Отдалечеността на Япония от САЩ не отказвала японските стратези от Втората световна война да замислят нападения срещу американците на тяхна територия. Често плановете им били най-екзотични. Например, японците по едно време сериозно възнамерявали да бомбардират Америка с хиляди балони. Имало идеи и за сплашване, като се използват прилепи и птици, заразени с бацили. (Как да не си спомним за днешния „коронавирус“, който беше разпространен от прилепи?)
„I-401“ , с дългия си самолет хангар и катапулт в преднача част на подводницата. Снимка: Уикипедия
Към 1945 г. ръководството на японските въоръжени сили решило да унищожи шлюзовете на Панамския канал. Този вход от един океан към друг бил от съществено значение за поддържането на връзка между САЩ и техните съюзници. Чрез Панамския канал се доставяли товари от някои части на Британската империя, по-специално от Австралия директно за Европа и редица страни в Южна Америка. Изваждането от строя на тази водна артерия път би усложнило снабдяването с оборудване и материали за войските на съюзническите сили.
През 1941 г. японците не разполагали с техническите възможности за организиране на атака срещу Панама. Но до края на войната японската индустрия успява да построи големи подводници с огромно водоизместване, които можели да носят по няколко самолета.
Командването на военноморските сили на императорска Япония подходило много сериозно към проектирането и изграждането на подводния флот. За производството на огромни подводници се прилагали оригинални технически решения. Участвали корабостроителниците в градовете Куре и Сасебо. В работата били включени инженери от Главния военноморски арсенал в Йокосука.
В разгара на войната японският флот получил подводниците тип „I-400“, които можели да изминат до 35 хиляди мили за 100 дни. Запасите от въздух, прясна вода и храна им осигурявали автономност в даден район, където от борда им да излетят торпедоносци.
Бомбардировач „M6A1 Seiran“. Снимка: Уикипедия
Японските инженери разработили оригинални конструкции на корпусите на големите подводници. За основа се вземал катамаранът. Палубата била изключително херметична. В напречно сечение подводницата имала вид на осмица, разположена хоризонтално (подобно на математическия знак за безкрайност). Вътре корпусът бил разделен от плоски прегради на 8 отсека. За потапяне на такава подводница й трябвало по-малко от минута. В центъра на корпуса имало херметичен хангар за самолети, здраво затворен с масивен капак. Техници и пилоти можели да влязат в хангара на самолета през люкове от други отделения на подводницата, което давало възможност да се подготви самолета още преди изплуване. Боеприпасите за самолетите били 4 самолетни торпеда, три 800-килограмови и дванадесет 250-килограмови бомби.
За превоз с подводните самолетоносачи японската компания Aichi създала специалния бомбардировач M6A1 Seiran, който бил въоръжен с торпеда. Той представлявал поплавков моноплан. Самолетите се натоварвали на борда на подводниците със специален кран, проектиран за 12 тона.
Всеки подводен самолетоносач имал и собствено въоръжение – обикновено 8 носови 533-мм торпедни апарата със запас 20 торпеда, 140-мм кърмово оръдие и десет 25-мм зенитни автомата, групирани в три 3-цевни и една 1-цевна установка. За да се намали видимостта на подводницата, корпусът й имал гумено покритие. Главният недостатък бил високият шум, който конструкторите така и не успели да преодолеят.
Членовете на американския флот инспектират самолетния хангар на „I 400“. Снимка: Уикипедия
Японският флот приемал на въоръжение тези подводници от началото на 1945 г. С тяхна помощ японците възнамерявали да атакуват Панамския канал през лятото на същата година. На остров Хоншу правели тренировки за бомбардировки на шлюзове. Лошото било, че по това време вече се чувствал остър недостиг на гориво за полети.
Първата подводна ударна флотилия, която включвала подводници-самолетоносачи, трябвало да тръгне през юли 1945 г. Маршрутът й минавал през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. След това трябвало да прекосят Атлантическия океан и да излязат в Карибско море. Американците изобщо не очаквали атака от тази посока, тъй като основните военни действия се водели в Тихия океан.
В последния момент подводниците обаче били насочени към атола Улити, където били разположени американски самолетоносачи. Операцията по унищожаването им трябвало да бъде извършена от пилоти-камикадзе, на които били връчени къси ритуални мечове. Операцията започнала на 27 юли 1945 г., когато основните ударни сили – подводниците I-400 и 1-401, на които имало три бомбардировача M6A1 Seiran, тръгнали от пристанището Куре. Ударът трябвало да бъде нанесен на 17 август 1945 г. Но два дни преди началото на атаката била получена радиограма, според която подводниците трябвало да се отправят към най-близкото японско пристанище с черни знамена и в надводно положение. Япония била капитулирала.
Американците инспектират оръдията на пленените подводници „I 400“. Снимка: Уикипедия
По време на завръщането самолетите били потопени в морето на 22 август 1945 г. Три дни по-късно лодките били в ръцете на американците. Японските подводни самолетоносачи били щателно изследвани от американски инженери в базата на остров Гуам. На 31 май 1946 г. в района на Оаху били унищожени подводниците-самолетоносачи I-400 и 1-401. През пролетта на 1946 г. общо близо 30 японски подводници от различни типове били потопени от американците в района на остров Гото.
Сибирският полицай, описан като най-ефективният масов убиец в Русия в наши дни, излежава 2 доживотни присъди за 84 доказани убийства и не съжалява за нито едно от тях.
Попков е роден на 7 март 1964 г. в Русия. Работил е като полицай, по-късно става охранител. Има съпруга и дъщеря. Съпругата му също била в полицията и няколко пъти му осигурявала алиби. Предполага се, че вниманието на Попков било насочено към жени, които приличали на майка му – алкохоличка, която често го малтретирала в детството.
От 1992 до 2000 г. Попков е заподозрян в убийството на поне 29 жени. Той прибирал замаяни от алкохол жени, които тъкмо излизали от барове или партита, използвайки полицейската си кола и униформа, за да спечели доверието на жертвите. След това Попков ги закарвал в гората, където ги изнасилвал и убивал. Бившето ченге принуждавало жертвите да се събличат голи, преди да ги убие и да прави секс с напоените им с кръв тела.
Съобщава се, че жертвите са сечени, намушквани или душени до смърт. Една от жертвите била обезглавена, а сърцето на друга било изтръгнато. Той изнасилвал жертвите си дори и след като те били вече мъртви. Попков избирал жертви, които били с по-пълна фигура и не много високи, твърдят полицейски източници. Убивал жените с нож, шило, отвертка или брадва, които използва до 17 пъти при някои жертви.
Михаил Попков
Една от жертвите на Попков оцеляла след нападението му и по-късно идентифицирала негова снимка. Светлана М. по това време била на 15 години, но изглеждала по-възрастна.
На 26 януари 1998 г. тя разказа как полицейска кола спряла близо до нея и ѝ предложила да я качи. Шофьорът я завел в гората, където я принудил да съблече всичките си дрехи. След това той ударил главата й с дърво. Тя загубила съзнание и на следващия ден била намерена жива близо до село Байкалск, оцеляла, въпреки че била гола при минусови температури. Тя се събудила в болница.
Години наред полицията подозирала, че професията на убиеца е металург, шофьор, железопътен служител или инженер на отоплителна станция. Или дори гробищен работник. Дори показанията на Светлана не били възприети правилно и едва много по-късно полицията разбира, че убиецът е един от техните служители.
Полицията, обаче, избрала да повярва на съпругата на Попков, Елена, която му била предоставила алиби. Тя била на 47 години и също работела в полицията, а 26-годишната му дъщеря Екатерина била учителка. Не се предполага, че семейството му, което го е смятало за „перфектен съпруг и баща“, е било съучастник, въпреки че два пъти съпругата му му е давала алиби, когато съмненията са били насочени към него.
Попков твърди, че е спрял да убива, когато е станал импотентен и се заразил със сифилис. Той бил наречен от полицията „убиецът в сряда“, позовавайки се на деня, в който са открити много от телата.
Криминалистите смятат, че в полицейските досиета има поне още дузина дела, които вероятно могат да се окажат жертви на Попков. Много от подробностите от местопрестъплението съвпадат с неговия начин на действие. Един от следователите, разследвали случая с Попков, описва през 2003 г. чертите на убиеца, когото все още търсели: „Той е очарователен и общителен. Жените го харесват, но той е звяр отвътре и винаги е трудно да се биеш с върколак.“
Siberian Times разговаря със сестрата на жертвата Татяна (Таня) Мартинова, 20 г., чието тяло било намерено с Юлия Куприкова на 29 октомври 1998 г. край пътя в предградието на град Ангарск. „Това се случи преди 15 години, но болката не изчезва – аз дадох на Таня билет за концерт и тя беше убита, след това“, казва Виктория Чагаева, на 46, която притежава салон за красота в Ангарск.
Сестра й била омъжена с малко дете, а съпругът й Игор, тогава 24-годишен, бил против да отиде на концерта, но тя отишла с приятелката си Юлия Куприкова, на 19. „Сутринта на 29 октомври Игор ми се обади, съобщавайки, че Таня не се е прибрала у дома“, разказва Виктория.
„Наистина се уплаших. Това беше за първи път, тя никога не беше правила това преди. По това време нямаше мобилни телефони, можехме да се обадим само на родителите на Юлия, като си помислихме, че Таня е останала да пренощува там по някаква причина. Но родителите на Юлия казаха, че и тя не се е прибрала.“
Те отишли в полицията и им било казано, че трябва да изчакат три дни, преди младите жени да бъдат обявени за изчезнали. Същата нощ овчар намерил голите им тела близо до Мегет, село близо до Ангарск.
„Беше 1 сутринта, когато със съпруга на Таня – Игор дойдохме в полицията. Още не бяхме казали на майка. Игор беше напълно съсипан и само повтаряше – „Убиха я, убиха я“. И аз бях шокирана, но просто не можах да повярвам и отговорих – „за какво говориш?“ По-късно ни казаха, че телата им били намерени едно до друго, двете момичета бяха изнасилени, намушкани и заклани.
„Експертите ни казаха, че първоначално са били убити, след това изнасилени. По-големият ми брат Олег отиде в моргата, за да идентифицира Таня. Веднага беше долетял от Москва. Прилоша му, когато видя тялото, тя беше толкова осакатена. Когато излезе оттам, беше почти зелен – просто не можеше да каже и дума. Не посмях да вляза и да погледна.
Установили, че Таня и Юлия са отишли да пият набързо с приятели. След това полицай им предложил да ги закара. „Само фактът, че този гад е бил в полицейска униформа, обяснява защо Таня се е качила в колата му. Много хора присъстваха на погребението на Таня. Имахме чувството, че целият град е там. Горката ни майка загуби съзнание няколко пъти, имаше нужда от много лекарства, за да се справи.“
Попков е арестуван на 23 юни 2012 г., когато заминава за Владивосток, за да си купи кола, след като му вземат проба от ДНК, заедно с още 3 500 други полицаи. Той е заподозрян в убийството на най-малко 29 жени, 25 от които на възраст от 19 до 28 и четири на възраст от 35 до 40. Всички жертви са жителки на Ангарск, Иркутска област. Той признава за 24 убийства и по-късно, на 31 октомври 2013 г., е обвинен в тях.
На разпита Михаил Попков казва, че е спрял с убийствата, след като полово предаваната болест го е направила импотентен и е загубил желанието да изнасилва и убива. Попков убивал жертвите си с брадва и чук около град Ангарск, близо до Иркутск. Той изхвърлял обезобразените им тела в горите, край пътя и в местното гробище.
Той твърдял, че „прочиства“ Ангарск от неморални жени. До някои от труповете били открити следи от гуми от колата на Попков, което накарало полицията да провери всички собственици от този тип Нива в Ангарск.
ДНК на собствениците било сравнено с ДНК, намерена по жертвите, и това позволило на полицията да идентифицира Попков.
Най-малката му жертва била 15-годишно момиче.
Съдът в Иркутск го признал за виновен за 22 убийства през 2015 г. и го осъдил на до живот, но той бил оставен в ареста, тъй като за другите убийства било започнало разследване.
Агенция Интерфакс казва, че той се похвалил на съкилийник, че е убил повече хора от Чикатило. Установено е, че Попков е вменяем, но има „патологично влечение към убийството на хора“, според прокурорите. Някои от жертвите му били намерени живи, но по-късно починали в болница.
Периодът, наречен „Галантната епоха“, съвпадаща приблизително с ХVІІІ век, напълно променила приетите стандарти за красота и естетическите идеали на Ренесанса. Ако през периода на Възраждането най-много у мъжете и жените се ценяла цъфтящата сила – то епохата на абсолютизма, започнала с краля-слънце Людовик ХІV, напротив, смятала всичко силно и мощно за пошло, парвенюшко и достойно за презрение. Силата тогава се смятала за естетически грозна. В Галантната епоха истинският аристократ трябвало да бъде безделник.
В очите на аристокрацията работата и по-специално физическият труд, били срамно занимание. Истинското благородство и перфектната аристократичност се състоели в безделието – което постепенно се превърнало в първото и основно задължение на привилегированите слоеве на обществото.
Гравюра от А. Авелин, лист 4, 1736. Уикипедия.
Затова и, когато ставало дума за красота, Галантната епоха (другото й название е „Галантни празници“) превъзнасяла онези физически характеристики, които подчертавали неспособността за работа. Красива тясна длан, неспособна на силни движения – но способна нежно да гали. Красив малък крак, чиито движения напомнят танц, едва способен да ходи и напълно неспособен да стъпва решително и твърдо.
Тялото се смятало за красиво, ако не излъчвало сила, не било мускулесто, а нежно и крехко или, според разбиранията на онази епоха – грациозно. Във всички движения и жестове преобладавала играта, на която се стараели да придадат благородни черти.
В идеологията за красотата на Галантната епоха личи стремежът към изящни чувствени удоволствия. Всяка част от човешкото тяло се превръща в самодостатъчен инструмент за получаване на удоволствие. Образецът на красотата не бил свързан с голотата (както през Ренесанса), а бил в най-тясна връзка с облеченото тяло. Голи тела вече нямало – те били само полуоблечени.
Танцуващо младо момиче , черен, червен и бял тебешир и пън на хартия. Уикипедия
Ако по-рано дрехите били до известна степен декорация, украсяваща голото тяло, то оттук нататък те се превръщат в съществен елемент. Поради това става особено важно да се подчертае прецизирането на всичко телесно; на мястото на истински красивото се поставя пикантното, а на мястото на здравото и силното – сладострастното.
Пикантната бледност на лицето е символ на физическа крехкост, както и следа от нощи, посветени на любов (всъщност, днес биха казали: „на секс“). За да подчертаят още повече своята бледност, дамите заради контраста украсявали бузите, челото и врата си с изкуствени черни бенки. Тъй като бледият тен и кожа се смятали за признак на красота, през ХVІІІ век било изразходвано огромно количество пудра. Тялото на жената само по себе си трябвало да бъде деликатен инструмент за всякакви фантазии на влюбената галантност, а тялото на мъжа – обещание, че той ще съумее да свири на този инструмент.
Мари-Луиз О’Мърфи 1752 г. Уикипедия
Отношението към възрастта също станало различно. Епохата на абсолютизма просто игнорирала старостта, като се опитвала да удължи младостта и замествала удовлетворението с желание и разнообразие. Доказателство е фантастичната биография на Нинон де Ланкло, която на 90-годишна възраст сменяла любовници един след друг. Някои дори смятат, че тази Нинон никога не е съществувала, а е само образ, създаден от идеологията – макар биографията й да е добре известна.
Хората от Галантната епоха обичали младостта и признавали само нейната красота. Тогава жената никога не била по-възрастна от 20, а мъжът – от 30 години. Художниците в стила „рококо“ никога не са рисували зрели жени, предпочитайки да изобразяват нежност и игра вместо страст, обещания – вместо последствия. Ако в предишния ХVІІ век всяка жена изглежда на 40 години, то това е само заради идеята за величие.
Истинският ценител, разбира се, винаги харесва повече опитната жена, тъй като играта с нея не е опасна – а удоволствието винаги е пълно с новости. Старият чичо, който запознава своята млада племенница с бурните любовни радости; възрастната леля, която посвещава младия, красив племенник в тайните на страстта – това са любимите мотиви в изкуството на рококо. Доброжелателният чичо пробва дали корсетът на племенницата му е прекалено стегнат и използва това, за да пусне ръка зад корсажа й. Игривата леля моли племенника си да я защити от нахалната оса – и му разкрива зрялата си красота. Това са първите уроци по любов – вместо удовлетворение само игра.
Жан-Батист Греуз, Разглезеното дете, 1765 г. Уикипедия
Женските гърди се превърнали в особено дръзки еротични възбудители. Франсоа Буше (1703-1770) изобразява перачка на работа, но нейният труд не го интересува – той просто търси удобна възможност да изобрази поза, която особено ясно откроява тази част от тялото. Тъй като епохата особено ценяла и красотата на пикантно изпъкналите бедра, не по-малко разпространен мотив е изображението на задната част на женското тяло.
Какво да се прави – така художниците дават възможност и на нас, обикновените хора, макар и след векове, да надникнем през ключалките в будоарите и спалните на „Галантната епоха“.
Ацтеките изградили империята си върху развалините на могъщата някога държава на толтеките – която била победена от по-енергичните, макар и по-некултурни варвари от север. Историците смятат, че през ХІІІ век ацтекската армия не надвишавала няколкостотин бойци. Те използвали не само по-прости и елементарни оръжия в сравнение с вражеските племена, но и специална тактика. Тя се състояла преди всичко в маневрената война. Вождовете извършвали бързи нападения срещу съседни племена, за да отвлекат жени, които отначало у ацтеките били „дефицитни“. После воините се оттегляли с плячката си и се укривали на островите сред езерните простори в Централна Америка.
Всеки, комуто се налага да воюва с по-силен враг, не може да мине без военна хитрост. И ацтекските командири комбинирали маневрените атаки, основани на изненадата от нападението, с психологическа война. Измамата на врага бил често срещан похват. Предводителите, които умеели да заблудят врага и по този начин да спечелят някакво предимство, били високо ценени. Например, в полевите битки такава техника като фалшивото отстъпление станала широко разпространена. При това в „паническо бягство“ се втурвали не отделни воини, а цели отряди. Целта била да примамят врага, окрилен от успеха си, в капан. Всеки ацтекски воин имал по няколко помощника, въоръжени със здрави въжета от лиани. Обикновено битката се разкъсвала на няколко отделни двубоя: боец срещу боец. Когато врагът бивал съборен, слугите на воина се нахвърляли върху него, бързо го омотавали във въжетата и замъквали пленника в тила.
Главната цел на ацтеките във войните била не толкова да убиват враговете, колкото да ги пленяват. Пленниците им трябвали, за да бъдат принасяни в жертвата на техните идоли, в съответствие с каноните на примитивната им, дива и жестока религия.
Съдбата на такива пленници била типична – те били полагани върху жертвени олтари в близост до храмовете, където свирепите жреци разрязвали гърдите им с каменни ножове, изтръгвали бързо сърцата и ги показвали пред очите на все още живата жертва – а после трупът бил захвърлян заедно с отсечената му глава надолу по стъпалата на храмовете-пирамиди (това е показано нагледно в прочутия филм на Мел Гибсън „Апокалипто“).
Тези ужасни „дарове“ бивали принасяни на идолите, за да изпращат дъжд по земите на ацтеките и да им дават победи в битките. Ето защо във военизираното общество на ацтеките особено се ценели бойците, които умеели да вземат най-много пленници. Това било считано за изключително важно с оглед процъфтяването на цялата държава.
Интересно е, че ацтеките хитрували не само в битките с врагове, но и пред лицата на собствените си идоли. Те се опитвали да защитят своите тотеми от влиянието на идолите на чуждите племена. С диверсионни цели в съседните градове под маската на търговци били изпращани жреци, които да навредят на местната религия. Те разпространявали слухове, които трябва да убедят тамошните жители в безпомощността на тяхното божество. Разказвали, че трябвало да се очакват ужасни беди, тъй като „боговете“ им били загубили силата си. Така духът на противниците бивал подкопан. Методът действал безотказно почти 200 години, докато на мексиканска земя се появили белите конкистадори, които сложили край на дивашките и кошмарни обичаи.
Когато превземали вражески град, ацтеките обикновено запалвали главния му храм. Целта била не само да лишат местния идол от „дома“ му, но и така сигнализирали на другите ацтекски отряди, които разбирали: базата на врага е превзета, можете да атакувате. Врагът също виждал, че градът му е обхванат от пламъци. Това означавало, че защитниците просто няма къде да се оттеглят, нито откъде да очакват подкрепления и нови оръжия. Битката приключвала и започвали преговори с цел предаване на пленници за изтръгване на сърца, както и за плащане на данъци.
Не било трудно да се победи психологически сломен враг. Самите ацтеки и околните племена вярвали във всякакви знамения. Понякога суеверията се раждали от дреболии,а в основата им лежали многобройни легенди, които жреците и уважаваните старейшини на племената знаели. Например, индианците смятали конкистадорите за пратеници на „боговете“ заради техния бял цвят на кожата, както и заради огромните в техните очи кораби, наподобяващи дървени храмове, способни да се движат по вода.
Добре обмислената система от бойни сигнали, възприета във войската на ацтеките, също допринасяла за психическото потискане на врага. Археолозите, разкопали древни храмове в Централна Америка, са открили странни глинени черепи с размерите приблизително на два юмрука. Отначало изглеждало, че тези находки са служили на ритуалните обреди на жреците на индианците. Но по-късно учените разбрали, че това са незаменими оръжия във военните действия. С помощта на такива черепи ацтекските воини надавали т. нар. „свирене на смъртта“.
При този звук стотици воини се втурвали към противника, уверени в неизбежната победа. Те не мислели за броя на враговете, тъй като вярвали, че свирят хилядите души на бойци, загинали в миналото – а сега те атакуват заедно с живите ацтекски воини, за да им помогнат за разгрома на врага. Ефектът от психическата атака бил удивителен – малцина противници можели да удържат позициите си, когато заехтявало смъртоносното свирене. Мнозина побягвали още преди наближаването на ацтеките.
Самите ацтекските военачалници не оставяли нещата на самотек, а грижливо подготвяли търсения ефект в съзнанието на врага. Малко преди избухването на военните действия, в лагера на врага били изпращани разузнавачи. Те разпространявали „тайно“ новината за „възкръсналите мъртъвци“, които пак били дошли на служба при ацтеките. В часа на битката врагът вече добре знаел: ще трябва да се бие не само с обикновени воини, но и с множеството духове на мъртвите, призовани от ацтекските жреци.
За физическото премахване на Адолф Хитлер работели не само заговорници сред най-високите военни чинове на Вермахта, както и американските специални служби – но и диверсанти от СССР. Самият Сталин одобрил предложенията за елиминиране на Хитлер. Те били направени от чекистите Павел Судоплатов – организатор на ликвидирането на Троцки през 1940 г., и Наум Ейтингон. Най-добрите специалисти по диверсии предлагали различни, понякога дори екзотични методи за изпълнението на „задачата“. При това се ползвал опитът от по-ранни атентати срещу фюрера, които били извършени още през 1930-те години.
Идеята за ликвидацията на лидера на германските нацисти се струвала на съветските вождове особено актуална през есента на 1941 г. – когато частите на Червената армия отстъпвали към Москва, като яростно отблъсквали атаките на немските танкови клинове.
Ако се наложело столицата да бъде оставена на врага, нелегалните имали за задача да организират масови диверсии. Освен това, терорът срещу германските нашественици в съветската столица трябвало да бъде всенароден, доколкото това можело да се организира.
Конкретни заповеди получили сътрудниците на Московското управление на НКВД, които се задължавали да минират основните административни и икономически обекти в града, да съберат в тайни складове оръжия и боеприпаси.
Съветското разузнаване знаело, че Хитлер се готви да приеме парада на Вермахта на Червения площад в Москва. Ръководителят на Четвърто диверсионно-разузнавателно управление на НКВД на СССР Павел Судоплатов и неговият заместник Наум Ейтингон планирали да извършат атентат срещу Хитлер по време на парада. Това би било символично, и такъв акт на отмъщение щял да прогърми по цял свят.
По това време чекистите вече знаели как да унищожават нацистите в превзетите съветски градове. Например, на 21 септември 1941 г. в предварително минираната наблюдателна площадка „Изглед“ на Горната лавра в Киев избухнала експлозия. Тогава били убити десетки немски висши офицери.
Също така много високопоставени хитлеристи били ликвидирани от експлозията на фугас в киевската Успенска катедрала – когато гаулайтерът на Украйна Ерих Кох, както и президентът на Словакия Йосиф Тисо, били тежко ранени.
Схема на бункера на Хитлер (“Върколак”) във Виница.
След победата на Червената армия под Москва чекистите не се отказали от плана за убийството на Хитлер. Те искали да докопат фюрера край Виница. В тамошния му щаб „Верволф“ бил изпратен отрядът на НКВД със специално предназначение „Победители“ под командването на Дмитрий Медведев. Но през есента на 1943 г. фюрерът спрял да посещава Виница. И задачата била отменена.
За покушение срещу Хитлер в сърцето на Третия райх командировали Игор, синът на известната артистка от камерния театър Августа Миклашевская. Той бил вербуван през зимата на 1941 г. и в началото на 1942 г., по време на нощен бой, преминал линията на фронта и се предал на нацистите. По време на разпита той разказал, че собственият му чичо Блументал-Тамарин активно си сътрудничи с вермахта и нацистките власти. Служителите на немското контраразузнаване проверявали всячески Миклашевски, вкарвали провокатори в килията му, инсценирали разстрел. Но не успели да го демаскират и да разкрият агента на чекистите.
Няколко месеца по-късно Блументал-Тамарин научил, че племенникът му е преминал на страната на германците. Той взел мерки, за да гарантира, че Миклашевски ще се премести в Берлин. Така Игор станал служител на белогвардейския „Руски комитет“. След това в германската столица били прехвърлени трима бивши белогвардейци, които по-рано вече били изпълнявали диверсионни мисии по заповед на НКВД,
Судоплатов и Ейтингон се надявали, че, водени от Игор, те ще убият фюрера. За да си осигури достъп до щаба на Хитлер, Игор Миклашевски установил контакт с германската кинозвезда Олга Чехова, която фюрерът боготворял. Чехова се съгласила да помогне на чекистите.
Олга Чехова и Хитлер
Съдбата на Хитлер висяла на косъм.
Но през 1943 г. Москва научила, че някои германски кръгове се опитват да установят контакт със САЩ и Англия. Сепаративна сделка на западните съюзници с нацистите била доста вероятна. През лятото на 1942 г. представителят на Ватикана в Анкара по инициатива на папа Пий XII разговарял с германския външен министър фон Папен, като го уговарял да улесни подписването на сепаративен мир между Германия, Великобритания и САЩ. Подобни опити се правели и по-късно, през 1945 г. – за това, например, се разказва в знаменития телевизионен сериал „17 мига от пролетта“.
Това означавало нацисткият режим в Германия да се спаси и оцелее под една или друга форма. Единственият човек, с когото никой никога нямало да преговаря, бил Адолф Хитлер.
Ето защо Сталин се отказал от идеята за убийството на Хитлер – та зловещата хидра на нацизма, без никакви преговори и компромиси, да бъде ликвидирана докрай и завинаги. Поне тогава хората по света смятали, че е завинаги…
Това, че по време на Великата отечествена война на Съветския съюз съюзниците от антихитлеристката коалиция са оказвали материална помощ, не може да се отрече. Още преди нахлуването на нацистката армия в Страната на Съветите САЩ приемат Закона за заем-наем (ленд-лиз), който американците прилагат отначало по отношение на Великобритания.
След нападението на Хитлер срещу СССР съветски и американски дипломати подписали през октомври 1941 г. в Москва протокол за взаимни доставки, според който цялата помощ, получена от съюзниците, ще бъде платена от съветските власти в американска валута и злато.
Традиционно се смята, че през целия период на Втората световна война САЩ и Канада са изпратили материали и оръжия на съюзниците си по ленд-лиза на стойност 50 милиарда долара. От тази сума дялът на СССР е само 22 процента. Лъвският пай получила Великобритания; адресати на помощта са били също Франция и Китай. На свой ред Великобритания също изпратила помощ на СССР на сума 1.7 милиарда долара, а Канада – за 200 милиона.
Мемориалът за „Lend-Lease“ във Феърбанкс, Аляска, отбелязва изпращането на американски самолети до Съветския съюз по Северозападния път. Снимка: Уикипедия
Доставките включвали не само оръжия, танкове, самолети, военни кораби, но и стратегически материали, храни (главно консерви), лекарства и болнично оборудване. Западните съюзници разбирали много добре, че ако Съветският съюз бъде победен, идва и техният ред, като Германия със сигурност ще смаже поне Великобритания; затова не се колебали да окажат материална помощ.
Техниката и материалите се изпращали по различни начини. Морските конвои пристигали в Архангелск. Самолетите летели от Аляска през Камчатка към вътрешността на страната.
Първият съюзнически конвой с доставки пристигнал в Архангелск на 31 август 1941 г. След това по северния маршрут пътували редовни конвои чак до трагедията през октомври 1942 г., когато германците успели да унищожат конвоя PQ-17. Тогава западните съюзници започнали да се подготвят за операции в Африка и помощта им значително намаляла. Конвоите продължили да пътуват до 1943 г., когато промишлеността на СССР успяла да преодолее преходния период и да организира мащабни доставки на фронта на най-новите съветски оръжия.
Американски историци смятат, че Червената армия получила 18 000 самолета, 7 000 танка и 11 000 броя друга бронирана техника (самоходни оръдия и бронирани автомобили), 5 000 противотанкови оръдия, 8 000 зенитни оръдия и 131 000 автомата. В състава на военно-морския флот влезли 46 миночистача, 202 торпедни катера и 4 подводници. Британците изпратили най-малко 4 хиляди танка, 385 зенитни оръдия, 12 миночистачи. Над 1 000 танка от различни модификации били доставени от канадските заводи.
Ленд-лизът спомогнал за увеличаване на мобилността на съветската конвенционална и ракетна артилерия, за подобряване на транспортната инфраструктура на тила. На СССР били предоставени над 480 хиляди автомобили, също така трактори, мотоциклети, кораби, локомотиви и вагони.
Танк „Валентин“, предназначен за Съветския съюз, напуска фабриката във Великобритания. Снимка: Уикипедия
Документите помагат за обективна оценка. Ако сравним статистиката, получаваме следната картина. По време на войната основната тежест на снабдяването на Червената армия с всички видове оръжия е лежала, естествено, изключително върху съветската военна промишленост.
Например, по ленд-лиза съветските летци са получили 18 процента от всички самолети на Червената армия – останалото е произведено от заводите в източната част на СССР. Бомбардировачите от различни видове американско и британско производство в авиацията на Червената армия били само 20% от общото количество.
Още по-малък дял в общата структура на въоръженията се наблюдава при танковете. Съюзниците доставят само 12 процента от необходимото количество. Останалото е произведено от промишлеността на Урал и в Сибир. Освен това, мнението на съветските танкисти е категорично еднозначно: танковете M4-A2 Sherman явно отстъпвали на най-добрите съветски танкове от типа КВ-1, да не говорим за КВ-2, Т-34 и серията ИС.
Единственото нещо, което не може да бъде пренебрегнато, е доставката на превозни средства. Като цяло през цялата война съветските заводи успели да построят 219 хиляди автомобила. Американците доставят повече от 400 хиляди. Всички са виждали по филмите прочутите камиони „Студебейкър“, да не говорим за знаменитите джипове „Вилис“, които се ползвали от командния състав на Червената армия, дори от органите на НКВД. Камионите от САЩ били особено полезни за съветските войски по време на мащабните настъпления в периода 1944-45 г., особено през януари 1945 – когато Червената армия спасява изпадналите в тежко положение англо-американски войски в Ардените.
Прави впечатление, че американските политици по време на Втората световна война никога не са преувеличавали значението на ленд-лиза за победата на Червената армия и съветския народ над хитлеризма. По-конкретно Хари Хопкинс, най-близкият помощник на американския президент Ф. Рузвелт, казва: „Ние никога не сме смятали, че помощта ни по ленд-лиза е основният фактор за съветската победа над Хитлер на Източния фронт. Тя беше постигната чрез героизма и кръвта на руската армия“.
„BM-13N Катюша“ на камион Studebaker US6, в Музея на Великата отечествена война , Москва. Снимка: Уикипедия
Разбира се, всяка помощ трябвало да бъде платена. И съветското правителство изпълнило задълженията си за плащане. В отговор СССР изпращал в Америка суровини: манган, желязна руда, нефт, въглища. Според британските историци САЩ получават от СССР суровини, равняващи се на 20% от цената на американските оръжия и храна. Освен това, САЩ получават 43 тона чисто злато. Не се заплащали въоръженията, унищожени по време на бойни действия. Оцелялата техника трябвало да бъде върната.
Сметките продължили дори след като последните залпове прогърмели над победения Берлин. Съветските власти платили транш от 48 милиона долара на американците даже по време на войната във Виетнам, въпреки геополитическата конфронтация на световната сцена. През 2006 г. Руската федерация изплатила последния си дълг към платените „съюзници“ от войната.
Андрей Чикатило е бивш учител в училище. Убил е повече от 50 младежи в бившия Съветски съюз.
Кой е Андрей Чикатило?
Чикатило е имал трудно детство и единственото сексуално преживяване като юноша е приключило бързо и безславно, а това довело до много подигравки. Така неусетно и логично се стигнало по-късно до удоволствието от упражняване на сексуално насилие. Когато полицията го залавя, той признава за 56 зловещи убийства и бива признат за виновен през 1992 г., а през 1994 г. е екзекутиран.
Андрей Чикатило
Андрей Романович Чикатило е роден през 1936 г. в Яблочное, в Украйна. По времето, когато се родил Чикатило, се ширили глад и мизерия. Ранното му детство било белязано от редица лишения. Ситуацията се влошила, когато избухва Втората световна война.
Говори се, че Андрей често бил оставян заключен в къщи, а когато се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярвала, че неговият 4-годишен брат вероятно е умрял по този начин и с това допълнително стресирала детето си.
Освен заобикалящите го трудности, предполага се, че Чикатило е страдал от хидроцефалия от раждането, което му е причинило проблеми с генитално-пикочните пътища по-късно в живота, включително нощно напикаване. Докато баща му бил на фронта, Чикатило спял с майка си в едно легло и при всяко подмокряне тя го биела жестоко.
В началото на юношеството се оказва, че Чикатило страда от хронична импотентност. Животът му е белязан от наборната служба на баща му във войната. Той бил заловен, задържан в плен. При завръщането си, баща му е обвинен от сънародниците си, че е позволил да бъде заловен. Чикатило търпи последиците от „малодушието“ на баща си, което го прави фокус на училищен тормоз.
Андрей Чикатило. Снимка: Уикипедия
За да защити достойнството си, Чикатило упорито четял в къщи и запомнял информация. Учителите му били доволни от него и често го хвалели, все пак бил отличник.
Болезнено срамежлив в резултат на това, единственият му сексуален опит по време на юношеството се случва на 15-годишна възраст. Това унижение белязва всичките му бъдещи сексуални преживявания и затвърждава връзката на секса с насилие.
Той се провалил на приемния си изпит в Московския държавен университет. Не кандидатствал в друг университет, а се премества в Родионово-Несветаевски, град близо до Ростов, през 1960 г., където става телефонен инженер. По-малката му сестра се премества при него и, загрижена от липсата на успех с противоположния пол, тя организира среща с местното момиче Феодосия, за което той се жени през 1963 г. Въпреки сексуалните си проблеми и липсата на интерес към нормалния секс, те имали две деца и живеели привидно нормален семеен живот.
През 1964 г, Чикатило изучава Руска литература и филология в Ростовския университет. През 1971 г. става учител. Поредица от оплаквания относно неприлични посегателства над малки деца го принуждават да се мести от училище в училище, преди накрая да се установи в минното училище в Шахти, близо до Ростов. Кариерата на Чикатило като учител приключва през март 1981 г. след редица оплаквания за малтретиране на ученици от двата пола.
В Шахти Андрей извършва първото си документирано убийство. На 22 декември той примамва 9-годишната Елена Закотнова в стара къща, която тайно бил купил. Той се опитал да я изнасили, но не успял да достигне ерекция. Докато момичето се борело да се освободи, той я удушил и я намушкал три пъти в корема, еякулирайки, докато пронизвал детето с ножа. В интервю след ареста си през 1990 г. Чикатило си спомня, че веднага след намушкването на Закотнова момичето е „казало нещо много дрезгаво “, след което той хвърлил тялото й в близката река Грушевка. Тялото й е намерено два дни по-късно.
Грушевски мост – мястото, където е намерено тялото на Елена Закотонова. Снимка: Уикипедия
Очевидец е видял Чикатило с жертвата, малко преди нейното изчезване, но неговата съпруга му предоставя желязно алиби, което му е позволило да избегне всяко по-нататъшно внимание от страна на милицията. Александър Кравченко, 25-годишен с предишна присъда за изнасилване, бил арестуван и признат за престъплението под натиск, вероятно в резултат на продължителен и брутален разпит. Той е осъден за убийството на Лена Закотонова и екзекутиран през 1984 г.
Може би в резултат на близкото му съприкосновение със закона, нямало повече документирани жертви през следващите три години. Все още преследван от твърдения за малтретиране на деца, Чикатило открива, че е невъзможно да намери друго учителско място, след като е съкратен от длъжността си в минното училище в началото на 1981 г. Той започва работа като чиновник във фабрика за суровини в Ростов, където позицията му била свързана с непрекъснати пътувания и му давала неограничен достъп до широк кръг млади жертви през следващите девет години.
17-годишната Лариса Ткаченко става следващата му жертва. На 3 септември 1981 г. Чикатило я удушил, намушкал и натъпкал устат ѝ с мръсотия и листа, за да не крещи. Чикатило приложил брутална сила за сексуалната си реализация и започва да оформя модел на действие, фокусирайки се върху младежи от двата пола. Той се сприятелявал с тях на гарите и автобусните спирки, преди да ги примами в близките горски райони, където ги нападал, опитвал да изнасили и използвал ножа си, за да ги осакати. В редица случаи той изяждал половите им органи или премахвал други части на тялото, като върховете на носа или езиците им. В най-ранните случаи често срещаният модел е да уврежда околоочната област, изрязвайки очните гнезда и премахвайки очните ябълки в повечето случаи.
По това време серийните убийци били почти неизвестно явление в Съветския съюз. Доказателствата за серийно убийство или малтретиране на деца понякога били скривани от контролираните от държавата медии в интерес на обществения ред. Осакатяването на очите било достатъчно различен начин, за да позволи свързването на други случаи, когато съветските власти най-накрая признали, че имат работа със сериен убиец. С нарастването на броя на телата слуховете за чуждестранни заговори и атаки на върколаци стават все по-разпространени, а общественият страх и интерес нарастват, въпреки липсата на медийно отразяване.
През 1983 г. московският детектив майор Михаил Фетисов поема контрола върху разследването. Той осъзнава, че един сериен убиец е на свобода, и назначава криминалиста Виктор Бураков да ръководи разследването в района на Шахти. Разследването се съсредоточява върху известни сексуални престъпници и психично болни, но такива били методите за разпит на местната милиция, че те редовно изтръгвали фалшиви признания от затворници, оставяйки Бураков скептичен към по-голямата част от тези „признания“.
Жилищният блок в Новочерскаск, където Чикатило живее до арестуването си. Снимка: Уикипедия
С всяко тяло се събирали съдебните доказателства и милицията била убедена, че убиецът е с кръвна група АВ, както се вижда от пробите от сперма, събрани от редица местопрестъпления. Били взети и проби от една и съща сива коса.
Когато през 1984 г. били добавени още 15 жертви, усилията на милицията били драстично увеличени и те организирали масирани операции за наблюдение, които обхващали повечето местни транспортни възли. Чикатило бил арестуван заради подозрително поведение на автогара по това време, но отново избегнал подозрения по обвиненията в убийство, тъй като кръвната му група не съответствала на профила на заподозрения. Той, обаче, бил затворен за три месеца за редица незначителни престъпления.
По това време не осъзнавали, че действителната кръвна група на Чикатило, тип А, се различава от типа, открит в другите му телесни течности (тип АВ), тъй като той бил член на малцинствена група, известна като „несекретори“, чиято кръвна група може да бъде определена само от кръвна проба. Тъй като полицията е имала само проба от сперма, но не и кръв, от местата на престъплението, Чикатило успява да избегне съмненията за убийство. Днешните усъвършенствани техники за ДНК изследвания не могат да допуснат същата грешка.
След освобождаването си Чикатило започва работа като търговски пътник на железопътна компания в Новочеркаск, и успял да кротува до август 1985 г., когато убива две жени при отделни инциденти.
Приблизително по същото време, Бураков, разочарован от липсата на положителен напредък, търси помощта на психиатъра Александър Бухановски, който дооформя профила на убиеца. Бухановски описва убиеца като „некросадист“ или човек, който постига сексуално удовлетворение от страданията и смъртта на другите. Бухановски също така посочва възрастта на убиеца между 45 и 50 години, значително по-стар, отколкото се смятало до този момент. Решен да хване убиеца, Бураков дори разпитва серийния убиец Анатолий Сливко, малко преди екзекуцията му, в опит да получи някаква представа за неуловимия сериен убиец.
В началото на 1988 г. Чикатило отново подновява убийствата си, като по-голямата част се случват далеч от района на Ростов. През следващите две години броят на телата се увеличил с още 19 жертви и се оказва, че убиецът поема все по-големи рискове, като се фокусира предимно върху млади момчета и често убива на обществени места, където рискът от откриване е далеч по-висок.
Свободните медии по времето на Горбачов оказали огромен обществен натиск върху милицията да залови убиеца. Засилени били полицейските патрули, като Бураков се насочил към вероятни райони с тайна полиция в опит да примами убиеца. На няколко пъти Чикатило успява да избегне залавянето, но на 6 ноември 1990 г., тъкмо убил последната си жертва, Света Коростик, подозрителното му поведение било забелязано от патрулиращите милиционери на гарата наблизо и неговите данни били взети. Името му било свързано с предишния му арест през 1984 г. и той бил поставен под наблюдение.
Андрей Чикатило в ареста. Снимка: Ютуб
Чикатило е арестуван на 20 ноември 1990 г. след подозрително поведение, но в началото отказал да признае убийствата. Бураков решил да позволи на психиатъра Бухановски, който бил изготвил оригиналния профил, да разговаря с Чикатило като внимателно се опита да разбере ума на убиеца от научен контекст. Чикатило, явно поласкан от този подход, се отворил пред психиатъра, като предоставил подробни сведения за всичките си убийства и дори завел полицията до местата на неоткрити досега тела.
Той твърдял, че е убил 56 жертви, въпреки че само 53 от тях можели да бъдат доказани. Тази цифра далеч надхвърляла 36-те случая, които милицията първоначално свързала със серийния убиец.
След като бил обявен за вменяем и годен да бъде изправен пред съда, на 15 октомври 1992 г. Чикатило бил признат за виновен по 52 от 53-те обвинения за убийство. Той бил осъден на смърт за всяко от убийствата. 16 месеца по-късно той е екзекутиран с изстрел в тила, на 14 февруари 1994 г.
За древните хора всичко било просто и ясно. Те смятали, че причината за всички събития е волята на боговете – които направлявали постъпките на хора, войните, епидемиите, процъфтяването и гибелта на държавите. Едва епохата на Просвещението съсредоточила вниманието на хронистите върху човешките дела. Появили се професионалните историци.
Те започнали не само да описват миналото, но се стремели още и да открият закономерностите в историческото развитие – тоест, да дават указания за настоящето и да прогнозират бъдещето.
Александрийската библиотека. Снимка: Уикипедия
Това, за добро или за лошо, особено убедително се получило при Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Марксистката теория, освен всичко друго, създала ясни критерии за исторически оценки: дали дадена личност или събитие обслужва прогреса или регреса на обществото. Например, Френската революция, независимо от невероятните й зверства, според марксистите, е нещо добро – защото движи прогреса. Тогавашният крал Людовик ХVІ пък като човек е добър, но иначе е реакционер – опитвал се да запази овехтели социални отношения, затова закономерно му отсекли главата на гилотината. Робеспиер и Марат са лоши хора, идеолози на масовия терор и на кошмарните жестокости по време на „революцията“, която е по-логично да се нарича „масова касапница“ – но пък са прогресивни, тъй като ускорили хода на историята към светлото бъдеще.
Това се наричаше исторически материализъм – истмат. Марксизмът в своята връхна точка владееше умовете на половината свят – но със сгромолясването на социализма и самият „истматът“ изчезна в небитието. Впрочем, някои твърдят, че сме свидетели на развихрен неомарксизъм предвид новите идеологически постулати, които силово се налагат на Запада; историята често поднася изненади…
Но какво дойде на мястото на „историческия материализъм“? На пръв поглед – нищо. Идеологическа празнота. Но природата не търпи празно място. Щом една идеология изчезне, на нейно място задължително идва друга.
Historia (алегория на историята) от Никола Гисис (1892). Снимка: Уикипедия
Така историята, включително историята на идеологиите, отново се превръща в най-важната наука – каквато винаги е била. Защото историята е паметта на човечеството. Всеки е виждал, ако не наяве, то в различни филми, човек без памет, в състояние на амнезия. Лесно е да си представим какво ще представлява народ или дори цялото човечество без памет, в амнезия. Това означава да изчезне всичко, постигнато от хората – нали всяка една наука и изкуство представляват това, което се е натрупало във вековете в тази наука и в това изкуство, тоест нейната памет. Нейната история.
Държавната политика спрямо историята, сиреч – държавната историческа политика, е неразделна част въобще от политиката на държавата. Историческата политика е пряко свързана с нашата способност сами да тълкуваме собствената си история.
Борбата за историята е просто част от конкурентната борба между държавите. Достатъчно е да се вгледаме, например, в злободневния въпрос за отношенията между България и Северна Македония – нима там борбата не се води на територията на историята?
Спорове и дискусии за определени личности и събития в историята винаги е имало и ще има. Това е нормално. Ненормално е да се задрасква, премахва някого или нещо от историческата памет, сляпо да се възхвалява или отрицава. Глупаво е да съдим хората от миналото въз основа на днешните ни представи за добро и зло. Редно е да съдим по законите и понятията на онова време, като се опитваме да реставрираме изображението на историята – не да я повтаряме, а да възстановим нейната картина, както се възстановява старо живописно платно или икона.
И да се запитаме: какво е накарало даден исторически деец да постъпи по един или друг начин? При какви обстоятелства? Как при същите обстоятелства са постъпвали неговите съвременници? Само по този начин ще можем да разберем как са мислили нашите предци и защо са предприели точни тези, а не онези действия.
Историята, освен това, трябва да бъде честна. Да не укрива и изопачава едни или други събития и личности. Защото нашата история е единен и непрекъснат процес – също както животът на отделния човек. Човек не може да прескочи определени свои постъпки в миналото си. Може да опита да ги забрави, дори да успее в това си намерение – но, така или иначе, те си остават извършени. Например, съвременна България е продължител на социалистическа България, а тя е продължител на монархическата България след 1878 г. и така до хан Аспарух – а ако намерим убедителни данни за събитията реди него, то и по-нататък в миналото. И тази непрекъсната история трябва да се изучава, не просто да се хвали или осъжда. Главното е да разберем мотивацията, логиката в постъпките на нашите предци.
„История“, мозайка от Фредерик Дилман. Снимка: Уикипедия
Това означава да изучаваме, да изследваме историята. Така няма да изпитваме комплекси за малоценност спрямо по-големите държави, нито пък ще се упражняваме във фанфаронска хвалипръцковщина. А не както сега се случва да пише съвсем сериозно в българския интернет, че българи са построили египетските пирамиди, че и тези на ацтеките (!). И това събира по 20 хиляди харесвания във „фейсбук“, дори негодуващи коментари от рода на: „Ама защо официалните историци укриват такива факти?“.
Способността да мислим исторически означава още да разсъждаваме не в двоична система – да/не, добро/лошо, хвалим/отричаме. Не да възхваляваме миналото или да му се подиграваме. А да търсим истината чрез правилни отговори на въпросите: защо и как се е случило? При какви обстоятелства и защо някога са направили еди-какво си? Как са мислели, в какво са вярвали? В какво са се заблуждавали – а в какво са разсъждавали по-вярно от нас?
Така вярното разбиране на миналото ще ни даде вярна визия занапред и ще се доближим до нещо, което наистина може да се нарече велико – да предсказваме бъдещето.
Когато през 1543 г. първите португалски търговци доплавали до далечните острови, където се намирала страната Сипанго (Япония), скоро ги последвали и католически мисионери. Още през 1547 г. йезуитът Франциск Ксаверий достигнал Япония на 27 юли 1549 година. В допълнение към езиковата бариера, която постепенно преодолял, се сблъскал с идеологическа – японците не можели да разберат идеята, че всемогъщият Бог, който е създал всичко в света, включително Злото, е въплъщение на Доброто.
Постепенно, преодолявайки културната бариера и установявайки контакти с едрите феодали, Франциск успял да разнесе идеите на католицизма до японците от всички социални слоеве. Но, поради бушуващата в Япония гражданска война, във всяка провинция трябвало да преодолее бюрократични бариери. Разрешението да се проповядва от управителя на една провинция не означавало абсолютно нищо в друга, а властта на императора била формална. Някои феодали се покръствали само заради улесняване на търговията с европейските страни, тъй като йезуитите действали като посредници в тези сделки. Към 1579 г., според изчисленията на самите мисионери, в Япония имало около 130 хиляди християни.
Мозайка, изобразяваща Дева Мария с Младенеца като двамата са облечени в императорски дрехи и е изпълнена в традиционен японски стил. Дарена е от Япония и се намира в базиликата „Благовещение” в Назарет.
Всичко това се промени, когато гражданската война утихна. Обединителят на Япония, шогунът Тойотоми Хидейоши решил, че християнството е учение, чуждо на японския народ. Той разпоредил да бъдат затворени всички християнски мисии в страната, а който не се подчинява – екзекутиран. В резултат на това шестима францисканци, седемнадесет японски християни и трима йезуити били заведени боси от Киото до Нагасаки, където били садистично разпънати на кръстове на 5 февруари 1597 г. По-късно католическата църква ги обявила за Двадесет и шестимата японски мъченици. Започнали погроми срещу християните и повечето били принудени да минат в нелегалност.
Когато през 1603 г. на власт дошъл Токугава Иеясу, изглеждало, че за японските християни ще има облекчение. Но въпреки, че новият шогун имал дългогодишни бизнес-отношения с испанските колонии, той наследил от своя предшественик подозрителността към християнството. На вездесъщите испански проповедници Токугава се опитал да противопостави протестантите – Япония сключила търговски споразумения с холандците и британците. Британските и холандските посланици заявили, че католическите мисионери подготвят почвата за испанско военно нашествие. В същото време те уверявали, че техните страни ще се ограничат с търговия.
Под въздействието на всички тези фактори през 1614 г. с указ на шогуна в Япония християнството било забранено. Всички чуждестранни мисионери и свещеници били изгонени от страната. Японските християни били принудени да се укриват. Център на тяхната съпротива станал град Нагасаки. (Между другото, някои историци и политолози смятат, че именно християнското минало на града е главната причина той да стане една от мишените на американските атомни бомбардировки през август 1945 г.).
Властите продължили да въвеждат все повече ограничения за тези, които не искали да се откажат от вярата си. През 1630-те години била въведена „Система на храмови гаранции“: всеки, който искал да получи някаква по-добра работа, трябвало да предостави документ от местния будистки храм, че го посещава редовно. Освен това служителите на шогуна измислили „фуми-е“ – метални пластини с изображения на Иисус Христос и Света Богородица. Заподозрените в християнство трябвало да стъпват върху тях. Онези, които отказвали или дори просто се колебаели, бивали арестувани и зверски изтезавани с чисто азиатска жестокост: сварявали ги в огромни казани, разпаряли коремите им и зашивали в тях живи плъхове и пр. Мнозина не се съгласявали да се отрекат и над хиляда християни били зверски избити заради вярата си.
През 1637 г. в провинция Шимабара избухнал бунт, който въпреки, че започнал като движение на селяни против високите данъци, бързо се превърнал в религиозен. Официален лидер и живо знаме на бунтовниците бил 16-годишният Амакуса Широ. Японските християни го смятали за месия, който върши различни чудеса – твърдели, например, че момчето ходи по вода. Скоро въстанието било жестоко смазано, а 37 хиляди християни – обезглавени.
Много японски християни предпочели да се крият. В техните домове имало тайни стаи, където се съхранявали символите на вярата им. По-хитрите показвали домашни будистки олтари на служителите на шогуна. Веднага след като проверяващите си отивали, статуята на Буда била обръщана, а на гърба й имало християнски кръст, пред който вече можели да се молят. Други дялали будистки статуи, но с лицата на християнски светци – а чиновниците не забелязвали уловката. Дори тайните молитви се четели монотонно, за да ги замаскират като будистки сутри.
Естествено, в домовете на японските католици нямало християнска литература – заради нея екзекутирали веднага. Затова Писанието се предавало устно от баща на син. Някои тайни християни отишли на отдалечени острови, където живеели в уединени комуни и пълна изолация от целия свят.
Това продължило до средата на ХІХ век. През 1858 г. на чужденците било официално разрешено да пребивават в Япония. Заедно с търговци и посланици в новооткритата страна пристигнали и свещеници. Един от тях бил французинът Бернар Петижан. Той изучил историята на преследването на християните в Япония и с помощта на Френското мисионерско общество построил църква в чест на 26-те Японски мъченици. Християните се трупали в новия храм. Петтижан бил крайно изненадан, че те били запазили много от ритуалите в продължение на 250 години практически непроменени. Папа Пий IX обявил това за Божие чудо.
Някои християнски комуни още дълго не знаели, че времената на преследване са отминали. Една такава общност била открита през 1990-те години от антрополога Кристал Уилан на островите Гото, близо до Нагасаки. В комуната живеели двама възрастни свещеници и няколко десетки мъже и жени. След разговор с тях ученият изненадано разбрал, че е попаднал на средновековна християнска общност, която успяла тайно да пренесе вярата на своите бащи и прадеди през вековните забрани.
В средата на 80-те години на миналия век Карл Бенц промени света завинаги, като създаде първия си прототип на триколесна бензинова кола. Това бил Патентованият автомобил на Бенц, първата произведена кола в света.
На 29 януари 1886 г. Карл Бенц получава патент за триколесно превозно средство с бензинов двигател на Имперското патентно ведомство в Берлин. Това е истинска сензация, невиждана досега! Спецификацията на патента за този автомобил – Benz Patent Motorwagen – се счита за свидетелство за раждане на автомобилната революция.
Реплика на патентованият през 1886 г. автомобил Benz Patent Motorwagen. Уикипедия
Историята на първия автомобил започва с човека зад него, Карл Фридрих Бенц. Той е роден е на 25 ноември 1844 г. в Мюлбург и първоначално се интересува от ключарство. В крайна сметка, обаче, Бенц тръгва по стъпките на баща си и се насочва към изучаване на локомотивното инженерство.
Бенц завършва Университета в Карлсруе през 1864 г. и скоро след това започва инженерната си кариера в Манхайм, проектирайки везни за Карл Шенк. Работата в Шенк не била особено вдъхновяваща за яркия и изобретателен Бенц и той решил да се премести в Пфорцхайм, за да строи мостове за фирмата на Братя Бенкисер.
По време на периода си в Бенкисер, Бенц се запознава с бъдещата си съпруга Сесили Берта Рингер. По това време, както Бенц, така и Берта не подозирали, че тя ще играе важна роля в бъдещите му изобретения и бъдещето на автомобилната индустрия.
След годежа им Бенц заедно с Август Ритър отворили машинен магазин в Манхайм. За съжаление първата година от бизнеса протекла много зле за Бенц. Ритър се оказал ненадежден и инструментите им били конфискувани.
Това кара Берта да вземе заем срещу зестрата си, за да може Бенц да изкупи дела на Ритър в бизнеса. След това магазинът се превърнал в Леярна и механична работилница за желязо.
Проблемите продължават през 1870-те години, но проект, който Бенц стартира през втората част на десетилетието, ще промени живота им завинаги. Този проект, разбира се, бил първият двутактов двигател на Бенц. След много разочарования и неуспехи, двигателят е окончателно завършен през декември 1879 г. и на 28 юни 1880 г. той получава патент за него.
Бенц заявява: „Колкото повече си тананика, толкова повече отдалечава притесненията от сърцето ми“. Двутактовият дизайн е бил единственият му избор, тъй като четиритактов двигател вече имал патент, издаден на Николаус Август Ото през 1877 г.
Около 1881 г. Бенц взима нови партньори, за да финансира на компанията си, Емил Бюлер, успешен местен фотограф и брат му. Бенц бил отговорен за производството на стационарните си двигатели, докато Емил се грижел за продажбите и маркетинга на бизнеса. За съжаление Емил наел продавач на име Ото Шмук, който накрая похарчил повече пари, отколкото събрал.
След това малката компания трябвало набързо да кандидатства за заем от банки в Манхайм. Първото изискване за заема било Бенц да сформира корпорация. Така през октомври 1882 г. е създаден Gasmotoren Fabrik Mannheim с деветчленен съвет на директорите.
Въпреки че нещата се подобрили за компанията, Бенц бил нещастен. Той влязъл в конфликт с всички инвеститори за редица дизайни, като най-забележителните са плановете му за малък двигател, задвижващ купе. Когато разкрил плановете си за купето с мотор, някои от инвеститорите дори се усъмнили в здравия му разум!
Снимка на Benz Patent Motorwagen.
През 1883 г. Бенц решава да подаде оставка от компанията. Той пише: „През онези дни, когато бедствието се случи в морето на живота, само един човек чакаше до мен. Това беше жена ми. Безстрашна и смела, тя издигна нови платна от надежда.“
Състоянието на Бенц се променя, когато хобито му за цял живот да кара велосипед го отвежда в сервиз за велосипеди в Манхайм, където се запознава с Макс Каспар Роуз и Фридрих Вилхелм Еслингер. Тримата решават да работят заедно и създават нова компания, известна като Benz & Companie Rheinische Gasmotoren-Fabrik, традиционно наричана Benz & Cie.
Новата компания бързо се разраснала, като основната й търговия била производството и продажбата на стационарния двигател на Бенц. Със стабилни доходи Бенц можел да работи по някои от старите си страсти и проекти, като основният бил дизайнът на карета с двигател.
Той обаче имал един малък проблем. Сегашната му гама двигатели били твърде големи и тежки за конструкцията на самоходните карети. Решение на този проблем било осигурено от местен пожар в Манхайм. Пожарът започнал, когато купа с бензен, която се използва за почистване на работни ръкавици, се запалила от искра.
Бенц бил убеден, че силно летливата течност може да се използва за задвижване на двигател, стига да може да се контролира експлозията му. Той решил да си помисли по проблема и скоро направил система от бобини. Тази нова усъвършенствана система от бобини използвала свещ, която той сам проектирал.
Без да знаят за Бенц, и други работели по подобен проект. Даймлер и Майбах били стигнали до същите заключения като изобретателя и също работили по изграждането на моторизирани карети. Интересното е, че нито един от тях не бил непознат за другите.
Единственото намерение на Бенц тогава бил интегрирания подход при разработването на патентната моторна кола, т.е. двигателите, шасито и задвижващите компоненти, обединени в едно цяло – моторизираната карета. Ето няколко интересни факта за първия автомобил в света, Benz Patent Motorwagen.
Това е първият в света „сериен“ автомобил и 25 серийни версии на автомобила са продадени между 1886 и 1893 г.
Първият автомобил в света имал само три колела, тъй като Бенц не бил доволен от системите за управление, предлагани за четириколесни автомобили през 1886 година.
Първият автомобил в света имал само 10 км. пробег. С тегло около 100 килограма, той бил много лек съобразно стандартите, като всички важни подробности все още се намират днес в повечето двигатели с вътрешно горене.
Двигателят бил запалван чрез ръчно завъртане на големия маховик.
Основни характеристики били тръбната стоманена рамка, наподобяваща подкова, диференциалът и високите един метър три колела със спици, наподобяващи тези на велосипед.
Първоначалната цена на превозното средство през 1885 г. е 1000 долара.
Ръчно зашита кожена седалка и полиран дървен под представлявали единствения лукс.
Съпругата на Бенц, Берта, финансира процеса на развитие от парите си за зестра. Според съвременното право тя би получила патентните права, но омъжените жени по това време нямали право да кандидатстват за патенти.
Уникалният начин на Берта да рекламира Patent-Motorwagen бил, като шофира в първото автомобилно пътуване на дълги разстояния без знанието на съпруга си, за да демонстрира надеждността на автомобила като средство за пътуване на дълги разстояния. Тя става първият шофьор на дълги разстояния в автомобилната история.
Берта се проявява като механик, почиствайки карбуратора с щипката за шапката си и използвайки жартиера, за да изолира жица. Тя също така моли местен обущар да закове кожа върху спирачните блокове, когато те се износили, като по този начин изобретила спирачната накладка.
Легендарна машина с умерени данни за консумация, Motorwagen за съжаление не е идвал с ръководство за водача. Ако имало такова, вероятно щяло да пише нещо подобно: „За да стартирате двигателя, енергично завъртете маховика отзад, след като вече сте активирали запалването с помощта на ключа под седалката и регулирайте подаването на въздух за двигателя с помощта на ръчното колело. Задействането на скоростния лост премества ремъка от ролката на празен ход към задвижващата ролка за стартиране. Този лост можел да се използва за управление на потеглянето, скорост на автомобила (лост напред) и спирачка (лост назад). И накрая, кормилното управление на зъбчатата рейка за единичното предно колело се задействало от необичайно високо положение, като се използвала централно разположена вертикална манивела пред седалката ”.
От това описание до днешните електронни книги и кола в космоса, автомобилите със сигурност са изминали дълъг път!!!
На 13 ноември 2020 г. жителите на Кашмир, близо до условната граница на враждуващите Индия и Пакистан, чули познатите им звуци на стрелба и взривове – в действие влязла артилерия. Загинали няколко индийски граничари и пакистански войници, били убити цивилни и от двете страни. Индийските военни обвинявали пакистанските, Пакистан пък твърдял, че Индия не спазва споразумението за прекратяване на огъня от 2003 г. Изглежда, конфликтът е безкраен и не може да бъде разрешен със сила, тъй като и двете страни разполагат с ядрено оръжие.
Този териториален спор е поредното наследство от епохата на колониалните империи. Много дълго време индуси и пакистанци, чиято основна разлика е религиозна, живеели в една държава, Британска Индия. Обаче през 1947 г. британците решават да напуснат Индустан заради национално-освободителното движение, собствени вътрешни проблеми и най-вече поради натиска на САЩ. Тогава старата вражда между сикхи, хиндуисти и мюсюлмани (последните предимно в Пакистан) веднага избухнала отново. „Разводът“ бил придружен от кървави сблъсъци, главно на места, където индусите и мюсюлманите живеели заедно. Загинали около 2 милиона души.
1909 г. Карта на княжеската държава Кашмир и Джаму. Имената на региони, важни градове, реки и планини са подчертани в червено. Уикипедия
Събитията взели особено трагичен обрат в голямото княжество Кашмир, което заема 222 000 кв. км. По това време то се управлявало от индуса Хари Сингх, който, според Акта за независимост на Индия от 18 юли 1947 г., имал пълно право дали да избере независимост или да присъедини към някоя от съседните държави – Индия или Пакистан. Той избрал Индия макар, че 77% от населението били мюсюлмани. Така в Кашмир влязла индийската армия.
Ситуацията веднага се озовала в юридическа задънена улица. На страната на Индия били Актът за независимост и решението на законния държавен глава. На страната на Пакистан – размитото, неясно и доста абстрактно т. нар. „право на народите на самоопределение“, признато от ООН в 1945 г., което винаги е потенциален детонатор на кървави конфликти и войни, стига някой да реши, че има такова „право“.
