Сред владетелите на Месопотамия Саргон Велики (упр. 2371 – 2316 пр. Хр.) е също толкова значима фигура, както Кир за персите или Александър за гърците и македонците.

С неговото име са свързани много легенди. Според тях майката на Саргон била жрица (на тях били забранени връзките с мъже) и той изобщо не познавал баща си. Тя го родила тайно, сложила го в тръстикова кошница и го спуснала в Ефрат. Бебето било намерено от царски придворен, който го отгледал като син. Твърди се, че Саргон е бил виночерпец в царския дворец в град Киш. Пред младежа се явила насън богинята Инана, която покрила тялото му с кръв. Саргон разказал съня си на царя, който решил, че виночерпецът ще пролее царска кръв. Изплашеният владетел заповядал да го убият, но Инана спасила героя.

В своите надписи Саргон съобщава, че победил в 34 военни похода.Той покорил градовете Ума, Лагаш и Ур, като завладял земите до Персийския залив.

След обединението на Шумер Саргон водил успешни войни с Елам, разположен на изток от Месопотамия. Там е намерена плоча, която прославя победата на акадския цар и го изобразява заобиколен от свитата си. В Месопотамия Саргон завладял града-държава Мари, който контролирал средното течение на Ефрат, както и царството Ебла в днешна Сирия.

В своите царски надписи Саргон подчертава още две постижения. Първото е назначаването на акадци за управители в завладените земи. Второто е прехвърлянето на международната търговия в Агад, столицата на Акад.

Владетелите на шумерските градове носели титлата „енси“. Саргон го запазил, но отсега нататък вече така се наричали управителите, които той назначавал. Енсите отговаряли за поддържането на реда, каналите, крепостните стени и сградите. Освен това, те предвождали отрядите на своите градове в походите на царя.

Саргон направил дъщеря си върховна жрица на Син – идола на Луната, в град Ур. В храма на божеството Енлил в град Нипур Саргон заповядал да се поставят плочи с надписи за делата му на шумерски и акадски език.

Саргон починал след 56 години управление. Империята била наследена от сина му Римуш. Веднага след смъртта на великия цар шумерите и вавилонците се разбунтували. Римуш потушил въстанието. В неговите царски надписи се казва, че синът на Саргон убил 23 хиляди бунтовници в битки и взел двойно повече пленници. След потушаването на бунтовете наследникът на Саргон тръгнал на поход в Елам и победил коалиция от местни енси, водени от владетеля на град Мархаши. Така укрепил своята власт на изток от Месопотамия и събрал богата плячка.

Римуш бил убит от придворни-заговорници. На трона седнал Манищуша,  брат на убития цар. Той продължил завоеванията на Акадската империя, като превзел 32 градове „отвъд морето“, тоест, на брега на Персийския залив.

Неговият син Нарам-Син достигнал изворите на реките Тигър и Ефрат, като окончателно победил Ебла. В Сирия и Елам били разположени акадски гарнизони. По време на неговото управление шумерите отново се разбунтували – градовете Киш и Урук провъзгласили свои „царе“. Първо Нарам-Син разбил армията на Киш и взел много пленници. Около две хиляди и половина войници на Киш загинали в битки по улиците му. След това Нарам-Син заповядал да се разрушат стените на непокорния град и да го залеят с вода. Същата съдба сполетяла и Урук.

Но в това време чергарите гути нахлули в земите на Акад и Шумер. Към 2250 г пр. Хр. династията на Саргон се прекъснала и империята била завладяно от гутите.

Въпреки, че Акадската империя съществувала по-малко от 200 години, тя оставила дълбок спомен в съзнанието на хората от Месопотамия и Анатолия. А Саргон и Нарам-Син прекрачили от историята в легендите. Историята на акадския цар, който обединил Месопотамия, смайвала въображението на потомците. През следващите векове продължавали да създават легенди за тях.

Оцеляла е таблица, в която за подвизите на Саргон се разказва от първо лице. Героят в този текст се хвали, че е превзел всички земите „от изгрева до залеза“, победил в един ден армиите на 70 градове и пленил техните князе. Има и други легендарни сюжети; например, за пиршество, което продължило 7 години, 1 месец и 15 дни.

В царството на хетите са открити 4 текста за „Царя на битките“, разделени с периоди от няколко века. С известни разлики те разказват историята за дръзкия поход на акадския цар в неизследвани земи. От хетите тази история се озовала в Египет в епохата на фараона Ехнатон. Текст на легендата за Саргон, написан на средно-вавилонски език, е намерен в Амарна, столицата на Ехнатон.

В египетската версия Саргон е помолен за помощ от акадските търговци, които се оплакват от жестокия владетел на град Пурушанда, Нур-Даггал. Саргон тръгнал на поход, преодолял реки, гори, планини и превзел Пурушанда. Нур-Даггал се подчинил на Саргон, който останал в града 3 години, а след това си тръгнал с богати трофеи.

В аналите на хетския цар Хатусили (упр. 1650-1620 г. пр. Хр.) той сравнява себе си с легендарния Саргон, като пише, че царят на Акад не успял да превземе град Хаху, но той, Хатусили, го превзел и изгорил.

По време на хетски религиозни ритуали Саргон и Нарам-Син се споменавали сред „мъдрите царе“. Така Акад – първата империя в историята на човечество, се превърнала в легендарно царство.

–

На Иберийския полуостров през Средновековието „хинети“ (букв. „коняри“)  било обобщеното название на конници, лека кавалерия – а по-късно обозначавало вече всичко, свързано с конната езда в иберо-романските и латиноамериканските общности.

Изкуството на хинетите било силно повлияно от арабските традиции в коневъдството по време на съществуването на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), когато дивите чергарски племена на арабите и берберите нахлули на Иберийския полуостров. Етимологично произхожда от берберския езиков корен „зенета“ – обобщено средновековно наименование за дивите племена в Западна Африка. Майсторството на тяхната конна езда и коневъдство било възприето от християните и използвано от тях в борбата срещу самите араби по време на Реконкистата (719-1492). В онази епоха армиите на християнските кралства в Испания се сблъскали на бойното поле с арабските войски, състоящи се предимно от лека конница. Като се има предвид това, както и пресечения терен в по-голямата част на Иберийския полуостров, класическата средновековна европейска рицарска тактика: мощна фронтална конна атака от бронирани кавалеристи в сплотени бойни формирования, характерна за останалите западноевропейски страни от епохата, била слабо приложима в Испания.

До средата на ХІV век, когато в Испания пристигат английски и френски рицари и носят със себе си опита от битките в Стогодишната война, испанското военно изкуство набляга на отбраната или обсадата на крепости и „малката война“ (засади и набези) при избягване на големи полеви сражения. Средновековният хронист Жан Фроасар (1337-1405), изразявайки гледната точка на ветераните от Стогодишната война, пише за испанците:

„Вярно е, че изглеждат добре на кон, като изхвърлят шпорите си за по-леко, и се бият добре при първия натиск. Но щом хвърлят два или три дротика (леки копия) и ударят с копията си, ако не успеят да предизвикат объркване сред врага, изпадат в паника, обръщат конете си и бягат възможно най-бързо. Така постъпиха и при Алжубарота“ (1385).

Този метод за военни действия довел до появата на нов род войски – хинети. Те били екипирани с лека броня, ниско седло, къси стремена и подвижни коне, които им позволявали да се бият на равни условия с мюсюлманската конница. Оръжието на хинета било 2-3 дротика и леко копие, също за хвърляне. Тези дротици, когато били умело използвани, представлявали ужасно оръжие: историческите извори описват как по време на обсадата на Лисабон (юли – октомври 1147) един такъв дротик пробил бронята на рицар, ризницата му, ватираната защитна дреха-гамбезон и се показал през гърба му.

Първоначално хинетите воювали без броня, само с щитове-адарги. Към края на XIV век се появяват ватирани „акетони“, а през XV век – предпазители за крайниците и рицарски тип пелерина над бронята.

Тактиката на хинетите била да се приближат в галоп към противника, да хвърлят дротици и да се отдалечат, преди той да успее да отговори. Те също така прикривали фланговете и тила на армията и преследвали бягащия враг. В сраженията през 1385 г. при Транкозо и Алжубарота кастилските хинети заобиколили португалците откъм фланговете и нахлули в тила им – вярно, това не се оказало достатъчно за извоюване на победа. При Нахера (1367) те нападнали фланговете на армията на Енрике Трастамара, вероятно с подобна задача – но не издържали обстрела на английските стрелци и побягнали.

Християнските владетели често използвали арабска наемна лека кавалерия, за която също се употребявал терминът „хинети“. Така, например, през август 1356 г. Педро IV Арагонски изпратил на френския крал Жан ІІ Добрия отряд конни наемници от арабския султанат Гранада.

Според Фроасар приблизително половината от армията на Педро Жестоки в битката при Монтиел (1369) била арабска лека кавалерия. Арагонските крале също наемали гранадски и северноафрикански конници за войните си против Кастилия. В края на XIV век кастилската армия включвала постоянен контингент до 1500 хинети, при това в големите битки броят на хинетите можел да достигне 2 хиляди (Алжубарота) и дори 4 хиляди (Нахера), при общ брой на конницата 6-10 хиляди души.

Испанската колонизация на Америка довела до разпространението на изкуството на ездата в Новия свят – а там тя станала почти начин на живот за редица социални и под-етнически групи: гаучо (Аржентина), гуасо (Чили), вакеро и чаро (Мексико), каубоите (САЩ и Канада).

Освен това, изкуството на хинетите днес е в основата на такъв зрелищен спорт като родеото.

–

Отдалечеността на Япония от САЩ не отказвала японските стратези от Втората световна война да замислят нападения срещу американците на тяхна територия. Често плановете им били най-екзотични. Например, японците по едно време сериозно възнамерявали да бомбардират Америка с хиляди балони. Имало идеи и за сплашване, като се използват прилепи и птици, заразени с бацили. (Как да не си спомним за днешния „коронавирус“, който беше разпространен от прилепи?)

Към 1945 г. ръководството на японските въоръжени сили решило да унищожи шлюзовете на Панамския канал. Този вход от един океан към друг бил от съществено значение за поддържането на връзка между САЩ и техните съюзници. Чрез Панамския канал се доставяли товари от някои части на Британската империя, по-специално от Австралия директно за Европа и редица страни в Южна Америка. Изваждането от строя на тази водна артерия път би усложнило снабдяването с оборудване и материали за войските на съюзническите сили.

През 1941 г. японците не разполагали с техническите възможности за организиране на атака срещу Панама. Но до края на войната японската индустрия успява да построи големи подводници с огромно водоизместване, които можели да носят по няколко самолета.

Командването на военноморските сили на императорска Япония подходило много сериозно към проектирането и изграждането на подводния флот. За производството на огромни подводници се прилагали оригинални технически решения. Участвали корабостроителниците в градовете Куре и Сасебо. В работата били включени инженери от Главния военноморски арсенал в Йокосука.

В разгара на войната японският флот получил подводниците тип „I-400“, които можели да изминат до 35 хиляди мили за 100 дни. Запасите от въздух, прясна вода и храна им осигурявали автономност в даден район, където от борда им да излетят торпедоносци.

Японските инженери разработили оригинални конструкции на корпусите на големите подводници. За основа се вземал катамаранът. Палубата била изключително херметична. В напречно сечение подводницата имала вид на осмица, разположена хоризонтално (подобно на математическия знак за безкрайност). Вътре корпусът бил разделен от плоски прегради на 8 отсека. За потапяне на такава подводница й трябвало по-малко от минута. В центъра на корпуса имало херметичен хангар за самолети, здраво затворен с масивен капак. Техници и пилоти можели да влязат в хангара на самолета през люкове от други отделения на подводницата, което давало възможност да се подготви самолета още преди изплуване. Боеприпасите за самолетите били 4 самолетни торпеда, три 800-килограмови и дванадесет 250-килограмови бомби.

За превоз с подводните самолетоносачи японската компания Aichi създала специалния бомбардировач M6A1 Seiran, който бил въоръжен с торпеда. Той представлявал поплавков моноплан. Самолетите се натоварвали на борда на подводниците със специален кран, проектиран за 12 тона.

Всеки подводен самолетоносач имал и собствено въоръжение – обикновено 8 носови 533-мм торпедни апарата със запас 20 торпеда, 140-мм кърмово оръдие и десет 25-мм зенитни автомата, групирани в три 3-цевни и една 1-цевна установка. За да се намали видимостта на подводницата, корпусът й имал гумено покритие. Главният недостатък бил високият шум, който конструкторите така и не успели да преодолеят.

Японският флот приемал на въоръжение тези подводници от началото на 1945 г. С тяхна помощ японците възнамерявали да атакуват Панамския канал през лятото на същата година. На остров Хоншу правели тренировки за бомбардировки на шлюзове.  Лошото било, че по това време вече се чувствал остър недостиг на гориво за полети.

Първата подводна ударна флотилия, която включвала подводници-самолетоносачи, трябвало да тръгне през юли 1945 г. Маршрутът й минавал през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. След това трябвало да прекосят Атлантическия океан и да излязат в Карибско море. Американците изобщо не очаквали атака от тази посока, тъй като основните военни действия се водели в Тихия океан.

В последния момент подводниците обаче били насочени към атола Улити, където били разположени американски самолетоносачи. Операцията по унищожаването им трябвало да бъде извършена от пилоти-камикадзе, на които били връчени къси ритуални мечове. Операцията започнала на 27 юли 1945 г., когато основните ударни сили – подводниците I-400 и 1-401, на които имало три бомбардировача M6A1 Seiran, тръгнали от пристанището Куре.  Ударът трябвало да бъде нанесен на 17 август 1945 г. Но два дни преди началото на атаката била получена радиограма, според която подводниците трябвало да се отправят към най-близкото японско пристанище с черни знамена и в надводно положение. Япония била капитулирала.

По време на завръщането самолетите били потопени в морето на 22 август 1945 г. Три дни по-късно лодките били в ръцете на американците. Японските подводни самолетоносачи били щателно изследвани от американски инженери в базата на остров Гуам. На 31 май 1946 г. в района на Оаху били унищожени подводниците-самолетоносачи I-400 и 1-401. През пролетта на 1946 г. общо близо 30 японски подводници от различни типове били потопени от американците в района на остров Гото.

–

Ацтеките изградили империята си върху развалините на могъщата някога държава на толтеките – която била победена от по-енергичните, макар и по-некултурни варвари от север. Историците смятат, че през ХІІІ век ацтекската армия не надвишавала няколкостотин бойци. Те използвали не само по-прости и елементарни оръжия в сравнение с вражеските племена, но и специална тактика. Тя се състояла преди всичко в маневрената война. Вождовете извършвали бързи нападения срещу съседни племена, за да отвлекат жени, които отначало у ацтеките били „дефицитни“. После воините се оттегляли с плячката си и се укривали на островите сред езерните простори в Централна Америка.

Всеки, комуто се налага да воюва с по-силен враг, не може да мине без военна хитрост. И ацтекските командири комбинирали маневрените атаки, основани на изненадата от нападението, с психологическа война. Измамата на врага бил често срещан похват. Предводителите, които умеели да заблудят врага и по този начин да спечелят някакво предимство, били високо ценени. Например, в полевите битки такава техника като фалшивото отстъпление станала широко разпространена. При това в „паническо бягство“ се втурвали не отделни воини, а цели отряди. Целта била да примамят врага, окрилен от успеха си, в капан. Всеки ацтекски воин имал по няколко помощника, въоръжени със здрави въжета от лиани. Обикновено битката се разкъсвала на няколко отделни двубоя: боец срещу боец. Когато врагът бивал съборен, слугите на воина се нахвърляли върху него, бързо го омотавали във въжетата и замъквали пленника в тила.

Главната цел на ацтеките във войните била не толкова да убиват враговете, колкото да ги пленяват. Пленниците им трябвали, за да бъдат принасяни в жертвата на техните идоли, в съответствие с каноните на примитивната им, дива и жестока религия.

Съдбата на такива пленници била типична – те били полагани върху жертвени олтари в близост до храмовете, където свирепите жреци разрязвали гърдите им с каменни ножове, изтръгвали бързо сърцата и ги показвали пред очите на все още живата жертва – а после трупът бил захвърлян заедно с отсечената му глава надолу по стъпалата на храмовете-пирамиди (това е показано нагледно в прочутия филм на Мел Гибсън „Апокалипто“).

Тези ужасни „дарове“ бивали принасяни на идолите, за да изпращат дъжд по земите на ацтеките и да им дават победи в битките. Ето защо във военизираното общество на ацтеките особено се ценели бойците, които умеели да вземат най-много пленници. Това било считано за изключително важно с оглед процъфтяването на цялата държава.

Интересно е, че ацтеките хитрували не само в битките с врагове, но и пред лицата на собствените си идоли. Те се опитвали да защитят своите тотеми от влиянието на идолите на чуждите племена. С диверсионни цели в съседните градове под маската на търговци били изпращани жреци, които да навредят на местната религия. Те разпространявали слухове, които трябва да убедят тамошните жители в безпомощността на тяхното божество. Разказвали, че трябвало да се очакват ужасни беди, тъй като „боговете“ им били загубили силата си. Така духът на противниците бивал подкопан. Методът действал безотказно почти 200 години, докато на мексиканска земя се появили белите конкистадори, които сложили край на дивашките и кошмарни обичаи.

Когато превземали вражески град, ацтеките обикновено запалвали главния му храм. Целта била не само да лишат местния идол от „дома“ му, но и така сигнализирали на другите ацтекски отряди, които разбирали: базата на врага е превзета, можете да атакувате. Врагът също виждал, че градът му е обхванат от пламъци. Това означавало, че защитниците просто няма къде да се оттеглят, нито откъде да очакват подкрепления и нови оръжия. Битката приключвала и започвали преговори с цел предаване на пленници за изтръгване на сърца, както и за плащане на данъци.

Не било трудно да се победи психологически сломен враг. Самите ацтеки и околните племена вярвали във всякакви знамения. Понякога суеверията се раждали от дреболии,а в основата им лежали многобройни легенди, които жреците и уважаваните старейшини на племената знаели. Например, индианците смятали конкистадорите за пратеници на „боговете“ заради техния бял цвят на кожата, както и заради огромните в техните очи кораби, наподобяващи дървени храмове, способни да се движат по вода.

Добре обмислената система от бойни сигнали, възприета във войската на ацтеките, също допринасяла за психическото потискане на врага. Археолозите, разкопали древни храмове в Централна Америка, са открили странни глинени черепи с размерите приблизително на два юмрука. Отначало изглеждало, че тези находки са служили на ритуалните обреди на жреците на индианците. Но по-късно учените разбрали, че това са незаменими оръжия във военните действия. С помощта на такива черепи ацтекските воини надавали т. нар. „свирене на смъртта“.

При този звук стотици воини се втурвали към противника, уверени в неизбежната победа. Те не мислели за броя на враговете, тъй като вярвали, че свирят хилядите души на бойци, загинали в миналото – а сега те атакуват заедно с живите ацтекски воини, за да им помогнат за разгрома на врага. Ефектът от психическата атака бил удивителен – малцина противници можели да удържат позициите си, когато заехтявало смъртоносното свирене. Мнозина побягвали още преди наближаването на ацтеките.

Самите ацтекските военачалници не оставяли нещата на самотек, а грижливо подготвяли търсения ефект в  съзнанието на врага. Малко преди избухването на военните действия, в лагера на врага били изпращани разузнавачи. Те разпространявали „тайно“ новината за „възкръсналите мъртъвци“, които пак били дошли на служба при ацтеките. В часа на битката врагът вече добре знаел: ще трябва да се бие не само с обикновени воини, но и с множеството духове на мъртвите, призовани от ацтекските жреци.

–