи на държавата. Подчертават, че  благодарение на тях, Волжка България става известна като Страната на градовете. В пределите ѝ имало 38 силно укрепени градове, както и около 1600 селища, а това е невероятен брой за времето си. Всички красиви строежи, многолюдните земеделски и занаятчийски селища, карат пътешествениците да възприемат държавата като богата и отлично устроена.

    Карта на Волжка България. Уикипедия

    Велики Болгар, столицата Волжка България, е най-добре развитият и многолюден град на територията на цяла източна Европа. Той е имал канализационна система и често бил сравняван с Багдад, Бухара и други градове, които били водещи в арабския свят. Биляр, Сувар и Казан са други забележителни градове на Волжките българи.

    През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш, провъзгласен същата година за емир, приемат исляма от арабите, но в страната безпроблемно съжителстват всякакви религии. Заради това, че Волжка България е разположена на стратегическо място, монголите непрекъснато я нападат. Волжките българи се оказват на пътя им към Европа и имат нелеката задача да ги спрат.

    Арабския пътешественик Ибн Фадлан пише, че волжките прабългари се препитават предимно от земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също било добре развито. Те отглеждали овце, кози, коне и др. Развивали  подобаващо търговията и занаятите, но всичко това било съсредоточено основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар бил повече политически, отколкото търговски център. Това бил престолния град. Традиционните занаяти били кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържала добри търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа.

    Племената в състава на Волжка България. Уикипедия

    В така наречената „овнешка битка“ непобедимата до тогава Златна орда е разгромена от отрядите на Габдула Челебир, владетел във Волжка България по това време. Той прилага военните тактики на прабългарите. В замяна на пленените 4000 воини на Чингиз хан волжките българи получават 4000 овена, заради което е и името. Това спасява не само земите на Волжка България, но и на целия западен свят от монголското нашествие. Спасението от монголите, обаче, било временно.

    През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. След смъртта на Чингис хан цялата сила на монголските орди била насочена към Волжка България. Повече от половината от населението на държавата е избито. Държавата съществува до 13 век. След това Волжка България попада под зависимостта на монголите.

    Волжка България била разделена на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и се влива в Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.

    Едва през 1438 г. волжките българи успяват да се освободят, но не успяват да възстановят старата си мощ.

    Развалините на Велики Болгар през 1839 г. Уикипедия

    През 1552 година столицата Казан на наследника на Волжка България – Казанското царство – е превзета от Иван Грозни. Той прибавя към останалите си титли и тази на цар на българите.

    Но да се върнем малко назад. В началото на ХV век на териториите на старата Волжка България се появява Казанското царство.

    Столица станал Нови Болгар. Казанското царство е първото, което се отделя от Златната орда.

    Татари са първите владетели на Казанското царство. Постепенно то продължава традициите на Волжка България. Населението е било предимно с българско самосъзнание. За това свидетелстват и летописците от това време.

    Казанското царство продължава традициите на прабългарите в строителството и изобразителното изкуство. Емблематични строежи в Москва – Кремъл, и някои дворци, са използвали като модел Казанските първообрази, разрушени при войните с руснаците през Средновековието.

    Краят на Казанското царство настъпва през 1551 година, когато последната владетелка на Казан е Сююмбике, а в отпора, който дава населението на Казан, смъртта си намират 700 хиляди волжки българи.

    Сююмбике била родена в град Казан. Според изследователите, рожденото й име е било друго, а Сююмбике е наречена в зрелите й години, тъй като притежавала уникална красота. В превод то означава „богиня на красотата“ или „Любов“. Тя се омъжва за царя на българите Хюнгай.

    През 1551 г. съпругът на Сююмбике умира при инцидент и тя остава вдовица. Красотата й била известна в целия мюсюлмански свят и редица турски султани и арабски халифи искали да я вземат за жена, но тя била дала обет за вярност към съпруга си и го спазвала и след кончината му. Красавицата поела управлението на страната и се отдала в служба на народа си.

    Държавата се радвала на истински разцвет по време на нейното властване. Нямало глад и насилие по земите на волжките българи.

    По това време начело на Русия застанал цар Иван, по-късно наречен Грозни, което в превод значи „Страшни“. Той поискал да притежава богатите земи на Казан. За да осъществи желанието си, той нахлул с 60-хилядна войска в царството на Сююмбике. Казанската армия се състояла от едва 6-8 хиляди воини. Държавата била разорена. Цели села и градове били сравнени със земята. След един месец обсада Казан бил превзет и опожарен. Русите натоварили 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени от Казан. Царицата била заловена. Иван Грозни я направил своя лична пленница. От този момент той си присвоил титлата цар Всерусийски и Български.

    Руският владетел бил пленен от красотата на българската царица и искал тя да стане негова жена, твърдят легендите. Сююмбике привидно се съгласила, но поставила условие. Поискала на гроба на съпруга ѝ да бъде изградена 30 метрова кула. По това време в Русия това можели да направят само българските строители и Иван Грозни събрал най-опитните. Обещал им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако успеят да вдигнат кулата за 2 месеца.

    Кулата Сююмбике. Уикипедия

    Кулата била изградена за месец и половина. Руският цар завел бъдещата си съпруга в нея, а Сююмбике скочила от нея. Така тя спазила обета си към Хюнгай и му останала вярна до смъртта. Иван Грозни наредил кулата да бъде изгорена до основи, но буря изгасила огъня. Иван Грозни изтълкувал това като Божие знамение и напуснал Казан.  Заповядал в града да бъде издигнат огромен храм, а в основите му да бъде погребана царицата на българите.

    Автор: Десислава Михалева

    1...161718...319Страница 17 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto