Защо в т. нар. „горещи точки“ по света мнозина американски и натовски войници си пускат бради?
На пръв поглед бръснарските умения нямат нищо общо с операциите на съвременните сили за бързо реагиране и тяхната бойна ефективност. Но, междувременно, американски изследователи от групата Xegis Solutions стигнаха до заключението, че носенето на брада пряко влияе върху самочувствието на войниците и тяхната бойна ефективност. В американски медии изследователите споделят своето мнение, като отбелязват:
„Набелязахме 100 войници. Сред тях 25 с бради от специалните части, 25 без бради от специалните части, 25 с бради от редовната армия, 25 без бради от редовната армия. Всичките 100 участваха в боеве в Афганистан“.
Снимка: pixabay.com
Статистиката се оказала удивителна с данни: от 50-те брадати войници никой не бил ранен или убит. Точността на стрелбата им се оказала по-висока от тази на остриганите войници. Сред голобрадите било отбелязано значително по-високо ниво на неизправност на личните оръжия.
Такива изследвания биха могли да бъдат класифицирани просто като армейски куриози, ако не е опитът на американските специални сили, преминали през бойните полета на афганистанската кампания (на 7 октомври 2001 г. американците нахлуха там и започна американската операция, високопарно наречена „Несъкрушима свобода“).
Мнозина от войниците в специалните части започнали да си пускат бради отначало, за да се слеят по-добре с местната мъжка маса. Причината е, че в Афганистан хората се отнасят с недоверие към обръснатите мъже. Такава е историческата традиция. Афганистанците смятат брадата не само за символ на мъжественост, но и за атрибут, който подчертава социалния статус на човека. Традиционно пущуните възприемат брадатите мъже като по-опитни, достойни за уважение. Затова и носенето на брада на Изток никога не е било моден каприз.
Освен това, американските войници в Афганистан си пускали бради със съвсем конкретна цел: след като се завърнат у дома, да се обръснат и по този начин значително да променят външния си вид – тъй като се опасявали от отмъщението на терористите заради изпълнението на военните им служебни задължения.
В същото време Пентагонът признава, че в някои климатични зони брадата помага за аклиматизиране. Според американски експерти „тактическата“ брада предпазва лицето на боеца от обветряне и измръзване. Също така, подобно на филтър задържа прахови частици.
Има и психологически фактор: брадата придава на войника брутален и застрашителен вид, който може да уплаши потенциалния враг в близък бой. Ако ровите в историята, то ще установите, че през Средновековието най-свирепите воини носели бради – дори да си припомним само викингите, от които враговете им треперели.
Във френската армия от 18-ти век сапьорските части винаги носели бради. Този обичай се спазва от сапьорите на Френския чуждестранен легион и в наше време, макар конкретната причина за тази традиция отдавна да е забравена. Също така, от момента на появата на подводниците до ден-днешен на техните екипажи е разрешено да носят бради. Причините са съвсем разбираеми: всяка капка питейна вода в подводницата е ценна и не е разумно да се изразходва за ежедневни дейности, които не са належащи.
Освен това, изследователите забелязали, че пускането на брада води до повишаване на нивото на тестостерона (мъжкия полов хормон). Мъжете с брада са физически силни, стабилни в стресови ситуации, уравновесени. Оказва се, че тестостеронът има положителен ефект не само върху умствените, физическите, но и върху психичните параметри. По-специално, брадата оказва положителен ефект върху синдрома на хроничната умора.
Неслучайно в американската армия се появил изразът „бойна брада“ (combat beard), а сега официалният термин, въведен в обращение, е „тактическа брада“ (tactical beard).
Въоръжените сили на различните страни имат различно отношение към носенето на брада. По-специално, в сухопътните редовни части, във военновъздушните сили и морската пехота на САЩ носенето на брада е официално забранено. Изключения се правят само по религиозни съображения. Носенето на мустаци е разрешено с определени ограничения – например, мустаците не трябва да излизат извън ъглите на устата. Но Саудитска Арабия пък позволява на своите войници да носят и мустаци, и брада.
В редица армии по света носенето на мустаци и бради се регламентира в бойните устави заедно с носенето на различните видове униформи.
За пореден път през февруари темата за генерал Христо Луков се постави на дневен ред. И няма как да е по друг начин. На 13 февруари 1943 г генералът е убит след решение на окръжния комитет на нелегалната организация на БКП в София от Иван Буруджиев и Виолета Якова.
генерал Христо Луков
Личността на генерал Христо Луков продължава да разделя обществото. Преди дни, обаче, Софийски градски съд каза тежката си дума, а именно: не съществуват доказателства, че генерал Христо Луков е бил антисемит и нацист. Организаторите на ежегодния Луков марш, БНС „Еделвайс“, бяха обвинени в това, че с почитане паметта на генерала, организирайки факелното шествие, те насаждат „антисемитизъм, ксенофобия, омраза и нетърпимост“. Поради тази причина бе поискано прекратяване регистрацията на съюза. Според съдията, недоказани са прокурорските твърдения, че дейността на сдружението е насочена към насаждане на расова и етническа вражда.
Съдът е на мнение, че генерал Луков е спорна и митологизирана историческа личност. Животът му е изцяло посветен на военното дело. Странял е от политическия живот до 1935 г., когато става министър на войната. Тогава насочва усилията си за укрепване и превъоръжаване на българската армия и запазване териториалната цялост на държавата.
Но да се върнем назад и да си припомним защо генерал Луков се възприема толкова противоречиво от различните слоеве на обществото.
Роден във Варна на 6 януари 1888 г., той завършва Военното училище през 1907 г. . С чин подпоручик, Христо Луков е адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение във войните за национално обединение 1912 – 1918 г.. Достига чин майор. По време на Първата световна война е на служба в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.
генерал Христо Луков
Привържениците на ген. Луков, както казва съда, го митологизират и за спасяването на Кюстендил от сръбска атака през Първата Световна война. Това, че отбранявал града и го защищавал от сръбската атака само с овчари и козари според нас изглежда абсурдно, все пак е имал на разположение и останали войници. Ако ще е имало овчари и козари, то те ще са помагали в някаква степен на войниците, и е разбираемо защо един офицер изтъква техния подвиг, пред този на войниците.
И така, според тях, в Кюстендил името на Луков е светиня, защото той спасява града от съдбата да влезе в пределите на Сърбия. В последните дни на Първата Световна война /1918 г/ част от войниците, под въздействие на комунистическата партия, напускат фронта и тръгват към главната квартира на българската армия в гр. Кюстендил. Друга част, предвождани от земеделеца Райко Даскалов, обявява Радомирската република. Това е чудесна възможност за сръбските пехотинци да настъпят към Кюстендил между Царев връх и Калин камък. Българските позиции са почти обезлюдени. Не е възможно командирите да върнат отстъпващите войници. На позицията с четири оръдия остава само майор Христо Луков. Той, с помощта на няколко овчари, открил огън по идващите сърби. Този ход имал небивал успех. Сърбите били отблъснати. На другия ден, след като било сключено примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи, които успели да спрат неговото настъпление. Войниците посочили Христо Луков, чието лице било почерняло от артилерийската стрелба. Томич не повярвал, че това е възможно, затова попитал и за останалите. Отговорът направо го сразил: “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”. Сърбинът поздравил майор Луков за безмерния подвиг, въпреки че му се плачело от яд. Логични са и думите му, изречени тогава: “В историята на Франция има също един, който останал сам да брани Родината си – маршал Ней. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”
След войните Луков е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св.Александър“ V ст. През 1935 г е произведен в генерал-майор. Същата година става и министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.
Като министър на войната генерал-майор Христо Луков работи усилено за оперативното и стратегическо планиране, като изработва планове в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които целят осъвременяване уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията. Генералът заимства опита на Германия за възстановяване и преустройство на армията. Налага спортната подготовка на военните, както и задължителната гимнастика при подрастващите.
След като отношенията му с цар Борис III се изострят, през 1938 г. Луков е пенсиониран, произведен е в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса. Луков деполитизира армията, същевременно е изключително силна волева личност. Точно заради това, той си създава врагове и клеветници. Те го клеветят пред цар Борис, което е и причината за влошаване на отношенията им през 1938 г..
През 1943 г. генерал-лейтенант Луков влиза в списъците за убийства на нелегалната БКП. Със задачата са натоварени Иван Буруджиев и Виолета Якова. Вечерта на 13 февруари двамата причакват Христо Луков пред кино „Роял“, проследяват го до дома му на улица „Артилерийска“ №1. Буруджиев стреля по Луков от близко разстояние и го улучва в рамото. Якова, обаче, го убива с изстрел в гърба. След това убийците избягват през съседния двор. В началото се предполага, че зад атентата стои правителството и царя. После се заговаря за намесата на английски агенти, но след направената балистична експертиза, няма спор, че е убит от комунистите. Куршумите са от оръжието, с което е убит агент-провокатора на полицията Никола Христов Кутуза. След убийството на генерал Луков, по заповед от Москва и особено след 1944 година, той е набеден за фашист.
Неговите речи недвусмислено оборват това нелепо твърдение. Там той говори срещу насилието, предрича провала на Югославия заради сръбското насилие над останалите националности и на практика предсказва гражданската война там. Луков никога не е толерирал преследванията на етническа и религиозна основа.
Твърдят, че е антисемит и подкрепял депортацията на евреите. Това твърдение бе оборено съвсем наскоро от Самуел Ардити, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. За това, че Луков е подкрепял депортирането на евреите Ардити припомня, че генералът е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март – почти месец след смъртта на генерал Луков. „Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!“, допълва Ардити.
По отношение на „антисемитските“ му настроения може да се спомене тефтерчето му, което все още може да се види в Националната библиотека „Кирил и Методий“. В него Луков е записал датите, на които да поздравява по различни поводи своите приятели, сред които има не малко евреи. Полковник Андрей Андреев пише за него: „Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите.“
„Прогерманските“ настроения се отхвърлят категорично от факти от живота на Луков. Той не праща дъщеря си в престижното немско католическо училище в София, а в Американския колеж. Наричал е германския пълномощен министър Адолф Бекерле, „Шмекерле“. По думите на полковник Андреев, Луков е предотвратил опита на германците да сложат ръка на акционерно дружество Петрол.
Дали Луков е искал българската армия да участва във войнатана страната на Германия? Разбира се, че не. Това е видно от речта му на 8 декември 1942 г.: „Никой никога, нито аз, нито кой да е легионер не е преговарял, с когото и да било и не е правил никакви обещания. За Българските национални легиони само отговорното българско правителство може да води преговори с чужбина и с нашите съюзници и само то може да поема ангажименти и да прави обещания. Този, който зад гърба на българското правителство води преговори с чужденци или прави обещания, той е за Българските национални легиони най-долен предател. Българската войска ще бъде употребена тогава, когато българското правителство реши и там, гдето българското командване определи.“
Списаревски цитира пред съда думите на генерал Луков в подкрепа на твърдението, че България не е готова за война: „Най-напред ние не разполагаме с храни, липсват ни и пари, ако започнем войната нужни са ни 40 000 000 лева дневно…“
Това е само малка част от аргументите, които могат да се представят за величието на личността Луков. Не можем да пренебрегнем и написаното в дневника на Никола Мушанов:
„Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка…
Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия.“
Хитлер се надявал да завладее целия свят не само с военната мощ на Вермахта. Той споменавал често някакво „оръжие на възмездието“, което можело да смаже всички врагове на Райха.
Техническата мощ на Третия райх била наистина голяма, а към нея била присъединена и таза на почти цяла Европа. Към 1945 г. германците вече разполагали с реактивни самолети, с първите зенитни ракети и първите ракети клас „въздух-въздух“. Германските физици положили основите на атомна промишленост, създадоха инфрачервени танкови прицели, жироскопична стабилизация за морски оръдия, радари и станции за заглушаване, много добри пеленгатори (виждали сме ги по филмите за разузнавачи).
Сред любимите на Хитлер имало и талантливи физици. Един от тях бил кавалерът на Рицарски кръст с дъбови листа барон Манфред фон Арден (1907 г.-1997). С подкрепата на Хитлер той получил чин щардантенфюрер (полковник) от СС, а също така частна изследователска лаборатория в околностите на Берлин. По заповед на фюрера тя се охранявала от есесовски полк, дислоциран в Берлин. Барон фон Арден се занимавал с важни неща: той изследвал радиоактивни материали, разработил метод за газо-дифузионно пречистване на уранови изотопи и разделяне на изотопите на уран-235 в центрофуга. При Хитлер ученият-есесовец изобретил електронно-оптичен преобразувател на изображения (1934), сканиращ електронен микроскоп (1937), рентгенов сенчест микроскоп (1939).
Манфред фон Арден през 1933 г. Снимка: Уикипедия
Но Хитлер се самоубил и физикът-щандартенфюрер трябвало да смени покровителите си. И Лаврентий Берия пише през 1945 г. на другаря Сталин:
„Световноизвестният учен барон фон Арден ми предаде изявление, адресирано до Съвета на народните комисари на СССР, че иска да работи само с руски физици и предоставя своя институт и себе си на разположение на съветското правителство“.
Уникалното оборудване, което баронът предоставил на Съветския съюз, не било за военни цели, както можело да се помисли. Например, една от темите, в които фон Арден постигнал значителен напредък, било електронното видеопредаване – прототипът на съвременната телевизия.
Частната лаборатория в Берлин била домакин на първото изцяло електронно телевизионно излъчване в света. „Вечерта на 14 декември 1930 г. с Емил Лоренц станахме свидетели на удивително явление. Аз държах ножица пред екрана на моя разклонител с бягащ лъч и наистина видях очертанията й да се появяват върху екрана на тръбата на приемника в другия край на стаята. Повторихме експеримента с диапозитив и постигнахме още по-впечатляващ резултат “, пише Манфред фон Арден за това събитие.
Страстта към физиката спасила любимеца на Хитлер от наказание заради сътрудничеството си с нацистите. С него се заели съветските чекисти. Те иззели цялата лаборатория, заедно с оборудването и 15 тона пречистен уран. Фон Арден по заповед на НКВД се присъединил към други германски учени и инженери, които сега трябвало да работят за СССР – също както, например, създателят на ракетите „Фау“, Вернер фон Браун, работел за американците.
За немските учени и инженери било построено специално градче с къщи, чийто комфорт подхождал за германците. Умовете, на които се надявал фюрерът, сега живеели близо до Москва в самостоятелни вили. Самият фон Арден можел спокойно да се занимава с наука и да не се безпокои, че ще бъде наказан за участието си в СС. Комплексът от сгради за немските учени се обозначавал като Научно-изследователски институт на Главмосстрой №9.
Германските разработчици по принцип оправдали доверието на Сталин. Те работели не по-зле, отколкото в Германия. При това, с познатото им оборудване, което било внимателно превозено с влакове близо до Москва.
Разбира се, съветските власти предоставили на фон Арден и неговите сътрудници помощници сред съветските учени. Обикновено подбирали такива, които знаели немски. Игор Курчатов също сътрудничил на фон Арден.
Успоредно с това получили плутоний за първата съветска атомна бомба в индустриалния реактор на секретния обект „Челябинск-40“. След нейното изпитание германецът доктор Н. Рил станал Герой на социалистическия труд.
След като работил по пречистването на уран в Москва, бившият есесовец фон Арден бил преместен в Сухуми. Там създали нов научен център и самият той станал научен ръководител на Физико-техническия институт в Сухуми.
Манфред фон Арден говори пред Народната палата на ГДР през 1986 г. Снимка: Уикипедия
Активното участие на Манфред фон Арден в съветския атомен проект му дало възможност да се занимава сериозно с висока наука. Той никога не е бил милитарист. Дори докато разработвал атомна бомба за Райха, се смятал за учен, но не и за военен. Интересното е, че като СС-щандартенфюрер никога не бил член на нацистката партия. Баща му Егмонт фон Арден постъпил по същия начин. Пруският офицер от старата школа бил приятел със самия Херман Гьоринг, но категорично отказал, когато Гьоринг го поканил да заеме ръководен пост в партията.
Работата на барона била високо оценена. Той получава втората си Сталинска награда през 1953 г. (първата получил през 1947 г. за създаването на електронен микроскоп). През 1955 г. му позволили да се завърне в ГДР.
В демократична Германия фон Арден станал почетен професор в Техническия университет в Дрезден. Под негово ръководство работел и цял изследователски институт в Саксония.
В периода малко след Втората световна война Европа сякаш отново преоткри Изтока. През 1960-те и 70-те години излязоха много филми, посветени на една важна част от азиатската култура – бойните изкуства. Хората масово се запознаваха с „джудо“, „карате“, „ушу“, както и с традициите за боравене с различни оръжия – и не само с благородническите мечове и копия, но с такива, които всъщност са прости предмети от селския живот. Едно такова своеобразно оръжие е „нунчаку“ или, както е японското му произношение – „нун-тя-ку“.
До голяма степан то нашумява благодарение на известния популяризатор на бойни изкуства и актьор Брус Ли. Филмовите сцени, където той сам се бие успешно срещу множество врагове с помощта на две пръчки, свързани с верига, са изключително зрелищни и пленяващи въображението. В такива епизоди нунчаку изглежда страховито оръжие и, ако не смъртоносно, то поне много ефективно – с което можете да извадите от строя голям брой противници.
Нунчаку, снимка: Уикипедия
Въпреки това, за разлика от познатата „катана“ (с други думи, самурайския меч), първоначалното предназначение на нунчаку въобще не е да се водят битки. Има няколко версии за това как хората започнали да използват двете палки, свързани с въже (или верига), за самозащита.
Според една от тях, нунчаку първоначално се употребявало като част от конска сбруя, тоест – за юзда. За свързване на двете пръчки се използвали усукани косми от конска опашка, а впоследствие – верига.
Според друга хипотеза, нунчаку представлявало чук, с който нощният страж плашел крадци или известявал селяните за опасност, например, при пожар.
Но най-разпространената версия (и, между другото, най-логичната) твърди, че нунчаку първоначално е било селскостопански инструмент, с който след ожънване на житото или ориза ги вършеели. Впрочем, подобна технология допреди немного време, около средата на ХХ век, се използваше и в България – но предимно за „очушкване“ на боб: узрелите и изсъхнали шушулки се биеха с подобни инструменти, зърната падаха, а шушулките се отвяваха на вятъра.
Използването на такива инструменти като оръжие не било нещо необичайно и в Европа: най-често с бойни вериги се въоръжавало опълчението, състоящо се предимно от селяни.
Нунчаку в съвременната му форма се появило на остров Окинава – родното място на бойното изкуство карате. В същото време е общоприето, че бойните изкуства и оръжията, използвани в тях, са дошли в Окинава от Китай. Затова и самото японско (по-точно, окинавско) наименование на двузвенното оръжие „нунчаку“ е по всяка вероятност транскрибция на китайската дума „чжуан-цзе-гун“. Но въпреки ясните китайски корени на названието, активното използване на този земеделски инструмент като оръжие си остава завинаги свързано с жителите на Окинава. Как станало това?
В началото на ХVІІ век остров Окинава, където се намирало царството Рюкю, бил нападнат от японците. Но още преди това в царството бил въведен „указ за оръжията“, според който само царските войници могат да използват мечове и копия. Японците не само оставили този закон, но и го затегнали, като забранили всякакъв внос на оръжие на острова.
По тази причина за самоотбрана били пуснати в действие различни импровизирани средства: „бо“ – дълъг прът, „кама“ – сърп, „тонфа“ – дръжка от ръчна мелница за ориз, нунчаку. Боравенето с тези видове оръжия по-късно дори придобива статут на отделно и самостоятелно бойно изкуство, наречено „кобудо“ („древният път на воина“) – подобно на названието на самурайския кодекс „бушидо“ („пътят на воина“).
Съществуват различни гледни точки относно това дали именно селяните са могли да развият техниката за владеене на такива оръжия за защита против въоръжените до зъби самураи. Има сериозни възражения срещу тази хипотеза.
Първо: до втората половина на ХІХ век бойните изкуства се изучават предимно от благородници и се предават в строга тайна от поколение на поколение – а селяните прекарват цялото си време в обработка на земята.
Второ: нунчаку може да се използва за отблъскване на атаките на няколко зле въоръжени противници (например, също селяни), но едва ли би могло да бъде ефективно срещу воин с меч. Така, че и досега историята на това импровизирано оръжие все още крие своите тайни.
Днес наказателните кодекси на много страни са категорични и класифицират нунчаку като хладно оръжие с ударно-раздробяващо действие. Така че, ако някой поиска да си направи или купи нунчаку, е все пак препоръчително преди това да направи юридическа справка дали действието му няма да противоречи на съответните клаузи в Наказателния кодекс.
Отряд 731 официално е бил отдел за превенция на епидемиите и пречистване на водата на армията Квантунг, а всъщност бил скрито биологично и химично звено за изследване и развитие на Императорската японска армия, което провеждало смъртоносни човешки експерименти по време на Втората световна война. Този отряд бил отговорен за някои от най-известните военни престъпления, извършени от императорска Япония.
Първоначално създаден под ръководството на военната полиция на Японската империя, отряд 731 е поет и командван до края на войната от генерал Широ Ишии, военен лекар и офицер в армията на Квантунг. Програмата се радвала на щедрата подкрепа от страна на японското правителство до края на войната през 1945 г. Отряд 731 и останалите звена на Отдела за превенция на епидемиите и пречистване на водата са се занимавали с производство, изпитване, разполагане и съхранение на биологично оръжие. Те редовно провеждали зловещи експерименти върху човешки същества, които били наричани „трупове“. Статистиките за убитите от Отряд 731 и свързаните с него програми отчитат до около половин милион души.
Комплексът „Отряд 731“. Два затвора са скрити в центъра на основната сграда. Снимка: Уикипедия
Изследователите, взели участие в отряд 731, получили тайно имунитет от Съединените щати в замяна на данните, събрани от тях чрез експериментите с хора. Други изследователи, които съветските сили успели да арестуват първи, били съдени в Хабаровския процес за военни престъпления през 1949 г.
Въпреки невинното начало като агенция за научни изследвания и обществено здраве, Отряд 731 в крайна сметка прераства в поточна линия за биологични оръжия, която, ако е била напълно разгърната, би могла да убие всички хора на Земята и то няколко пъти.
В дълъг списък от жестокости, шест програми се отличават в кървавата история на този отряд:
Тестване на измръзване
Йошимура Хисато, физиолог, назначен в отряд 731, проявява специален интерес към хипотермията. Като част от проучването за наранявания на крайниците, Хисато потапял крайниците на затворниците във вана с вода, пълна с лед, и ги държал, докато ръката или кракът замръзнат и върху кожата се образува ледена обвивка. Според разказа на един очевидец, крайниците издавали звук като при удар с бастун върху дървена дъска.
След това Хисато опитвал различни методи за бързо затопляне на замръзналия крайник. Понякога той обливал крайника с гореща вода или го държал близо до открит огън, а друг път оставял субекта без затопляне цяла нощ, за да види колко време отнема на собствената му кръв да го размрази.
Сградата за биооръжие в Харбин на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия
Вивисекция на затворници в пълно съзнание
Отряд 731 стартира като изследователски отдел, разследващ ефектите от болести и наранявания върху бойната способност на войниците. Един елемент от звеното, наречен „Марута“, стига много по-далеч от обичайните граници на медицинската етика, като наблюдавал наранявания и протичане на болест върху живи пациенти.
Първоначално тези пациенти са били доброволци от редиците на армията, но тъй като експериментите достигнали границите на това, което може да се нарече неинвазивно, и желаещите свършили, звеното се насочва към изследване на китайски военнопленници и цивилни затворници.
Методите на изследване в тези експерименти били наистина варварски.
Вивисекцията, например, е в действителност осакатяване на човешки тела, без анестезия, за изследване. Хиляди мъже и жени, предимно китайски комунистически затворници, както и деца и възрастни фермери, били заразявани с холера и чума, след което били изваждани органите им преди да умрат, за да се изследват ефектите от болестта преди да е настъпило разлагането след смъртта.
На субектите са били ампутирани крайници и прикрепени към другата страна на тялото, докато на други били натрошени или замразени крайниците или е била прекъсната циркулацията, за да се наблюдава развитието на гангрена.
Оръжейни тестове
Ефективността на различните оръжия представлявал огромен интерес за японската армия. За да определи тази ефективност, отряд 731 оставял група затворници на полигон и стреляли по тях от различен обсег с различни японски оръжия, като 8-милиметровия пистолет Намбу, пушките с болтове, картечници и гранати. След това модели на рани и дълбочини на проникване били сравнявани върху телата на мъртвите и умиращите затворници.
Експериментална стая за човешка дисекция. Снимка: Уикипедия
Байонети, мечове и ножове също се пробвали по този начин. Тествани са и огнехвъргачки, както върху покрита, така и върху открита кожа. В допълнение, били създадени газови камери, в които тестовите субекти били излагани на нервно паралитични газове.
Тежки предмети били пускани върху завързани затворници, за да се установят вероятните наранявания. Субектите били заключвани и лишавани от храна и вода, за да се разбере колко дълго хората могат да оцелеят без тях, а жертвите имали право да пият само морска вода или им били инжектирани несъответстваща човешка или животинска кръв за изследване на кръвопреливането и процеса на съсирване.
И за да проучи ефекта от високите G-сили върху пилотите и падащите парашутисти, персоналът на отряд 731 пъха човешки същества в големи центрофуги и ги върти на все по-високи и по-високи скорости, докато те загубят съзнание или умрат, което обикновено се случва на около 10 до 15 G, въпреки че малките деца показвали по-ниска поносимост към силите за ускорение.
Експерименти със сифилис
Венерическата болест е била проклятието на организираните военни още в древен Египет и затова е логично японските военни да се интересуват от симптомите и лечението на сифилиса.
Лекарите от отряд 731, заразявали затворници с болестта, преустановявали лечението, за да наблюдават непрекъснатия ход на заболяването.
За да се осигури ефективно предаване на болестта, на болните затворници от мъжки пол е било наредено да изнасилват както жени, така и мъже, които след това били наблюдавани, за да се установи началото на болестта. Ако не се установи инфекция, се организирали следващи изнасилвания, докато не се получи.
Широ Ишии, командир на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия
Изнасилвания и принудителна бременност
Освен експериментите със сифилис, изнасилването се превърнало в обща характеристика на експериментите на отряд 731.
Например, затворнички в детеродна възраст понякога са забременявали принудително, за да могат да се правят експерименти с оръжия и получени травми.
След заразяване с различни болести, излагане на химически оръжия или претърпяване на смачкване, рани от куршуми и наранявания от шрапнели, бременните субекти се отваряли и се изучавал ефектът върху плодовете.
Зародишна война
Цялостната дейност на отряд 731 била в подкрепа на по-голямата им мисия, която до 1939 г. трябвало да разработи ужасяващи оръжия за масово унищожение, които щели да се използват срещу китайското население и вероятно американските и съветските сили, ако някога потрябва.
За тази цел отряд 731 преминава през десетки хиляди затворници в няколко съоръжения в Манджурия. Затворниците в тези съоръжения били заразени с няколко от най-смъртоносните патогени, известни на науката, причиняващи бубонна и пневмонична чума, и тиф, който японците се надявали да се разпространи от човек на човек масово и да се обезлюдят спорните райони.
Руините на котелна сграда на мястото на съоръжението за биооръжие на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия
Затворниците, които не се заразявали, са били разстрелвани, но тези, които се разболявали най-бързо, били обезкървявани до смърт на масата в моргата, а кръвта им е била използвана за заразяване на други затворници.
На масите нареждали много болни и несъпротивляващи се затворници, за да може да се вкара тръбичка в тяхната сънна артерия. Когато по-голямата част от кръвта изтичала и сърцето било прекалено слабо, за да я изпомпва, офицер с кожени ботуши се качвал на масата и скачал върху гърдите на жертвата с достатъчно сила, за да смаже гръдния кош, след което поредната порция кръв щяла да влезе в контейнера.
Когато чумният бацил бил отгледан до състояние, което се смятало за достатъчно смъртоносен вариант, последното поколение затворници, които били заразени, били нападани от огромен брой бълхи. След това бълхите били опаковани в прах и запечатвани в глинени бомби.
На 4 октомври 1940 г. японски бомбардировачи изхвърлят тези бомби, пълни с по 30 000 бълхи, изсмукали кръв от умиращ от чума или тиф затворник, над китайското село Куджоу. Свидетелите на нападението си спомняли фин червеникав прах, който се е утаявал по повърхностите на целия град, последван от обрив от болезнени ухапвания от бълхи, от които били засегнали почти всички.
Съоръжението за биооръжие на „Отряд 731“ в Харбин е отворено за посетители. Снимка: Уикипедия
От съвременните сведения е известно, че повече от 2000 цивилни са загинали от чума след това нападение и че още около 1000 са загинали в близкия Иу, след като чумата е била пренесена там от болни железничари. Други атаки, използващи антракс, убили още около 6000 души в района.
През август 1945 г., след като Хирошима и Нагасаки били бомбардирани, съветската армия нахлу в Манджурия и напълно унищожи японската армия, а императорът прочете скандалната си декларация за предаване по радиото, отряд 731 беше официално разформирован.
Атлантическият океан бил бариерата за сигурност, която защитавала Америка от Германия по време на Втората световна война. От другата страна на континента Тихият океан я пазел от Япония. Двата океана се оказаха най-надеждната защита, осигурявайки спокоен сън на жителите на американските градове.
За Хитлер било очевидно, че ако успее да организира въздушни нападения над САЩ, това ще предизвика уплаха сред населението, което може да принуди властите да излязат от войната. За германците прекратяването на техническата помощ на Великобритания и СССР означавало шанс да спре войната при изгодни условия и да запази повечето териториални придобивки в Европа – в Полша, страните от Бенелюкс, Франция, Норвегия и Балканите.
Затова фюрерът поставил за задача пред немската военна авиация – Луфтвафе, да покаже силата си на целия свят и да бомбардира Ню Йорк. Проблемът бил, че задачи се поставят лесно, а се изпълняват трудно.
264 V1 преминава полетни тестове. Снимка: Уикипедия
Командващият Луфтвафе Херман Гьоринг събрал конструктори и пилоти с богат опит в полетите на дълги разстояния – които единодушно заявили, че покриването на разстоянието между Европа и източния бряг на САЩ е почти невъзможно. Луфтвафе не разполагала с достатъчно мощни двигатели, за да създаде бомбардировач с такъв голям обсег.
Германските конструктори дотогава се фокусирали върху създаването на изтребители, както и на пикиращи бомбардировачи, които осигурявали пряка подкрепа за сухопътните сили на бойното поле. Само няколко фабрики и малка група инженери работели върху самолети за далечни разстояния. Поради сложната конструкция и високата цена на такива 4- или 6-моторни самолети, те се произвеждали в малък брой. А и, веднъж създадени, се използвали много пестеливо. Избягвали да ги изпращат на опасни полети поради риска да бъдат свалени.
Германските стратези планирали нахлуване в Америка много преди войната. Поражението на Франция през 1940 г. и окупацията на западното й крайбрежие ускорили работата по програмата за „трансатлантически“ полети и бомбардировки. Излитането от летище във Франция намалява полета през Атлантическия океан с поне няколкостотин километра в сравнение с полета от Германия. Но, така или иначе, разстоянието от френския Брест до Ню Йорк оставало цели 5383 км.
Blohm & Voss BV-238. Снимка: Уикипедия
Като се има предвид, че самолетът, атакуващ Америка, трябва да се върне в базата, той трябвало да има обсег на действие поне 11 000 километра.
През 1941 г. Луфтвафе разработила план, наречен „Grossraum USA“ („Територия на САЩ“), който предлагал различни варианти за бомбардиране на Съединените щати. В него резонно се посочвало, че само една самолетна мисия едва ли ще е достатъчна да изплаши американците. Необходими били цели ескадрили бомбардировачи с голям обсег на действие, бомби с голям тонаж и много авиационно гориво. Шансовете за получаване на достатъчно гориво се увеличавали, ако бъдели завзети кавказките петролни находища в СССР. Но, за да се стигне до тях, трябвало първо да се победи Червената армия.
Инженерите пресмятали дори възможностите за превръщане на пътнически самолети в бомбардировачи. Разглеждали и комбинирането на два бомбардировача под едно крило за увеличаване на обхвата и бомбения товар. Провеждали изпитания за зареждане във въздуха.
През есента на 1939 г. предложили бомбардировача Heinkel He 177 за бомбардиране на Америка. Но изпитанията показали, че двигателите му са ненадеждни, често пламват и имат аеродинамични проблеми.
Конструкторското бюро Messerschmitt също било много активно. Разработени били проекти за многофункционален самолет Me 261 и супербомбардировача Me 264 – обхватът на полета му трябвало да бъде 20 хил. км с товароносимост 5 тона.
Заводът на „Юнкерс“ успешно работел по създаването на огромните трансатлантически бомбардировачи Ju 290 и Ju 390. Последният трябвало да има размах на крилата 50 метра и 6 двигателя BMW-801E.
Известният завод Blohm Und Voss изпълнил поръчка за летяща лодка (излитане и кацане на самолет върху вода) с товароносимост 10 тона. BV 238 трябвало да има 6 двигателя, обхват на полета над 7000 км, размах на крилата 60 метра и дължина на фюзелажа 43 метра. Построеният единствен екземпляр бил унищожен при налет на американската авиация през септември 1944 (по други източници – от англичаните през април 1945 г.).
Junkers Ju 390 V1. Снимка: Уикипедия
Хитлер настоявал не толкова за самолети, способни да бомбардират САЩ, колкото за самолети с голям обсег, които биха могли да поддържат подводниците, нападащи съюзнически кораби в Атлантика. На неговите искания се отзовала компанията Arado, която предложила да се използва за тази цел двумоторен самолет Ar-340, способен да поеме на борда си 3 тона бомби наведнъж. Въпреки че заводът не бил овладял серийното производство, той предлагал 5 варианта на бомбардировачи с голям обсег. Един от тях можел теоретично да лети с 5 тона бомби на борда от Франция до Ню Йорк и да се върне. Но имало един проблем – този самолет съществувал само на чертожните дъски, за него нямало двигатели и дори инженерите се съмнявали в изпълнението на проекта.
Изпълнението на плана за нападение срещу Америка било възпрепятствано от инструкциите на самия Хитлер, според когото германците не трябвало да повтарят опита на японските камикадзе. Самоубийствените мисии били отхвърлени, летците трябвало да бъдат защитени; макар сред пилотите на Луфтвафе да имало фанатични доброволци, които били готови да жертват живота си за фюрера и Райха.
През май 1941 г. Хитлер предлага окупация на Канарските или Азорските острови. На тези архипелази, разположени в средата на Атлантическия океан, трябвало да бъдат изградени летища за бомбардировачи и патрулни самолети, както и бази за подводници. Както обаче се оказало, германците не успели да превземат дори Малта, разположена в Средиземно море. Още по-сложно било десантирането на войници и тежка техника на Азорските острови в средата на Атлантическия океан.
Затова специалистите в Берлин продължили да търсят технологични решения да бомбардират Ню Йорк. Които така и не намерили.
Сред владетелите на Месопотамия Саргон Велики (упр. 2371 – 2316 пр. Хр.) е също толкова значима фигура, както Кир за персите или Александър за гърците и македонците.
С неговото име са свързани много легенди. Според тях майката на Саргон била жрица (на тях били забранени връзките с мъже) и той изобщо не познавал баща си. Тя го родила тайно, сложила го в тръстикова кошница и го спуснала в Ефрат. Бебето било намерено от царски придворен, който го отгледал като син. Твърди се, че Саргон е бил виночерпец в царския дворец в град Киш. Пред младежа се явила насън богинята Инана, която покрила тялото му с кръв. Саргон разказал съня си на царя, който решил, че виночерпецът ще пролее царска кръв. Изплашеният владетел заповядал да го убият, но Инана спасила героя.
Бронзова глава на акадски владетел, открита в Ниневия през 1931 г., вероятно изобразяваща или Саргон, или по-вероятно внукът на Саргон Нарам-Син. Уикипедия
В своите надписи Саргон съобщава, че победил в 34 военни похода.Той покорил градовете Ума, Лагаш и Ур, като завладял земите до Персийския залив.
След обединението на Шумер Саргон водил успешни войни с Елам, разположен на изток от Месопотамия. Там е намерена плоча, която прославя победата на акадския цар и го изобразява заобиколен от свитата си. В Месопотамия Саргон завладял града-държава Мари, който контролирал средното течение на Ефрат, както и царството Ебла в днешна Сирия.
В своите царски надписи Саргон подчертава още две постижения. Първото е назначаването на акадци за управители в завладените земи. Второто е прехвърлянето на международната търговия в Агад, столицата на Акад.
Владетелите на шумерските градове носели титлата „енси“. Саргон го запазил, но отсега нататък вече така се наричали управителите, които той назначавал. Енсите отговаряли за поддържането на реда, каналите, крепостните стени и сградите. Освен това, те предвождали отрядите на своите градове в походите на царя.
Саргон направил дъщеря си върховна жрица на Син – идола на Луната, в град Ур. В храма на божеството Енлил в град Нипур Саргон заповядал да се поставят плочи с надписи за делата му на шумерски и акадски език.
Акадското царство при Нарам-Син Акадски. Уикипедия
Саргон починал след 56 години управление. Империята била наследена от сина му Римуш. Веднага след смъртта на великия цар шумерите и вавилонците се разбунтували. Римуш потушил въстанието. В неговите царски надписи се казва, че синът на Саргон убил 23 хиляди бунтовници в битки и взел двойно повече пленници. След потушаването на бунтовете наследникът на Саргон тръгнал на поход в Елам и победил коалиция от местни енси, водени от владетеля на град Мархаши. Така укрепил своята власт на изток от Месопотамия и събрал богата плячка.
