Още
    Начало Блог Страница 18

    Атонското морско сражение

    Атонското сражение между руската ескадра на вице-адмирал Дмитрий Николаевич Сенявин и турския флот, командван от капудан-пашата (адмирал) Саид Али, известно още като Боят при Атонския полуостров или Битката при Лемнос, започнало на 19 юни 1807 г. недалеч от планината Атон на полуостров Агион Орос в Егейско море. Руският флот се озовал там по време на Втората архипелагска експедиция по време на Руско-турската война от 1806-1812 г.

    Един месец след предишен разгром на турския флот в Дарданелското сражение (11 май 1807) руските кораби под командването на вице-адмирал Сенявин маневрирали, като се опитвали да примамят противника да излезе от Проливите. Най-сетне, на 15 юни 1807 г., възползвайки се от факта, че руската ескадра била задържана от безветрие близо до остров Имброс, турският флот се придвижил от Проливите към остров Тенедос – временна руска база в Егейско море, и стоварил там десант. В продължение на два дни турските войски, подкрепяни от корабната артилерия, щурмували бреговите укрепления на острова. Но на 17 юни платната на руската ескадра се появили на хоризонта.

    Атонска битка на 19 юни 1807 г. Художник: А. П. Боголюбов. Източник: Уикипедия

    Опитвайки се да избегне битката и да отвлече вниманието на руснаците от Тенедос, турската ескадра го заобиколила от юг и се устремила на запад. Сенявин оставил по-малките кораби в помощ на островната крепост, тръгнал да търси врага и го открил на 19 юни на котва в разбъркан строй между остров Лемнос и Атонската планина.

    От миналия си опит Сенявин знаел, че турците се бият яростно, но само ако техният флагман не е потопен или пленен – тъй като в Турската империя за излизане на флагмана от боя се полагало смъртно наказание. Затова той съсредоточил целия огън върху двата турски флагмански кораба. Почти всички руски кораби в продължение на около 10 часа изригвали като вулкани гюллета и картеч срещу посочените мишени.

    Привечер врагът започна да се оттегля. В бедствено положение се намирал вторият флагман на турската ескадра, корабът на капудан-бей (вице-адмирал) Бекир; там рухнали всички платна и реи (напречни греди на мачтите), поради което го теглели на буксир един линеен кораб и две фрегати. Но щом видели, че руската ескадра ги настига, тези кораби го изоставили на произвола на съдбата и се впуснали в бягство. Турският флагман бил превзет с абордаж.

    Сутринта на 20 юни станало ясно, че цялата турска ескадра, използвайки попътен вятър, отива на север към остров Тасос. Линейният кораб и двете фрегати, които преди това помагали на кораба на капудан-бея, били откъснати от нея. На 21 юни Сенявин изпратил срещу блокираните бегълци контра-адмирал Грейг с три линейни кораба – но турските моряци изхвърлили своите кораби на брега и ги запалили.

    Сутринта на 22 юни сред бягащата турска ескадра се взривили линеен кораб и една фрегата, а други две фрегати, разбити от руските снаряди, потънали край остров Самотраки. От 20-те турски кораба само 12 се завърнали в Дарданелите.

    На 23 юни Сенявин решил да не преследва повече врага, а да се върне в помощ на обсадения Тенедос. Но заради редуващи се насрещен вятър и безветрие, той пристигнал там едва на 25 юни. Турският десант се предал, оставил всичките си пушки и оръдия (на войниците било запазено хладното оръжие, а на офицерите и пистолетите) и бил превозен до крайбрежието на Анадола.

    Така по време на битката руската ескадра на вицеадмирал Д. Н. Сенявин (10 линейни кораба със 754 оръдия) разгромила турската ескадра на капудан-пашата Саид Али (10 линейни кораба, 5 фрегати, 3 шлюпа и 2 брига с общо 1196 оръдия). Турските загуби били 3 линейни кораба, 4 фрегати и 1 шлюп. Руснаците нямали потопени кораби.

    В резултат на битката турският флот загубил боеспособност за повече от десетилетие, а Турция се съгласила да подпише Слободзейското примирие на 12 август 1807 г. Над Русия обаче надвисвала опасността от много по-голяма война – Наполеон постепенно превземал цяла Западна Европа.

    Развлеченията на Новото време

    Историята на заниманията в свободното време след 1000 г. не се развивала много динамично. Развлеченията на аристокрацията и заможните търговци претърпели отделни промени – но свободното време на обикновените хора чак до ХVІІІ век не се променило особено по отношение на запълването му.

    Благородниците все така обичали лова, разкошните пиршества, разходките и поезията. В същото време простият народ ходел по панаири, пеел песни и танцувал на светски и църковни празници. Но постепенно в низшите слоеве си пробили път театралната култура и цирковите представления. Още през ХVІ век на градските празници и карнавали във Франция се появяват циркови артисти, фокусници и театрални трупи, които изнасяли различни представления: мистерии, фаблио, сатири и т. н.

    Игрите с топка все така били популярни в Европа и през ХVІІ век въпреки, че играчите често получавали травми. Французите, например, отваряли зали за игра на топка и билярд. Пламенен фен на тази игра бил самият кардинал Ришельо, по заповед на когото възпитаниците на Кралската академия трябвало да полагат изпит по билярд.

    В студентските среди забраната за танци съществувала до средата на ХVІІ век. Студентите нямали право да присъстват на балове сред знатни лица. Алтернатива били танците в таверните. Именно там и отивали младежите – пък имало и алкохол. Студентите следвали простата и разбираема мъдрост на германския реформатор Мартин Лутер: „Който не обича песните, виното и жените, е глупак и ще умре“. Затова и танците в таверните завършвали с буйни гуляи и скандали. Но ситуацията постепенно се променяла: хореографията и танцовите умения започнали да се включват в университетските учебни програми, за да могат студентите да се приобщят към светската култура.

    През ХІІІ век постепенно започват промени както в масовата, така и в елитната почивка на европейското общество. През първата четвърт на ХVІІІ век в Париж гостите на френската столица се изненадват, че на безплатни представления неграмотната тълпа ръкопляска точно на правилното място. Хазартните игри с карти също набират популярност, постепенно излизат на мода настолните игри. Английският картограф Джон Спилсбъри през 1760 г. с помощта на карта и лепило изобретил пъзелите. Събирането на цялостна картина от малки елементи и частици се харесала на европейците – и скоро тази игра се превърнала в забавление за светските салони.

    В Русия развлеченията придобиват висок статус по време на епохата на Петър Велики. На село, разбира се, все още съществували традиционните форми на свободно време за Русия: например, ходеното по гости. Но след като посетил европейските страни, Петър I сериозно се захванал да обнови свободното време на аристокрацията. Започнали да се организират „асамблеи“ – вечери за знатните с танци и настолни игри. По-късно те се превръщат в дворянски балове.

    Русия се приобщила също към карнавалите и маскарадите. Живописните шествия се съпровождали с танци и фойерверки. Първите подобни събития се случили през 1721 г. в Санкт-Петербург и през 1722 г. в Москва послучай сключването на Нищадския мирен договор

    Дворяните бързо усвоявали новите форми на забавление: танци, билярд, зарове и карти (които били забранени, но никой не обръщал внимание на забраните). Век по-късно хазартът масово завладял елитните кръгове на Русия. Аристократите често губели свои крепостни селяни със семействата им.

    До началото на ХХ-ти век в периферията на Руската империя, в градовете и селата светските и църковните празници били централните събития в културния и развлекателен живот. Те обикновено били съпроводени с масови тържества. Панаирите на градските площади радвали местната общественост с всякакви клоунади, куклени представления, спектакли с мечки, с люлки и въртележки.

    Грамотността на населението нараствала, а заедно с това и изискванията за отдих и забавления. Новото време приучило цяла Европа как да запълва свободното си време.

    Близнаците Крей – най-страховитите гангстери в Лондон

    Близнаците Рони и Реджи Крей са смятани за най-страховитите гангстери от престъпния подземен свят на Ийст Енд. Те неведнъж са смразявали кръвта дори на най-закоравелите им съвременници.

    Еднояйчните близнаци са родени в интервал от  десет минути един от друг на 24 октомври 1933 г. в Хокстън. Роналд / Рони / и Реджиналд / Реджи / Крей са най-ярките представители на организираната престъпност в Ийст Енд в Лондон от 50-те и 60-те години на миналия век. Със своята банда, известна под името Фирмата, Крей са извършвали убийства, въоръжени грабежи, палежи, рекет и нападения.

    Близнаците Крей. Снимка: Уикипедия

    През 60-те години, като собственици на нощни клубове в Уест Енд, близнаците Крей се сближават с политици и изявени артисти като Шърли Беси, Франк Синатра, Джуди Гарланд, Лайза Минели, Клиф Ричард и др. Те самите стават известни личности, снимани от Дейвид Бейли и интервюирани по телевизията.

    Въпреки че много се пише и знае за скандалната двойка близнаци, съществуват няколко интересни факта за тях, които са малко познати сред обществото.

    Те харесвали поезията

    Сигурно е трудно бихте повярвали, че гангстерите Рони и Реджи Крей с удоволствие пишели стихове. Но според приятелят им от детството, Лори О’Лиъри, близнаците са правели това много добре и като доказателство за това той показва  многото  непубликувани техни стихове, които  притежава.

    Погребението на Реджи Крей приличало повече на събор на портиери, отколкото на погребение

    Някои гости на погребението му носели червена значка с инициалите RKF (Погребението на Реджи Крей), и червена лента на ръката. „Тя символизира цялата кръв и сълзи, които са се проливали през годините“, казал шефът на охраната Ричард Грейстън.

    Рони Крей готвел с Иън Брейди в затвора

    По време на престоя им в Дърам, Крей и Брейди готвели за останалите затворници. „Рони Крей готвеше за излизането си, аз готвих за моето … беше ни писнало да ядем пържоли “, твърдял Брейди.

    Братята били затворени в Кулата на Лондон

    Не след ареста им през 1968 г., а преди това – през 1952 г., близнаците били затворени в кулата няколко дни. Те били сред последните затворници, държани някога там.

    Това не било заради мафиотските им лудории. Всъщност, престоят им в Кулата се е състоял много преди да започнат своето господство над страха, още когато Рони и Реджи са били съвсем млади, просто хулигани. Всичко било свързано с тяхната военна служба, когато на близнаците било наредено да се присъединят към Кралските изтребители. Не е изненадващо, че момчетата не приели любезно да им се нарежда какво да правят.

    Според една добре известна история, единият брат буквално е ударил ефрейтора, който се осмелил да му даде заповед. Поради тази причина те били затворени за няколко дни в Кулата на Лондон.

    Люсиен Фройд дължал пари на Крей

    Известният художник Люсиен Фройд натрупал 500 000 британски лири дългове от  хазарт към Крей. В един момент Фройд отменил изложба, за да предотврати братята да се развихрят по време на събитието и да си поискат парите.

    Реджи Крей бил почти професионален боксьор

    Близнаците били запалени боксьори през юношеските си години. Вдъхновил ги дядо им Джими Лий. Реджи бил поканен да стане професионален боксьор, но криминалното му досие възпрепятствало това.

    Снимка на Реджи Крей (втори отляво), направена през месеците, предхождащи процеса му през 1968 г. Доказателствата от това досие и други са довели до него и брат му Роналд да бъдат осъдени на доживотен затвор. Снимка: Уикипедия

    Съществувал и трети брат Крей

    Техният, по-голям брат, Чарли Крей, също бил член на тяхната банда „Фирмата“. Чарли, обаче, бил „тихият Крей“ и никога не получил известността на Рони и Реджи. През 1997 г. Чарли бил осъден за участие в контрабанда на кокаин в размер на 39 милиона британски лири и на  70-годишна възраст влязъл в затвора за 12 години.

    Говорело се, че двамата братя били бисексуални

    Рони Крей открито, Реджи по-малко. Братята Крей привличат общественото внимание през юли 1964 г., когато публикация в таблоидния вестник „Сънди Мирър“ намеква, че Рони има сексуална връзка с лорд Бутби, консерватор, по времето, когато сексът между мъжете все още е криминално престъпление в Обединеното Кралство. Въпреки че в статията не са споменавани имена, близнаците заплашили замесените журналисти, а Бутби обявил, че ще  съди вестника.

    По времето, когато завързал странното си приятелство с Крей, Робърт Бутби имал забележителна кариера. Той дори бил близък съветник на Уинстън Чърчил.

    И все пак Бутби бил и безсрамен декадентски плейбой, открито бисексуален във време, когато подобно нещо не се възприемало от обществото. Освен че обичал безразсъдните афери с жените на другите мъже, включително съпругата на министър-председателя Харолд Макмилан, Бутби очевидно обичал много по-млади мъже. Това може би е била причината той и Рони Крей да ходят заедно на определени тайни партита. Случаят бил толкова забележителен, че MI5 наблюдавала Бутби и Крей, като един агент съобщава, че „Бутби е извратен човек и обича да се среща със странни хора“ – като Рони Крей.

    Всъщност Рони застрелял Джордж Корнел в кръчмата „Слепият просяк“ през 1966 г, защото го нарекъл „дебел гей“. Въпреки че други вярват, че Рони е искал да отмъсти за смъртта на един от членовете на своята банда.

    Кръчмата „Слепият просяк“ в която Рони застрелял Джордж Корнел. Снимка: Уикипедия

    „Фирмата“ нямала нищо против

    Според О’Лиъри, членовете на Фирмата били толерантни към сексуалността на Крей. „Дори и да възразяваха, Рон просто им се усмихваше и им казваше, че не знаят какво пропускат“, заявява О’Лиъри.

    Братята били заснети от Дейвид Бейли

    Модният фотограф Дейвид Бейли снимал лондонските гангстери за Box Of Pin Ups, публикуван през 1965 г., който представя колекция от снимки на плакати с участието на някои от най-елитните знаменитости през разтърсващите 60‘ като Битълс, Джийн Шримптън и Мик Джагър.

    Реджи можел да счупи челюст с един удар

    Реджи усъвършенствал „цигарения удар“. Той предлагал на жертвата си цигара директно до устата, след което удрял, а когато опонентът падал, отворената му уста гарантирала счупена челюст. Никога не приемайте подаръци от гангстери.

    Реджи спал с Баб

    Веднъж Барбара Уиндзор, известна от Пеги Мичъл от Истендърс, прекарала една нощ с Реджи Крей. Уиндзор явно имала афинитет към лошите момчета, тъй като по-късно се омъжила за гангстера Рони Найт.

    Франк Синатра наел охранителите на Крей

    Присъдата за убийство със сигурност не обуздава предприемаческата активност на Рони и Реджи. Докато били в затвора, те създали и ръководили бизнес, който предоставял телохранители и услуги за защита на известни личности. Според визитна картичка, конфискувана в болница Бродмур, където е бил задържан Рони, тяхната компания е предоставяла „Лични помощници на холивудските звезди и арабски благородници“.

    Том Харди в ролята на близнаците Крей във филма „Легенда“

    Изглежда имало ефект – един от клиентите бил Франк Синатра, който наел антураж от телохранители на фирмата, когато присъствал на Уимбълдън през 1985 г. Една от останалите бизнес идеи на Крей била производство на приспособление за отрязване на върховете на варени яйца, но тя не била толкова успешна.

    Братята били лежали в най-призрачния затвор във Великобритания

    Близнаците Крей били затворени в затвора Шептън Малет, най-старият затвор във Великобритания, през 50-те години. По време на престоя си те се срещнали с бъдещите си съперници Чарли Ричардсън и Джордж Корнел, които по-късно Рони Крей застрелял.

    Автор: Десислава Михалева

    Котките на Варлам Шаламов

    Човек може да понесе много – много повече, отколкото си мисли. Арести, доноси, обиски, болнични легла…

    Големият руски писател Варлам Шаламов почти 20 години прекарал по лагери и заточения и бил сигурен: човек е по-издръжлив от всяко животно. Един от вариантите на своята автобиография Шаламов озаглавил „Няколкото мои живота“ – той със сигурност имал не по-малко от деветте живота, които се приписват на котките.

    Впрочем, Шаламов много обичал котките. Често разказвал, че дори върху на знамето на Спартак била нарисувана котка – символ на независимостта, спътничката на римската богиня на свободата Либертас. „Хората са много по-лоши от котките, но вие можете да бъдете котка“ – казал веднъж Шаламов на приятелката си Ирина Сиротинская. Това било възможно най-високата похвала от неговата уста.

    Най-близкото същество на Шаламов била черната котка Муха. Тя живяла с писателя до средата на 1960-те години. Бил труден житейски момент: разрив със съпругата му, бедност, проблеми със здравето (годините в лагерите на Колима се чувствали), живот в покрайнините на литературния свят. Отдушник били вечерите в малката стая: Шаламов работел на бюрото си, а Муха предяла върху коленете му.

    Варлам Шаламов. Снимка: Уикипедия

    Муха била независима котка. Тя се измъквала на улицата през отворения прозорец и се завръщала, когато намери за добре. Но един ден не се завърнала. Шаламов я търсил навсякъде – напразно. Няколко дни по-късно разбрал, че работници, които поправяли тръби в двора, намерили мъртва котка и я заровили в земята. Шаламов поиска да изровят Муха. Работниците първо се присмивали на стария ексцентрик, но сетне помогнали. Писателят се сбогувал с нея, измил я и я погребал на друго място. Не е известно какво точно се е случило с Муха. Шаламов смятал, че е „застреляна от някакъв генерал“.

    Борис Лесняк – той се запознал с Шаламов в болница на Колима, няколко пъти снимал приятеля си с Муха. Лесняк си спомня: „Между другото, тази снимка с Муха имаше дубли. На един от тях Муха се получи с двойни очи. Варлам беше страшно заинтригуван. По никакъв начин не можеше да разбере как може да се случи това. А на мен това неразбиране ми се стори смешно – с неговата енциклопедичност и гигантска ерудиция“.

    През 1962 г. списание „Новый мир“ публикувало повестта на Александър Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“. Името на автора станало известно по цял свят. Според мемоарите на Лидия Чуковская, Анна Ахматова казала: „Тази повест трябва да бъде прочетена и научена наизуст – от всеки гражданин сред всичките двеста милиона граждани на Съветския съюз“.

    Шаламов също високо оценил повестта. В писмо до Солженицин той пише за нейните художествени достойнства и сполучливите образи на героите. Нарекъл повестта „достоверна“, но имал забележки. Изобразявайки подробностите от лагерния живот, Солженицин допуснал няколко грешки. Например, Шаламов не разбира защо главният герой се нуждае от лъжица. В истински лагер това не е необходимо: кашата обикновено била толкова рядка, че можело да се пиете направо от чинията. Друга грешка: в лечебницата, където попада героят на повестта Шухов, „дори мишки не чегъртаха – всички бяха изловени от болничната котка, която се гледаше за тази цел. Шаламов коментира откровено: в лагера категорично не може да има котка – тя със сигурност ще бъде изядена.

    Пет години след публикуването на „Един ден …“ и две години след смъртта на Муха, Шаламов пише разказа „Безименната котка“. Сякаш полемизирайки със Солженицин, той настанява ранената котка в затворническата болница, където тя оцелява, укрепва и избавя отделението от плъховете. Но идиличният живот на котката и нейните две котенца не трае дълго: затворниците варят супа от тях. Третото неназовано коте, което попада при рибар, скоро също ще умре.

    За себе си Шаламов пише, че „през целия си живот не съм убил нито една птица, нито едно животно“. Той мразел лова и казвал че баща му, запален ловец, никога не успял да научи сина си да стане ловджия.

    В крайна сметка между Шаламов и Солженицин пробягала черна котка. Когато Шаламов се отказал от публикуването на своите „Приказки за Колима“ на Запад, заявявайки, че проблемите в книгата „отдавна са преодолени от самия живот“, Солженицин отсякъл: „Шаламов умря“. Шаламов пък на свой ред нарекъл Солженицин „бизнесмен“ и „инструмент на Студената война“.

    Варлам Шаламов починал през 1982 г. в пансион за психически болни хора. От 1979 г. той живеел в Дома за стари хора и инвалиди на Литературния фонд.

    Той имал много по-трудна съдба от Солженицин – но никога през живота си не казал нито дума против Сталин и Съветския съюз.

    Волжка България или Страната на градовете

    Основите на Волжка България били поставени от Котраг, средният син на Кубрат, около 660 г. Град Велики Болгар става столица на държавата.

    Освен хората на Котраг, в пределите на държавата се включват племената савири и барсили. Хрониките споменават също билирите, заедно със значителен брой арменски и хоремзийски колонии по тези места, които заемат важно място в новата държава.

    Кубрат със своите синове. Картина от 1926 г. на българския художник Димитър Гюдженов. Снимка: Уикипедия

    Със сигурност прабългарският елемент остава водещ в своеобразния микс от етнически и народностни групи. Прабългарите дават не само името на държавата, но и съумяват да наложат  модела на управление и културните си традиции.

    През първите два века след като е създадена, Волжка България се намира под зависимостта на Хазарския каганат. Едва през VІІІ век успява да спечели независимостта си и бързо става най-влиятелната държава в региона.

    Това е съвсем заслужено, тъй като Волжките българи демонстрират военни възможности, търговски умения и изумителен строителен гений. Пътешествениците увековечават в трудовете си строителните успехи на държавата. Подчертават, че  благодарение на тях, Волжка България става известна като Страната на градовете. В пределите ѝ имало 38 силно укрепени градове, както и около 1600 селища, а това е невероятен брой за времето си. Всички красиви строежи, многолюдните земеделски и занаятчийски селища, карат пътешествениците да възприемат държавата като богата и отлично устроена.

    Карта на Волжка България. Уикипедия

    Велики Болгар, столицата Волжка България, е най-добре развитият и многолюден град на територията на цяла източна Европа. Той е имал канализационна система и често бил сравняван с Багдад, Бухара и други градове, които били водещи в арабския свят. Биляр, Сувар и Казан са други забележителни градове на Волжките българи.

    През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш, провъзгласен същата година за емир, приемат исляма от арабите, но в страната безпроблемно съжителстват всякакви религии. Заради това, че Волжка България е разположена на стратегическо място, монголите непрекъснато я нападат. Волжките българи се оказват на пътя им към Европа и имат нелеката задача да ги спрат.

    Арабския пътешественик Ибн Фадлан пише, че волжките прабългари се препитават предимно от земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също било добре развито. Те отглеждали овце, кози, коне и др. Развивали  подобаващо търговията и занаятите, но всичко това било съсредоточено основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар бил повече политически, отколкото търговски център. Това бил престолния град. Традиционните занаяти били кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържала добри търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа.

    Племената в състава на Волжка България. Уикипедия

    В така наречената „овнешка битка“ непобедимата до тогава Златна орда е разгромена от отрядите на Габдула Челебир, владетел във Волжка България по това време. Той прилага военните тактики на прабългарите. В замяна на пленените 4000 воини на Чингиз хан волжките българи получават 4000 овена, заради което е и името. Това спасява не само земите на Волжка България, но и на целия западен свят от монголското нашествие. Спасението от монголите, обаче, било временно.

    През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. След смъртта на Чингис хан цялата сила на монголските орди била насочена към Волжка България. Повече от половината от населението на държавата е избито. Държавата съществува до 13 век. След това Волжка България попада под зависимостта на монголите.

    Волжка България била разделена на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и се влива в Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.

    Едва през 1438 г. волжките българи успяват да се освободят, но не успяват да възстановят старата си мощ.

    Развалините на Велики Болгар през 1839 г. Уикипедия

    През 1552 година столицата Казан на наследника на Волжка България – Казанското царство – е превзета от Иван Грозни. Той прибавя към останалите си титли и тази на цар на българите.

    Но да се върнем малко назад. В началото на ХV век на териториите на старата Волжка България се появява Казанското царство.

    Столица станал Нови Болгар. Казанското царство е първото, което се отделя от Златната орда.

    Татари са първите владетели на Казанското царство. Постепенно то продължава традициите на Волжка България. Населението е било предимно с българско самосъзнание. За това свидетелстват и летописците от това време.

    Казанското царство продължава традициите на прабългарите в строителството и изобразителното изкуство. Емблематични строежи в Москва – Кремъл, и някои дворци, са използвали като модел Казанските първообрази, разрушени при войните с руснаците през Средновековието.

    Краят на Казанското царство настъпва през 1551 година, когато последната владетелка на Казан е Сююмбике, а в отпора, който дава населението на Казан, смъртта си намират 700 хиляди волжки българи.

    Сююмбике била родена в град Казан. Според изследователите, рожденото й име е било друго, а Сююмбике е наречена в зрелите й години, тъй като притежавала уникална красота. В превод то означава „богиня на красотата“ или „Любов“. Тя се омъжва за царя на българите Хюнгай.

    През 1551 г. съпругът на Сююмбике умира при инцидент и тя остава вдовица. Красотата й била известна в целия мюсюлмански свят и редица турски султани и арабски халифи искали да я вземат за жена, но тя била дала обет за вярност към съпруга си и го спазвала и след кончината му. Красавицата поела управлението на страната и се отдала в служба на народа си.

    Държавата се радвала на истински разцвет по време на нейното властване. Нямало глад и насилие по земите на волжките българи.

    По това време начело на Русия застанал цар Иван, по-късно наречен Грозни, което в превод значи „Страшни“. Той поискал да притежава богатите земи на Казан. За да осъществи желанието си, той нахлул с 60-хилядна войска в царството на Сююмбике. Казанската армия се състояла от едва 6-8 хиляди воини. Държавата била разорена. Цели села и градове били сравнени със земята. След един месец обсада Казан бил превзет и опожарен. Русите натоварили 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени от Казан. Царицата била заловена. Иван Грозни я направил своя лична пленница. От този момент той си присвоил титлата цар Всерусийски и Български.

    Руският владетел бил пленен от красотата на българската царица и искал тя да стане негова жена, твърдят легендите. Сююмбике привидно се съгласила, но поставила условие. Поискала на гроба на съпруга ѝ да бъде изградена 30 метрова кула. По това време в Русия това можели да направят само българските строители и Иван Грозни събрал най-опитните. Обещал им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако успеят да вдигнат кулата за 2 месеца.

    Кулата Сююмбике. Уикипедия

    Кулата била изградена за месец и половина. Руският цар завел бъдещата си съпруга в нея, а Сююмбике скочила от нея. Така тя спазила обета си към Хюнгай и му останала вярна до смъртта. Иван Грозни наредил кулата да бъде изгорена до основи, но буря изгасила огъня. Иван Грозни изтълкувал това като Божие знамение и напуснал Казан.  Заповядал в града да бъде издигнат огромен храм, а в основите му да бъде погребана царицата на българите.

    Автор: Десислава Михалева

    Първите продажби по каталог

    Днес мнозина си мислят, че пазаруването от разстояние, доставките на закупените стоки на адреса на купувачи са измислени в наше време, в епохата на интернет, „Амазон“ и „Али-баба“. Но, както е добре известно, твърде често новото е просто добре забравено старо.

    Прайс Прайс-Джоунс. Снимка: Уикипедия

    Пазаруването можело да се извършва от разстояние много преди ерата на онлайн-шопинга. Още през ХІХ век в помощ на купувачите се появили солидни илюстрирани каталози. Първият човек, който през 1861 г. разгърнал масова търговия по пощата, станал уелският предприемач Прайс-Джоунс, който търгувал с платове. Той разпратил по пощата десени и кройки, като обещал да достави на желаещите необходимото количество плат. Уелските аристократи, които първи получили рекламните материали, харесали този подход и затрупали Прайс Джоунс с поръчки.

    Кралският уелски склад на Прайс Джоунс. Снимка: a-day-in-the-life.powys.org.uk

    Търговската мрежа на Прайс-Джоунс се разширявала бързо. С течение на времето уелсецът започнал да продава не само платове, но и готови дрехи. Към 1880 г. Прайс-Джоунс имал вече над 100 000 клиенти във Великобритания, Австрия, Дания, Германия, Италия, Русия и други страни. След това започнал да доставя стоки в Америка и Австралия. Дори кралица Виктория била сред купувачите – и Прайс-Джоунс не се поколебал да използва този факт в рекламата си. Между другото, през 1887 г. тя го посветила в рицарско звание.

    Прайс Прайс-Джоунс умира през 1920 г. След това неговата компания Royal Welsh Warehouse не могла да се възстанови от Голямата депресия – през 1938 г. я погълнала мрежата британски магазини Lewis’s.

    Мостри, предлагани от Прайс-Джоунс. Снимка: a-day-in-the-life.powys.org.uk

    Аарон Монтгомери Уорд, бизнесмен от Чикаго, през 1872 г. избрал за своя целева аудитория селяните. Магазините, отдалечени от големите градове, не можели да се похвалят нито с богат асортимент, нито с достъпни цени. Доставката на стоки на адрес можела да реши този проблем. Цените в листовките на Уорд, били толкова ниски, че репортерите в началото дори го заподозрели в измама.

    Но Уорд не бил мошеник – а просто новатор. Основателят на компанията Montgomery Ward & Co позволил на клиентите да връщат стоки, ако не им харесат. Също така, предложил 5-годишна гаранция за шевни машини и въвел 90-дневен пробен период за тяхното ползване. Още през 1875 г. листовките на Уорд били заменени от дебели каталози, съдържащи хиляди заглавия. Каталозите се разпространявали безплатно и Уорд не пестял разходи за изработването им. Фирмата Montgomery Ward & Co спира да продава чрез каталози едва през 1985 година.

    „Прогрес, осветяващ пътя за търговия“, проектиран за Монтгомъри Уорд от скулптора Дж. Маси Ринд, Снимка: Уикипедия

    Друг успешен играч на пазара за търговия по каталог е фирмата Sears, Roebuck и Co. Американците Ричард Сиърс и Алва Робък през 1888 г. започнали да продават по пощата часовници и бижута. С всяка година предлаганите от тях стоки се умножавали. През 1908 г. компанията предлагала повече от 100 000 артикула, каталогът бил 1400 страници и тежал около 2 кг. В същото време Sears и Roebuck умишлено избрали за него формат, малко по-малък от този на Ward. Защо? Много просто: по-малкият каталог винаги ще се слага върху големия. Съответно, вероятността да купите от него е по-голяма.

    Sears в Савана, Джорджия през февруари 2017 г., с лого, използвано от 2010 до 2019 г. Това място е затворено през ноември 2018 г. Снимка: Уикипедия

    По каталога на Sears, Roebuck & Co можело да си купите дори велосипеди, коли и… къщи. Не, не къщички за кукли или котки, а истински вили. Срещу няколкостотин долара можело да станете горд собственик на строителни материали и на инструкциите за монтаж. Компанията обещавала че едно семейство може да сглоби вила за максимум 3 месеца. Някои от тези къщи все още могат да се видят в САЩ.

    Диктатурата в Древен Рим

    Институцията на  диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава възникнало и самото понятие. До самия край на Републиката (І век пр. Хр.) терминът „диктатор“ не е означавал политически деспот, както сме свикнали днес. Напротив, диктатурата, както казва философът Карл Шмит, е римското „средство за защита на свободата“.

    Диктаторът представлявал държавник и военачалник, който се избирал от Сената по спешност и най-много за 6 шест месеца. Той служел заедно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.

    Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 г. пр. Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична ситуация властта да не се споделя между няколко души, тъй като „многопартийната система“ поражда политическа борба, спорове и забавяне на действията – което е крайно рисковано в опасни времена.

    Властта на диктатора се виждала като възстановената царска, но, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени правомощия на върховен главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното съкровище – но не можел да установи нови данъци или да издаде нови закони, освен ако не ставало въпрос за военна необходимост.

    В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, но с много по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на установения срок диктаторът се отказвал от своите извънредни правомощия (наричани „империум“) – военни, съдебни и други, и Рим се връщал към обичайната републиканска система на управление с двама консули и други изборни магистрати (тогава „магистрат“ било избираемо за срок от 1 година длъжностно лице, което служело безвъзмездно на държавата).

    Пръв диктатор в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 г. пр. Хр.) – тогава римляните постоянно воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, след като те нанесли тежко поражение на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали само 16 дни, след което той оставил диктаторските си пълномощия.

    Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и след това „подавали оставка“ –  но всичко се променило, когато социално-икономическото развитие на републиката довело до поредица от политически кризи и граждански войни в периода 133 – 30 г. пр. Хр. Този дълъг процес завършил с установяването на т. нар. „принципат“ – особена форма на управление, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният управител бил „принцепс“, но в историографията неправилно са се наложили термините „империя“ и „император“. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

    Тази форма на власт сложила край на кризата, но диктатурата станала постоянна и придобила нови черти, макар и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче все още не била успяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори вече се били променили – те се превърнали в нещо, което древните римляни изобщо не си представяли при създаването на тази институция.

    Така, например, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.) далеч нямал намерение да бъде само временен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни срокове.

    Същото важи и за Гай Юлий Цезар, когото някои днешни историци на Древния Рим директно определят като „монарх“.

    Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са вече нов тип лидери през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на популярността си сред народа (днес биха ги определили като „популисти“, от „пополо“ – народ) и на възможността да упражняват насилие, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, именно затова поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, тъй като традицията вече не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта доброволно. Оттогава думата „диктатура“ започнала да означава неограничена власт на човек, група хора или дори класа.

    Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за диктатура излязла от обращение – кому била нужна, след като вече имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „диктатори“.

    За древните думи си припомнили едва в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под влиянието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и др., финансирани от големите лихварски финансови къщи, започнали да се търсят алтернативи на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, например якобинската с нейния символ – гилотината, тази първа машина за убиване на хора.

    В новото време под думата „диктатура“ се разбира метод на управление, чиято ключова характеристика е насилственото налагане на волята на управляващата личност (класа, прослойка, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е пламенен привърженик на диктатурата като ефективен начин за управление: „Диктаторът сам взема решения и наказва онези, които не се подчиняват“. Той управлява независимо от стремежите и стремежите на своите поданици, въз основа на свои лични идеи и интереси.

    Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв начин се отнасят до прекомерната концентрация на власт в ръцете на един човек: диктатура, тирания, автокрация, монархия, деспотизъм, тоталитаризъм.

    Любопитното е, че още Платон (429-347 г. пр. Хр.) определя демокрацията като преходно стъпало към диктатура (тогава наричана все още „тирания“) – поради възможностите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на избирателите. На което, за голямо съжаление, сме свидетели и в наше време.

    Венецианските страдиоти – първата лека кавалерия на Новото време

    В историята на военното изкуство краят на Средновековието често се свързва с епохата на т. нар „Италиански войни“ – продължителен половинвековен конфликт за контрол върху богатия Апенински полуостров.

    През този период значението и числеността на тежко въоръжената кавалерия от типа на френските „жандарми“ започват да намаляват – а пехотата и артилерията получават качествено нова организация и обширно място на бойното поле. Дълбоките построения от типа на „баталиите“ на швейцарците и германските ландскнехти, компактните испански „терции“, мускетарските роти – всички те се превръщат в символи не само на Италианските войни, но и на възраждането на пехотата; въобще, на военната зора на Новото време.

    Стратиоти – 1530 г. Уикипедия

    Не трябва обаче да се мисли, че конницата съвсем изчезва от тогавашните армии. В организацията на кавалерията също протичат големи реформи: във войските се появяват нови видове конница, подобрява се въоръжението и тактиката за неговото използване. И ако германските императори успяват да създадат линейна кавалерия, способна да води огнева битка и да се бори в строго определена формация, то при леките конници всичко било доста различно.

    В европейските армии от Късното Средновековие леката кавалерия по правило няма собствено тактическо значение. Нейната задача е да провежда разузнаване и рейдове дълбоко във вражеска територия. Но нито френските „рутиери“, нито английските „хобилари“, нито испанските „хинети“ можели да се сравнят с венецианските конници „страдиоти“.