Политическа карта на района на Кашмир. Уикипедия
Така и Пакистан започнал война през 1947 г. Заедно с отрядите на кашмирските мюсюлмани пакистанците превзели една трета от княжеството. Индийската армия обаче спряла настъплението им. Загинали около 1500 души, но проблемът останал нерешен. Две години по-късно, чрез посредничеството на Съвета за сигурност на ООН, страните се споразумели за примирие.
През 1965 г. пакистанското правителство решило, че е укрепило достатъчно армията си за отмъщение и започнало нова война с използване на голям брой танкове и самолети. Почти 7 хиляди души загинали в безсмислени двумесечни сблъсъци.
С намесата на СССР се постигнало повторно договаряне за спиране на боевете – на преговорите в Ташкент през януари 1966 г. участвал вторият човек в съветската йерархия, министър-председателят Алексей Косигин. Войските на Индия и Пакистан се оттеглили до границите отпреди тази война.
Пакистан отново се опитал да завладее Кашмир през 1971 г., но пак не успял. Загинали още 10 хиляди души. Под натиска на САЩ и СССР Индия не развила военния си успех и изтеглила войските си от окупираните пакистански територи; върнала и повече от 90 хиляди пленници.
Бяла граница, нарисувана на окачен мост, очертава Азад Кашмир от Джаму и Кашмир. Уикипедия
През 1972 г. страните се съгласили да не нарушават така наречената „линия на контрол“, която все още замества нормалната, ясно очертана държавна граница. В действителност, това е фронтова линия, която разделя Кашмир на две части. Под управлението на Индия е малко повече от половината от територията и над 12 милиона души (70% от населението).
През 1999 г. Индия и Пакистан подписали Лахорската декларация, пълна с окуражаващи изявления: страните „се задължават да засилят процеса на съвместен диалог…“, „да обсъдят концепции и доктрини“ в името на „изграждането на доверие“ и др. Ала тутакси на границата избухнал военен сблъсък („Каргилската война“), в който надделели индусите – никой не гледал сериозно на декларацията.
Изглеждало, че дългоочакваното разведряване настъпило през 2003 година. И двете страни се сдобили с ядрени оръжия и балистични ракети, затова агресията станала твърде рискована. Дори президентът на Пакистан П. Мушараф и индийският министър-председател А. Ваджпаи се срещнали лично, но напредъкът не бил особено впечатляващ, тъй като преговорите не засегнали главното – кому принадлежи Кашмир? Доста дълго време интересът на страните към сътрудничество в други области, най-вече икономиката, смекчаваше враждебността, но последните събития показват, че такъв интерес не гарантира нищо в дългосрочен план.
Шринагар, най-големият град на Кашмир. Уикипедия
Конфликтът остава типичен „замразен“ и все още заплашва да избухне всеки момент. От време на време индийската армия трябва да се справя с терористи, които според Индия са диверсанти на Пакистан. Граничарите периодично си разменят изстрели, противовъздушната отбрана сваля вражески самолети, а световните медии съобщават за нови жертви на терористични атаки и обстрели. Не се обсъждат нито предложенията за посредничество на ООН, нито някакви други.
През 2019 г. Индия обяви премахването на автономията на Кашмир, което отново ескалира ситуацията. Надеждата е, че граничните схватки няма да доведат до нова индо-пакистанска война, която вече ще е сблъсък между две ядрени държави.
През 305 г. римският император Диоклетиан изоставил властта и се оттеглил в имението си в град Салона (Далмация), където се предполага, че е роден. Когато след време му предложили да се завърне на трона, бившият владетел възразил, че отглеждането на зеле е много по-интересно от управлението на държавата.
Между другото, в историята той не е единствен с подобно хоби. Лидерите на много страни се занимавали с градинарство, след като напуснали поста си. Но имало и такива, които се посветили, например, на рисуването или на лова на зебри.
Улис Грант (упр. 1869-1877).
Улис Грант. Снимка: Уикипедия
След края на втория си мандат американският президент Грант се отправил на околосветско пътешествие, по време на което се срещнал с кралица Виктория, Ото фон Бисмарк, папа Лъв XIII и други видни личности. Но приключението в духа на Жул Верн завършило и Грант трябвало да мисли как ще си изкарва хляба. От бившия президент не станал търговец: всичките му опити за бизнес се провалили. Грант просто останал без пари. Тогава старият му приятел Марк Твен се притекъл на помощ. Писателят го поканил да напише мемоари. На Грант се полагали 1000 долара при сключване на договора и 70% от печалбата. С помощта на Твен първото издание се разпродало много бързо. Уви, мемоаристът не успял да се наслади напълно на литературния си успех. Седмица след публикацията той починал от рак на гърлото.
Теодор Рузвелт (упр. 1901-1909).
Теодор Рузвелт. Снимка: Уикипедия
Рузвелт си намерил хоби още на млади години, затова въпросът какво ще прави след напускане на поста не го измъчвал. Бившият президент отишъл на африканско сафари в състава на научна експедиция. Днес сафарито е най-вече невинно забавление, свързано със съзерцание на дивата природа – по времето на Рузвелт обаче подобни пътешествия представлявали кървав лов на животни. Но той ловувал не с цел жестокото забавление, а заради науката. Пътуването му било финансирано от Смитсъновия институт – който в продължение на 8 години след завръщането на ловците каталогизирал хиляди донесени животни.
Михаил Горбачов (упр. 1985-1991).
Михаил Горбачов. Снимка: Уикипедия
Първият и последен президент на СССР в пенсия опитал много занимания. Няколко пъти участвал в комерсиални видеоклипове: рекламирал пицарии, чанти, компютри и железопътни линии. Многократно се появявал в документални филми. Във филмографията му има и игрален филм: той играе сам себе си в „Небето над Берлин – 2“ на Вим Вендерс. През 2004 г. Горбачов печели наградата „Грами“, като озвучава симфоничната приказка „Петя и вълкът “ на Сергей Прокофиев . Пет години по-късно заедно с Андрей Макаревич издава албума Songs for Raisa, състоящ се от седем любими романса на покойната му съпруга. Дискът не бил предназначен за широко разпространен, представили го на благотворителен търг във Великобритания. Освен това, досега продължава издаването на събраните съчинения на Горбачов. До края на 2020 г. вече са отпечатани 29 тома. В колекцията са включени, например, текстове на негови публични изказвания, откъси от разговорите му с държавни глави.
Дуайт Д. Айзенхауер (упр. 1953-1961).
Дуайт Д. Айзенхауер. Снимка: Уикипедия
Още преди президентството си Айзенхауер купува къща и ферма в Пенсилвания. Държавният глава с удоволствие прекарвал уикендите там и дори канел световни лидери. След оставката си той окончателно се потопил в селския живот. Главните обитатели на фермата били крави от породата „ангус“. Айзенхауер изпращал най-добрите на състезания и изложби – и често животните се завръщали с победа. През 1960-те години във фермата живеели около стотина крави и телета.
Но ставали и инциденти. Веднъж по време на семейно барбекю Айзенхауер съобщил месото на кое добиче консумират в момента. Оказало се, че това е любимата крава на внучката му Сюзън. Барбекюто завършило с рев и сълзи.
Джордж Буш – младши (упр. 2001-2009).
Джордж Буш – младши. Снимка: Уикипедия
Джордж Буш дълго криел хобито си и вероятно никога нямало да разкаже за него, ако не бил някакъв румънски хакер. Той открил снимки на автопортрети на Буш в кореспонденцията му. Картините имали доста интимен характер (но, все пак, без анатомични подробности) и очевидно не били предназначени за масов показ. Но разобличеният политик успял да обърне неприятната ситуация в своя полза. Той направил изложба в Далас с портрети на световни лидери в Далас; между другото сред тях и на Владимир Путин. Критиците иронизирали, че подобни платна можело да бъдат нарисувани от психически неуравновесения филмов герой Форест Гъмп. На Буш обаче не му пукало за отрицателните рецензии. Още когато бившият президент започнал да взема уроци по рисуване, той казал на преподавателя: „В моето тяло е заключен един Рембранд. Вашата задача е да го освободите“. Критиците обаче изразили мнение, че или учителят не е намерил подходящия ключ, или не е уцелил ключалката – защото Рембранд явно така и си останал заключен.
Портрет на Владимир Путин, нарисуван от Джордж Буш – младши.
Борис Елцин (упр. 1991-1999).
Борис Елцин. Снимка: Уикипедия
Първият президент на Руската федерация след пенсионирането си четял много, като си поставил висока летва – поне 300 страници на ден. Дъщеря му Татяна се грижела баща й да има поне десет нови книги всяка седмица. Той предпочитал различни литературни жанрове: класика, научна фантастика, детективски истории, мемоари и исторически съчинения.
Но очевидно, ако Елцин четял исторически трудове преди да вземе властта, а не след нея – тоест, ако бил по-образован, Русия щеше да избегне ужасните беди, които се стовариха върху й по време на неговото управление. На по-млада възраст Елцин обичал да играе тенис, но в пенсия това хоби вече не му било достъпно поради здравословни проблеми. Затова бившият президент се увличал по състезания – на някои присъствал лично, други гледал по телевизията. Освен това пътувал много по света – Германия, Франция, Япония, Китай и много други страни, даже посетил Аляска. Последната страна, където Елцин гостувал, била Йордания.