Римуш бил убит от придворни-заговорници. На трона седнал Манищуша, брат на убития цар. Той продължил завоеванията на Акадската империя, като превзел 32 градове „отвъд морето“, тоест, на брега на Персийския залив.
Неговият син Нарам-Син достигнал изворите на реките Тигър и Ефрат, като окончателно победил Ебла. В Сирия и Елам били разположени акадски гарнизони. По време на неговото управление шумерите отново се разбунтували – градовете Киш и Урук провъзгласили свои „царе“. Първо Нарам-Син разбил армията на Киш и взел много пленници. Около две хиляди и половина войници на Киш загинали в битки по улиците му. След това Нарам-Син заповядал да се разрушат стените на непокорния град и да го залеят с вода. Същата съдба сполетяла и Урук.
Саргон на победната си стела. Уикипедия
Но в това време чергарите гути нахлули в земите на Акад и Шумер. Към 2250 г пр. Хр. династията на Саргон се прекъснала и империята била завладяно от гутите.
Въпреки, че Акадската империя съществувала по-малко от 200 години, тя оставила дълбок спомен в съзнанието на хората от Месопотамия и Анатолия. А Саргон и Нарам-Син прекрачили от историята в легендите. Историята на акадския цар, който обединил Месопотамия, смайвала въображението на потомците. През следващите векове продължавали да създават легенди за тях.
Оцеляла е таблица, в която за подвизите на Саргон се разказва от първо лице. Героят в този текст се хвали, че е превзел всички земите „от изгрева до залеза“, победил в един ден армиите на 70 градове и пленил техните князе. Има и други легендарни сюжети; например, за пиршество, което продължило 7 години, 1 месец и 15 дни.
Акадски войници, избиващи врагове, около 2300 г. пр. Н. Е., Вероятно от Стела на победата в Римуш. Уикипедия
В царството на хетите са открити 4 текста за „Царя на битките“, разделени с периоди от няколко века. С известни разлики те разказват историята за дръзкия поход на акадския цар в неизследвани земи. От хетите тази история се озовала в Египет в епохата на фараона Ехнатон. Текст на легендата за Саргон, написан на средно-вавилонски език, е намерен в Амарна, столицата на Ехнатон.
В египетската версия Саргон е помолен за помощ от акадските търговци, които се оплакват от жестокия владетел на град Пурушанда, Нур-Даггал. Саргон тръгнал на поход, преодолял реки, гори, планини и превзел Пурушанда. Нур-Даггал се подчинил на Саргон, който останал в града 3 години, а след това си тръгнал с богати трофеи.
Портрет на Нарам-Син, с надпис на негово име. Снимка: Уикипедия
В аналите на хетския цар Хатусили (упр. 1650-1620 г. пр. Хр.) той сравнява себе си с легендарния Саргон, като пише, че царят на Акад не успял да превземе град Хаху, но той, Хатусили, го превзел и изгорил.
По време на хетски религиозни ритуали Саргон и Нарам-Син се споменавали сред „мъдрите царе“. Така Акад – първата империя в историята на човечество, се превърнала в легендарно царство.
През 1610 г. френският крал Анри IV бил убит от, както сега го наричат, „католическия фанатик“ Франсоа Раваляк. След смъртта на монарха на престола се възкачил малолетният му син Людовик XIII – същият, който, вече в зряла възраст, е един от основните персонажи в прочутия роман на Александър Дюма-баща „Тримата мускетари“.
Естествено, момчето не можело да управлява само, затова около него веднага се завихрили многобройни интриги. Множество благороднически групировки искали да държат младия монарх под свое влияние и да управляват Франция чрез него. Това се отразило крайно негативно на развитието на страната. Малцина се занимавали искрено с държавните дела, които почти никого не интересували. Нямало силна ръка и могъществото на Франция, което било постигнато при Анри IV, постепенно започнало да чезне.
„Тройният портрет“ на кардинал Ришельо, худ. Филип дьо Шампен – Национална галерия, Лондон. Снимка: Уикипедия
И все пак се намерил продължител на делото на загиналия славен крал. Това бил новият пръв министър на Франция, кардиналът херцог дьо Ришельо, който веднага показал, че за него интересите на държавата стоят много по-високо от религиозните. „Първата ми грижа беше мощта на краля, а втората ми грижа беше мощта на кралството“, написал по-късно той в своето „Политическо завещание“.
Кардиналът получил държавата в незавидно състояние. Финансите били разрушени. Страната се разкъсвала от постоянни метежи на аристокрацията. Нямало мир между католици и хугеноти . А във външната политика Франция била стегната в клещите на испанските и австрийските Хабсбурги.
Въпреки това, Ришельо бил категоричен в намеренията си. Той бил готов на всичко, за да спаси държавата, като укрепи кралската власт в страната. Осъзнавайки отлично колко опасно е във Франция да има крепости, управлявани от протестанти, Ришельо през 1627 г. предприел обсада на крепостта Ла Рошел.
Обсадата на тази хугенотска (протестантска) крепост продължила повече от година и приковала вниманието на цялата държава. Кардиналът се редувал с краля да командва войските. Кралските мускетари и гвардейци участвали в обсадата (по-късно този факт заинтересувал Александър Дюма, който го включил като епизод в романа за мускетарите).
Англичаните искали да подкрепят хугенотите, като изпратили военни кораби. Но всемогъщият кардинал бил нащрек и тук: той измисли как да попречи на английската флота да се приближи до обсадената крепост. С цената на големи усилия и много пари Ла Рошел била превзета.
Кардинал Ришельо при обсадата на Ла Рошел, худ. Анри-Пол Мот. Снимка: Уикипедия
С „Едикта на милосърдието“, публикуван през 1629 г., Ришельо премахнал политическата независимост на хугенотите. В същото време, като интелигентен и далновиден политик, със същия акт той запазил свободата на религията за протестантите и потвърдил другите им граждански права – така положил край на религиозните войни, които разкъсвали държавата.
Продължавайки протекционистката политика на Анри IV, Ришельо по всякакъв начин насърчавал френските търговски компании и колониалната експанзия. Той забранил дуелите с аргумента, че кръв трябва да се пролива само за краля (да си припомним, че именно с нарушаването на тази забрана от д`Артанян и приятелите му започва романът „Тримата мускетари).
После заповядал да се разрушат замъците на бунтовната аристокрация. С изключителна жестокост, често само при едно подозрение, кардиналът пресичал реални и въображаеми дворцови заговори.
Освен това, в името на интересите на абсолютизма, Ришельо укрепил институцията на държавните интенданти, създадена през ХVІ век – това били пълномощни представители на кралската власт на местно ниво. Направил важни промени в централната администрация, като превърнал благородниците в безпрекословни изпълнители на кралската воля.
Той водел борба срещу парламента, чиито задължения включвали регистрация на указите на Негово Величество. Ришельо забранил да се поставя под съмнение конституционността на кралското законодателство. Първият френски вестник възникнал по негова инициатива и бил контролиран също изцяло от кардинала.
Що се отнася до външната политика, Ришельо виждал основната си задача като противопоставяне на австрийските и испанските Хабсбурги, чиито владения обкръжавали Франция. Той пресметнал много точно в кой момент страната може да си позволи да влезе в бушуващата тогава Тридесетгодишна война – през 1635 година. По това време конфликтът продължавал вече 17 години. През целия този период Франция натрупвала потенциал, за да нанесе удар по своя тогавашен главен враг – Испания. Това се оказало доста трудно. Едва на петата година от войната френските войски започнали да печелят победи. Вестфалският мир, сключен през 1648 г., бил триумфален за Франция, а за Испания означавал упадък на нейното величие.
Важно е да се подчертае, че Ришельо се грижел не само за външната политическа сила на Франция и нейния монарх. Той направил достатъчно, за да възстанови френската икономика, а френската търговия да процъфтява. В резултат на това успял да направи кралската власт основна сила на страната.
И съвсем закономерно след него изгряла епохата на „краля-слънце“ Людовик ХІV, при когото Франция се превърнала в най-силната европейска държава.
Еволюцията на двигателя е най-важното събитие в съвременния свят на технологиите. Транспортът нямаше да е толкова лесен, ако двигателят не беше еволюирал във времето. Днес имаме луксозни автомобили, самолети, автобуси и толкова много превозни средства, но всички те можеха да останат наши абстрактни идеи, ако пионерите на двигателя не бяха допринесли с участието си в усъвършенстването му. Технологията, на която сме свидетели днес, задвижваща нашите модерни превозни средства, е резултат от неуморните усилия на различни хора, започнали преди хиляди години.
През 1206 г. Ал-Джазари, машинен инженер и учен, изобретява колянов вал, който интегрира с манивела в двуцилиндрова помпа. Механизмът на коляновия вал на Джазари описва механизма за превръщане на въртеливото във възвратно-постъпателно движение, което все още се използва в съвременните колянови валове. Повече от четиристотин години по-късно, холандският физик Кристиан Хюйгенс се опитва да направи първия експеримент за вътрешно горене през 1680 г. Въпреки че експериментът не е дал положителен резултат в създаването на ефективен двигател, той е основополагащият елемент за разработването на прототип на двигателя.
Ера на трансформацията
След неуспешният експеримент на Хюйгенс, през 1794 г. Томас Мийд и Робърт Стрийт патентовали съответно газов двигател и двигател с вътрешно горене. През 1807 година швейцарски инженер построява двигател с вътрешно горене, задвижван от смес от водород и кислород, който се запалва от електрическа искра. До 1859 г. няма успешен и непрекъснато работещ двигател, когато френският инженер Леноар разработва двигател с искрово запалване, който може да работи постоянно. Американският инженер Джордж Брейтън също разработва двутактов керосинов двигател. Той бил прекалено голям и бавен и не успял да постигне голям търговски успех.
Бензинов двигател на Леноар. Уикипедия
Няколко години по-късно през 1876 г. Николаус Ото патентова четиритактов двигател. Той изобретява успешен четиритактов двигател, който става известен като „цикъл на Ото“. Карл Бенц, известен като баща-основател на автомобилната индустрия, също патентова двутактов газов двигател през 1879 г. До края на 19 век двигателят вече не е абстрактна идея, тъй като през 1885 г. Готлиб Даймлер конструира прототип на двигател, който използва бензин, инжектиран чрез карбуратор.
През 1892 г. германски учен Рудолф Дизел изобретил първия по рода си дизелов двигател. С това изобретение дизеловият двигател започва да се използва в различни транспортни среди и все още се счита за едно от най-добрите постижения в развитието на двигателя.
Изработване на първия автомобилен двигател
Първият по рода си бензинов двигател е направен от Карл Бенц, който е факт в навечерието на Нова година през 1879 г. По-късно той прави четиритактов двигател през 1885 г., който използва в автомобила си. Бенц получава патент за този двигател през 1886 г. и така официално се рожда автомобилната индустрия. Това изобретение печели много признателност и комерсиалност, тъй като този двигател можел да задвижва лек автомобил с бензин. В това първо превозно средство шасито и двигателят образували едно цяло. Това бил двуместен автомобил, който бил оборудван с четиритактов двигател отзад. Двигателят произвеждал максимална изходна мощност от 0,75 конски сили. Въпреки това през 1896 г. Карл Бенц получава патент за своя дизайн на двигателя, състоящ се от един цилиндър. Този двигател се нарича плосък двигател, тъй като е по-нисък и по-ръбест. Това допринесло за изграждането на автомобилната индустрия, тъй като се продава успешно. Този дизайн на двигателя е използван и в много автомобили на Volkswagen, Porsche, Citroën, Subaru, Honda и BMW. Следователно, неговият принос добавя голяма стойност в автомобилното производство.
Този двигател с вътрешно горене е неразделна част от патента за първия автомобил, направен от Карл Бенц на 29 януари 1886 г. Снимка: Уикипедия
Подобрение
Постоянното използване на двигател с вътрешно горене за автомобили става все по-популярно, което изненадващо води и до напредъка на двигателя. През последните 100 години принципът му остава същият: въздухът и горивото влизат, случва се възпламеняване в цилиндрите и мощността ви тласка напред. Но всяка година инженерите усъвършенстват двигателя с вътрешно горене, за да вървят по-бързо и по-далеч, развивайки го, за да бъде по-ефективен от преди, произвеждайки вида мощност, който сте виждали само на суперколите. Състоянието на двигателя с вътрешно горене никога не би могло да стигне толкова далеч без тези големи скокове.
Промените са насочени категорично към силовите машини, които могат да задвижат дори най-големите кораби. Напоследък повечето от автомобилите на надеждни марки като Toyota, Honda, Nissan и Hyundai са оборудвани с дизелов двигател с турбокомпресор, който осигурява повишена изходна мощност и висока ефективност с механизма на въздушна индукция чрез турбо-зареждане и супер-зареждане. Двигателят V6 също е вграден в автомобилите с цел подобряване на горивната ефективност.
Освен това автомобилната индустрия прогресира с въвеждането на хибридна технология, която е снабдена с двигатели, осигуряващи висока горивна ефективност, голяма производителност и щедро количество изходна мощност. Следователно, развитието на двигателя е довело до домино ефект при всички видове транспорт. Благодарение на непрекъснатите усилия и подобряването на двигателя, Wartsila-Sulzer построи най-големия досега двигател с вътрешно горене, който се използва за морско задвижване в най-големия контейнеровоз в света „EMMA MAERSK“. Този двигател тежи 2300 тона, висок е 13,4 метра, дълъг е 27,4 метра и работи при 102 оборота в минута.
Най-големият двигател в света, произведен от Wartsila-Sulzer за контейнеровоза „Emma Mærsk“. Снимка: Youtube.
Как се движи прогресът
1955 г.
Впръскване на гориво
Преди впръскването на гориво, доливането на бензин в горивната камера било неточен и капризен процес. Карбураторите често се нуждаели от почистване и възстановяване и били зависими от метеорологичните условия, температурата и височината. За сравнение, впръскването на гориво било просто: помага на двигателя да работи по-плавно, по-стабилно на празен ход, да работи по-ефективно и премахва досадната задача за регулиране на дросела всеки път, когато го запалите. Произведен за военни самолети, той за пръв път се използва в автомобил през 1955 г. През тази година Стърлинг Мос и Денис Дженкинсън карат състезателния автомобил Mercedes-Benz 300SLR през изтощителното състезание Mille Miglia от 992 мили в Италия, печелейки с рекорд, който никога не бил постигнат: 10 часа, 7 минути и 48 секунди.
1962 г.
Турбокомпресор
Турбокомпресорът е една от скъпоценностите на напредъка на двигателя. Турбина с форма на охлюв, която вкарва повече въздух в цилиндъра, позволява на 12-цилиндровите изтребители от Втората световна война да се издигнат по-високо, по-бързо и по-далеч. Точно същото прави и на сушата. Първият автомобил с турбокомпресор дебютира през 1962 г.
Турбокомпресорът премина от 930 Turbo към обслужване на семейни коли като Mazda CX-9 , чийто 2,5-литров двигател бил оборудван с първата по рода си система Dynamic Pressure Turbo през 2016 г
1964 г.
Ротационен двигател
Единственият двигател, който наистина разчупва формата, бил въртящото се чудо на инженер Феликс Ванкел, триъгълник вътре в овал, въртящ се като демон. Според своя дизайн ротационният двигател е по-лек, по-малко сложен и с по-високи обороти от типичната кутия с бутала. NSU Spider стана първият сериен автомобил с Wankel.
1981 г.
Деактивиране на цилиндъра
Идеята е проста. Колкото по-малко цилиндри работят, толкова по-добър пробег получавате. Но тъй като се оказал ненадежден и непохватен, никой не посмял да опита отново в продължение на двадесет години.
2012 г.
Коефициенти на компресия
Науката работи по следния начин: вътре в цилиндъра на двигателя, колкото по-малко можете да компресирате въздуха и горивото, толкова повече мощност получавате, когато се запали. Обемът, който буталото може да изцеди, е степента на компресия. Но производителите не могат да увеличат прекалено високите степени на компресия, тъй като сместа ще се запали сама, а последващото „почукване“ ще разкъса двигателя.
Сражението при Бородино е най-кръвопролитната еднодневна битка в световната военна история – с изключение може би само на боя при Кана на 2 август 216 г. пр. Хр., в който Ханибал унищожава римската армия.
Наполеон при Бородино, худ. Василий Верешчагин (1897 г.). Източник: Уикипедия.
След като Наполеон нахлул в Русия на 22 юни 1812 г. (любопитно съвпадение с датата на нашествието на Хитлер), руската армия постоянно отстъпвала. На 22 август тя се разположила близо до село Бородино, на 125 км от Москва. Тук Кутузов решил да даде генерално сражение – цялото общество настоявало, макар той да смятал, че е рано за това.
Общият брой на руската армия бил 112-120 хиляди души с 640 оръдия. Французите имали около 138 хиляди войници с 587 оръдия.
Поради широкия мащаб на сражението обикновено историците го разглеждат на няколко отделни епизода.
Бородинското сражение. Картина Луи Лежена. Източник: Уикипедия
Шевардинският редут. Около Шевардинския редут (по името на село Шевардино) се намирал отрядът на генерал-лейтенант Горчаков – общо 11 хиляди души и 46 оръдия.
Срещу Шевардинския редут Наполеон насочил 35 хиляди пехотинци и конници със 180 оръдия. На 24 август французите на два пъти нахлували в редута – и всеки път пехотата на генерал-лейтенант Неверовски ги изхвърляла обратно.
Атаката на Шевардинският редут. Художник: Самокиш. Източник: Уикипедия
Вече притъмнявало, когато врагът успял да превземе редута и да нахлуе в село Шевардино – но руските резерви от 2-ра гренадирска и 2-ра сводно-гренадирска дивизия си върнали позициите. Боят постепенно затихнал и Кутузов заповядал на Горчаков да изтегли войските си към основните сили зад Семьоновския овраг.
Подготовката. Цял ден на 25 август войските от двете страни се подготвяли за предстоящата битка. Десният фланг на руската армия се формирал от 1-ва армия на генерал Барклай де Толи – 76 хиляди души с 480 оръдия. Пред армията се намирала река Колоча.
Левият фланг се отбранявал от по-малката 2-ра армия на княз Багратион – 34 хиляди души и 156 оръдия. След загубата на Шевардинския редут позицията на руския ляв фланг станала още по-уязвима и разчитала само на 3 незавършени полеви укрепления – флеши, със страни до 30 метра във формата на остър ъгъл (под 60º), обърнат с върха си към противника.
Разпределението на силите при Бородино на сутринта на 26 август 1812 г. Снимка: Уикипедия
Наполеон разкрил слабостта на левия руски фланг и решил да нанесе основния удар именно там. Общият брой на френските войски пред фронта на 34-хилядната Втора армия на княз Багратион достигнал 115 хиляди.
Но в нощта срещу 26 август Кутузов решил да укрепи левия фланг на руските войски, като прехвърлил там един пехотен корпус от резерва и 168 оръдия. Това прегрупиране намалило неравновесието в силите и превърнало замислената от Наполеон флангова атака в кръвопролитно фронтално сражение.
Багратионовите флеши. В 6.00 ч. сутринта на 26 август след кратка престрелка французите атакували Багратионовите флеши. В първата атака дивизиите на генералите Десе и Компан си пробили път през Утицката гора в тила на флешите – но едва излезли срещу южната флеша, попаднали под оръдеен картеч и били отблъснати. В 8.00 ч. маршал Даву повторил атаката и превзел южната флеша.
Фронтален изглед на централната част на Южната Багратионова флеш. На заден план се вижда могилата на генерал-лейтенант Д.П. Неверовски. Снимка: Уикипедия
Багратион изпратил 27-ма пехотна дивизия на генерал Неверовски, Ахтирските хусари и Новоросийските драгуни за удар във фланг. Замисълът успял, французите напуснали флешите с големи загуби. И двамата дивизионни генерали – Десе и Компан, били ранени. Командирът на френския 1-ви корпус маршал Даву бил контузен при падане от убития си кон.
За третата атака Наполеон подсилил атакуващите сили с още 3 пехотни дивизии от корпуса на маршал Ней, 3 кавалерийски корпуса на маршал Мюра и с артилерия – френските оръдия на този участък вече били 160.
Багратион, който разгадал посоката на главната френска атака, заповядал на генерал Раевски, който командвал централната батарея (до него били и двамата му синове) незабавно да придвижи към флешите цялата втора линия на своя 7-ми пехотен корпус. Към флешите се насочили и още руски сили.
След силна артилерийска подготовка французите успели да нахлуят между флешите. Те били контраатакувани от три руски кирасирски полка, при което маршал Мюра без малко не бил пленен и едва успял да се скрие в редиците на пруската вюртембергска пехота. Но руските кирасири, неподкрепени от пехотата, били контраатакувани от френската кавалерия и отблъснати.
По същото време пруският 8-ми Вестфалски корпус от дивизията на френския генерал Жюно си пробил път през Утицката гора в тила на флешите. Ситуацията била спасена от 1-ва конна батарея на капитан Захаров, която тъкмо се насочвала към този район. Той бързо разгърнал оръдията си и открил огън по врага, който се строявал за атака.
За четвъртата атака в 11.00 ч. сутринта Наполеон съсредоточил срещу флешите още 45 хиляди пехотинци и кавалеристи и почти 400 оръдия.
Княз Багратион, виждайки, че артилерията на флешите не може да спре движението на френските колони, повел обща контраатака на лявото крило – в която участвали около 20 хиляди души. Последвала ожесточена ръкопашна битка, която продължила повече от час. Превесът клонял към страната на руснаците, но Багратион бил ранен от парче снаряд в бедрото, паднал от коня и бил изнесен от бойното поле. Новината за раняването му се разнесла сред руските войски и те започнали да отстъпват.
„Наполеон при Бородино“. Художникът Робърт Александър Хилингфорд. Снимка: Уикипедия
Семьоновският овраг. Французите превзели Багратионовите флеши. Остатъците от руските войски на левия фланг, които почти загубили управление, били изтеглени зад Семьоновския овраг, къде течал едноименният поток. От същата страна на дерето се намирали свежи руски резерви – Литовския и Измайловския лейб-гвардейски полкове. Руски батареи от 300 оръдия държали целия Семьоновски овраг под обстрел.
Лейб-гвардията се построила в каре и няколко часа отблъсквала атаките на „железните конници“ на Наполеон (кирасирите от корпуса на генерал Нансути). В помощ на гвардията Кутузов изпратил кирасирска дивизия, кирасирска бригада и кавалерийски корпус. В кръвопролитна битка френската кавалерия на генерал Латур-Мобур била отблъсната зад Семьоновския овраг.
Рейдът на атаман Платов и граф Уваров. В критичния момент на сражението Кутузов заповядал кавалерията на генерал Уваров – 28 ескадрона, 12 оръдия, общо 2500 конници, и атаман Платов – 8 казашки полка, да атакува врага в тил и фланг.
Едновременният удар на Уваров и Платов предизвикал объркване сред французите. Вицекралят на Италия Евгени Богарне с италианската гвардия и корпуса на генерал Груши били изпратени от Наполеон срещу новата заплаха. Уваров и Платов се завърнали на позициите си към 16.00 ч. следобяд.
Атака на 1-ви кавалерийски корпус на генерал Уваров при Бородино. Художник: Дезарно А.О. Уикипедия
Мнозина историци смятат, че именно заради рейда на Уваров и Платов Наполеон не посмял да вкара в боя елитната си Стара гвардия – той почувствал несигурност за собствения си тил.
Батареята на Раевски. Високата Курганна могила в центъра на руската позиция господствала над цялата околност. Върху нея още в началото на сражението била разположена батарея от 18 оръдия. Защитата на батареята била възложена на 7-ми пехотен корпус на генерал-лейтенант Раевски.
Около 9.00 ч. сутринта, в разгара на битката за Багратионовите флеши, французите предприели първата атака срещу батареята. Така Наполеон се надявал да попречи на прехвърлянето на войски от дясното крило на руската армия към Багратионовите флеши. В момента на атаката цялата втора линия на Раевски била вече изтеглена в помощ на флешите. Въпреки това френската атака била отблъсната с артилерийски огън.
Почти веднага Евгений Богарне отново нападнал Курганната могила. В този момент Кутузов вкарал в помощ на Раевски целия конно-артилерийски резерв – 60 оръдия и част от леката артилерия на 1-ва армия. Обаче французите от 30-ти полк на бригаден генерал Бонами успели да нахлуят в редута.
Битката при Бородино. В центъра на картината е раненият генерал Багратион, до него на кон генерал Коновницин. В далечината се вижда карето на лейб-гвардията. Художник Питър Хес, 1843 г. Снимка: Уикипедия
В този момент близо до Курганната могила се намирали началник-щаба на 1-ва армия Ермолов и началникът на артилерията Кутайсов, които по заповед на Кутузов отивали на левия фланг. Двамата оглавили Уфимския пехотен полк и заедно с 18-ти Егерски полк атакували превзетия от французите редут. Той бил възвърнат, а френският бригаден генерал Бонами – пленен. От целия френски полк – 4100 души на Бонами, оцелели само около 300 души. Генерал-майор Кутайсов загинал в битката за батареята.
След падането на Багратионовите флеши, Наполеон се отказал от плана си за разгром на левия фланг на руската армия. Забелязвайки, че ситуацията в центъра на руските войски се е влошила, той пренасочил силите си към батареята на Раевски. Около 15.00 ч. французите открили кръстосан огън със 150 оръдия по батареята. Срещу нея били съсредоточени 34 кавалерийски полка.
Пръв атакувал 2-ри кавалерийски корпус на дивизионен генерал Огюст Коленкур. Той се промъкнал през адския руски артилерийски огън, заобиколил Курганната могила отляво и нападнал батареята на Раевски. Ала посрещнати отвсякъде – отпред, откъм двата фланга и отзад, с ужасяващо масиран огън, френските кирасири били отблъснати с огромни загуби. Заради този епизод батареята на Раевски била наречена от французите „гробът на френската кавалерия“.
Самият генерал Огюст Коленкур намерил смъртта си по склоновете на могилата.
Междувременно френските войски на Евгени Богарне, възползвайки се от атаката на Коленкур, която сковала действията на руската 24-та дивизия, нахлули в батареята отпред и по фланга. Ръкопашният бой бил свиреп. Генерал-лейтенант Остерман-Толстой бил ранен от куршум в рамото, но останал в редиците. Раненият генерал Лихачов бил взет в плен. В 16.00 ч. батареята на Раевски паднала.
Отказ на пленения руски генерал Лихачов да приеме шпагата от ръцете на Наполеон Хромолитография от А. Сафонов (началото на XX век). Снимка: Уикипедия
Наполеон поздравил с няколко утешителни думи пленения генерал Лихачов и върнал шпагата му. Лихачов отказал да я вземе, като заявил: „Ваше Величество, мога да приема тази шпага само от онзи, който някога ми я е връчил!“
Краят на сражението. Наполеон стигнал до извода, че руският център не е разклатен. Френското настъпление спряло.
Категоричен победител не бил излъчен. Наполеон не успял да разгроми руската армия, каквато била голямата му цел. Това се оказало фатално за цялата му по-нататъшна съдба.
Според оцелелите записи в руските военни архиви, руската армия е загубила 45.6 хиляди души. Най-често цитираният брой загуби на наполеоновата армия е 30 хиляди. От френска страна са направени 60 хиляди оръдейни изстрела, от руска – 50 хиляди.
Гледната точка на Наполеон е изразена от него в мемоарите му: „От всичките ми битки най-страшна е тази, която дадох край Москва. Французите се показаха достойни за победата, а руснаците получиха правото да бъдат непобедими“.
С края на Ренесанса в Европа бързо настъпвали зашеметяващи промени. И, естествено, най-енергично се променяла модата.
От ХVІ до началото на ХVІІІ век в Европа се формирали правила за красота, много от които са актуални и до днес: стройна висока фигура, руса коса, високо чело и тънка талия.
Италианците и испанците силно повлияли на европейската мода. Дамите предпочитали пищни рокли върху рамка „пание“ (фр. рanier – панер, кошница), направена от метал или китови кости; твърда изправена яка, завършваща при брадичката с волан „рюш“, който повдигал главата нагоре. По-късно този малък елемент от костюма се превърнал в кръгла дантелена или гофрирана яка. Гладката или орнаментирана тъкан на роклята била украсена с перли, златисти или сребристи шарки.
„Бал в Мулен дьо ла Галет“, художник Пиер-Огюст Реноар, 1876 г. Уикипедия
В мъжкият гардероб влизали бродирани ризи от бял лен, разтворен камзол, тесни, плътно прилепнали панталони и панталони „брич“.
През втората половина на ХVІІ век френският двор, оглавяван от „краля-слънце“ Людовик XIV, се превърнал в законодател на европейската мода. Костюмът от този период се характеризира с прекомерен блясък и тържественост, неудобно носене и театрален вид. Бродерия със скъпоценни камъни, плисета, панделки, каскади от ленти, тъмни и ярки цветове на тъканите – всичко това преобладавало в европейския костюм.
Към основните предмети на мъжкия тоалет спадали ризи с дълги дантелени маншети, камзол без ръкави с бродиран пояс-шарф и „жюстокор“ – дълъг кафтан с ръкави.
Жените се обличали в рокли с двойни обемни поли (горната по-тъмна, а долната светла, която „надничала“ отдолу) върху твърда рамка „пание“. За мъжете се изисквала пухкава напудрена перука, а за дамите – високи прически. Контетата и сред жените, и сред мъжете нанасяли на лицата си изкуствени бенки от черно кадифе, цели слоеве белила, пудра и руж.
След смъртта на краля-слънце на престола седнал правнукът му Людовик XV. По това време кралският двор вече бил отегчен от прекаления разкош, тежките нюанси и модата на зрялата възраст. Започнал да преобладава нов, романтичен стил.
Мъжка мода от 1878 година. Уикипедия
В дрехите предимство получили светлите цветове, които създавали свежи, ефирни образи. В прическите се вплитали живи цветя, костюмите се декорирали с растителни орнаменти.
Мъжете започнали да носят триъгълни шапки. Кръглата и овална форма на дамската рокля се увеличила до невероятни размери.
С началото на Френската революция и идването на власт на Наполеон Бонапарт, модните тенденции отново претърпели трансформация. Жозефин дьо Богарне, като поклонничка на Античността, направила популярни роклите с висока талия по „гръцки“ маниер. С корсетите и фустите „пание“ било приключено. Дамският костюм от този период е изработен от лека, прозрачна тъкан (обикновено муселин) и се състои от изрязан корсаж с дълбоко деколте и ръкави с форма на топка при маншетите. Високата талия на нежния пол по правило се подчертавала с атлазен колан.
В началото на ХІХ век е разцветът на дендизма в Англия. „Денди“ са светски контета с изискан вкус и спазване на определени правила на поведение – те били смели и последователни в избора на тоалети.
Предишните мъжки костюми се отличавали с прекомерна цветност и причудливост. Английските франтове от ХVІІІ век заради имитацията си на италиански и френски стилове – червени токове, високи парфюмирани перуки, шпаги на кръста, получили прякора „макарони“.
Стилът „денди“, напротив, прославял принципите на минимализма, бил строг и сдържан. Така например, Джордж Брамел – признатият „премиер на елегантността“, носел добре скроен фрак (между другото, английският денди трябвало да има поне 3 фрака: зелен за дневни визити и черни за балове и погребения). Към костюма, естествено, имало подходящи аксесоари (шал, ръкавици) и цилиндър. Оттогава облеклото на мъжете практически не се е променило.
Що се отнася до дамската мода, откритията в нея ставали със завидно постоянство. 1830-те години са свързани с бързото развитие на индустриалното производство. Това позволило да се обличат стилно не само аристократите, но и обикновените хора.
Дамска мода на 1870 година. Уикипедия
На мода отново излезли корсети, обемни шапки, обувки с тесни носове, които вече се виждали изпод скъсената широка пола. Ръкавите на женската рокля се разширили толкова много, че, както пише Гогол, „дамата щеше да се издигне във въздуха, ако не я държеше един мъж.“ Дълбоко разголвайки раменете, деколтето също се увеличило. Корсажът на дамския тоалет започна да приляга по фигурата, талията се спуснала надолу.
Следващият етап в историята на съвременната мода е свързан с името на кралица Виктория. Тази „баба на Европа“ направила модерна бялата сватбена рокля, а също така станала основателка на култа към траура. По време на нейното управление кринолинът бил заменен от турнюр – своеобразна възглавничка, поставена отзад под роклята, измислена от френския моделиер Чарлз Фредерик Уърт. През 1858 г. той отваря първата къща за висша мода в Париж и поставя началото на традицията на сезонните колекции.
През 1870-те и 1880-те години развитието на спорта оказва значително влияние върху модата. В женския английски костюм се появили блузи с бели колосани яки от мъжки тип и гладки жакети.
През последното десетилетие на ХІХ век възникващият стил „модерн“ прониква и в дамското облекло. Костюмът се носел с буйни, бухнали коси и огромни шапки, украсени с цветя, пера и панделки. Също така необходими допълнения били ръкавици, маншети и чанти. За еталон на женската красота по това време се смятал разкошният бюст и заоблени форми с плавни извивки.
Тази „Belle Epoque“, „Прекрасната епоха“, била последният етап в модата за подобни обеми на дамската фигура. Наближавал ХХ век, чиито модни тенденции вече познаваме значително по-добре.
На Иберийския полуостров през Средновековието „хинети“ (букв. „коняри“) било обобщеното название на конници, лека кавалерия – а по-късно обозначавало вече всичко, свързано с конната езда в иберо-романските и латиноамериканските общности.
Изкуството на хинетите било силно повлияно от арабските традиции в коневъдството по време на съществуването на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), когато дивите чергарски племена на арабите и берберите нахлули на Иберийския полуостров. Етимологично произхожда от берберския езиков корен „зенета“ – обобщено средновековно наименование за дивите племена в Западна Африка. Майсторството на тяхната конна езда и коневъдство било възприето от християните и използвано от тях в борбата срещу самите араби по време на Реконкистата (719-1492). В онази епоха армиите на християнските кралства в Испания се сблъскали на бойното поле с арабските войски, състоящи се предимно от лека конница. Като се има предвид това, както и пресечения терен в по-голямата част на Иберийския полуостров, класическата средновековна европейска рицарска тактика: мощна фронтална конна атака от бронирани кавалеристи в сплотени бойни формирования, характерна за останалите западноевропейски страни от епохата, била слабо приложима в Испания.
Хинети в битката при Хигеруела (1431). Фреска от италиански майстори в Галерията на битките, Ел Ескориал. Снимка: Уикипедия
До средата на ХІV век, когато в Испания пристигат английски и френски рицари и носят със себе си опита от битките в Стогодишната война, испанското военно изкуство набляга на отбраната или обсадата на крепости и „малката война“ (засади и набези) при избягване на големи полеви сражения. Средновековният хронист Жан Фроасар (1337-1405), изразявайки гледната точка на ветераните от Стогодишната война, пише за испанците:
„Вярно е, че изглеждат добре на кон, като изхвърлят шпорите си за по-леко, и се бият добре при първия натиск. Но щом хвърлят два или три дротика (леки копия) и ударят с копията си, ако не успеят да предизвикат объркване сред врага, изпадат в паника, обръщат конете си и бягат възможно най-бързо. Така постъпиха и при Алжубарота“ (1385).
Този метод за военни действия довел до появата на нов род войски – хинети. Те били екипирани с лека броня, ниско седло, къси стремена и подвижни коне, които им позволявали да се бият на равни условия с мюсюлманската конница. Оръжието на хинета било 2-3 дротика и леко копие, също за хвърляне. Тези дротици, когато били умело използвани, представлявали ужасно оръжие: историческите извори описват как по време на обсадата на Лисабон (юли – октомври 1147) един такъв дротик пробил бронята на рицар, ризницата му, ватираната защитна дреха-гамбезон и се показал през гърба му.
Първоначално хинетите воювали без броня, само с щитове-адарги. Към края на XIV век се появяват ватирани „акетони“, а през XV век – предпазители за крайниците и рицарски тип пелерина над бронята.
Тактиката на хинетите била да се приближат в галоп към противника, да хвърлят дротици и да се отдалечат, преди той да успее да отговори. Те също така прикривали фланговете и тила на армията и преследвали бягащия враг. В сраженията през 1385 г. при Транкозо и Алжубарота кастилските хинети заобиколили португалците откъм фланговете и нахлули в тила им – вярно, това не се оказало достатъчно за извоюване на победа. При Нахера (1367) те нападнали фланговете на армията на Енрике Трастамара, вероятно с подобна задача – но не издържали обстрела на английските стрелци и побягнали.
Християнските владетели често използвали арабска наемна лека кавалерия, за която също се употребявал терминът „хинети“. Така, например, през август 1356 г. Педро IV Арагонски изпратил на френския крал Жан ІІ Добрия отряд конни наемници от арабския султанат Гранада.
Според Фроасар приблизително половината от армията на Педро Жестоки в битката при Монтиел (1369) била арабска лека кавалерия. Арагонските крале също наемали гранадски и северноафрикански конници за войните си против Кастилия. В края на XIV век кастилската армия включвала постоянен контингент до 1500 хинети, при това в големите битки броят на хинетите можел да достигне 2 хиляди (Алжубарота) и дори 4 хиляди (Нахера), при общ брой на конницата 6-10 хиляди души.
Испанската колонизация на Америка довела до разпространението на изкуството на ездата в Новия свят – а там тя станала почти начин на живот за редица социални и под-етнически групи: гаучо (Аржентина), гуасо (Чили), вакеро и чаро (Мексико), каубоите (САЩ и Канада).
Освен това, изкуството на хинетите днес е в основата на такъв зрелищен спорт като родеото.