    Кои били те? „Страдиотите приличат на мюсюлмански конници и са облечени и въоръжени като турците, но не носят на главите си турските ленени шапки, наречени „чалми“. Те са сурови хора и спят на открито през цялата година, както и конете им. Всички са гърци, които идват от венецианските владения“ – така описва тези конници известният френски мемоарист Филип дьо Комин.

    В превод от гръцки „стратиот“ означава воин, военен и дори новобранец – но по време на Италианските войни този термин придобил по-специфично значение. Италианците втвърдили произношението на думата и тези кавалеристи останали в историята като „страдиоти“.

    Венеция, може би както никоя друга европейска държава, била запозната с военното дело на балканските народи, сред представителите на които имало отлични конници. Турските спахии и акинджии, гръцките акрити и стратиоти, хърватите, власите и формированията на други балканци в по-голямата си част не приличали на познатата на европейците тежка рицарска кавалерия и можело да бъдат използвани както в по-ограничени сблъсъци, така и за отвличане на вниманието на врага на бойното поле.

    Първоначално страдиотите на венецианската служба били използвани в борбата срещу турските им „колеги“ по време на турско-венецианските войни, но търговската република не успяла да спре експанзията на турците, а нерядко дори им помагала – както, когато превозила с кораби султанската армия и тя изненадала при Варна войските на Владислав Варненчик и Янош Хуняди.

    Много християни бягали на запад от турските кланета и се заселвали на Апенините, където постъпвали на венецианска служба. За Венеция страдиотите се оказали отлична находка, защото били подходящи не само за борба срещу турците и техните съюзници, но и против най-добрите европейски армии от онова време.

    Освен това, набирането и поддръжката на страдиотите били много по-евтини от тези на италианските кондотиери, швейцарските пикинери (копиеносци с дълги копия – пики) или германските ландскнехти и рейтари. Гърците и албанците, които формирали ядрото на корпуса на страдиотите, се съгласявали да служат срещу минимално заплащане, надявайки се да се обогатят чрез грабежи. В средата на ХVІ век в Италия, Далмация и Йонийските острови живеели вече около 25 000 страдиоти и членове на техните семейства.

    Типичната тактика на страдиотите били бърза, мълниеносна атака и светкавично отстъпление, ако врагът успявал да им устои. За средновековната тежка рицарска конница било невъзможно да се върне на бойното поле след отстъпление – ала за страдиотите това било част от техния тактически стандарт. Врагът, виждайки, че те бягат, се втурвал в преследване, разкъсвал бойния си строй и ставал уязвим за контраатаки. Такъв ориенталски, изтощителен стил на борба бил почти непознат на западноевропейците, което правело страдиотите истинско главоболие за противниците на венецианците.

    По време на военна кампания албанците и гърците били незаменими при провеждането на разузнаване и операции по вражеските комуникации (пътищата) – страдиотите можели да действат автономно от основните сили, да провеждат бързи маршове и да избягват тежки битки. Както всяка друга лека кавалерия, разчитайки повече на собствената си скорост и изненада, те се изкушавали от блясъка на златото или примамливите богатства на вражеския лагер. Така, например, в битката при Форново-ди-Таро през 1495 г. страдиотите, вместо да довършат поражението на френския център, се втурнали да грабят обоза, като по този начин крал Карл VIII избягнал пълно поражение. Любопитно е, че именно тази битка прославила леката кавалерия в цяла Европа и скоро тя се превърнала в неразделна част от всяка тогавашна армия.

    Как били въоръжени страдиотите? Типичен за XIV-XV век комплекс оръжия на лекия конник били леко копие, дълго 2.5-3 метра, боздуган, сабя или специален  меч „кончар“ за пробождане на кираси. Защитното въоръжение представлявало стоманен или ватен шлем, дебел ватиран кафтан или стоманена ризница, и голям щит „тарч“ с характерна неправилна форма, който прикривал лявата страна на тялото.

    Венециански стратиот (1515 – 50). Уикипедия

    По-заможните и по-добре въоръжени конници се сражавали в челните редици. Много от тях имали слуги и оръженосци, които се биели рамо до рамо с господарите си, но били доста по-зле въоръжени. Обаче с течение на времето снаряжението на страдиотите става все по-еднакво, променяйки се под влиянието на местната италианска традиция. През ХVІ век страдиотите вече били в много по-голяма степен само леки конници – бързи, маневрени, отчаяни бойци, майстори на близкия бой и фалшивите отстъпления.

    През 1508 г. действията на гърците върху комуникациите на крал Людовик XII довели френската армия до прага на гладна смърт и монархът трябвало да търси сражение в неизгодни условия.

    Влиянието на страдиотите върху хода на военните кампании се оказало много по-значително, отколкото биха могли да предположат много скептици – и европейските пълководци спешно се нуждаели от адекватен отговор на венецианската лека кавалерия. Най-ефективният начин за противодействие на страдиотите на бойното поле били пехотният строй, прикрит с артилерия – но не било възможно по този начин да се защитят тила и комуникациите. Затова, най-логичната стъпка било французи, испанци и англичани да копират опита на страдиотите.

    Във Франция наричали техните подражатели „аргулети“ и те се оказали най-дълготрайни. В самия край на ХVІ век аргулетите, въоръжени с аркебузи, вече били част от редовната армия.

    Така въпреки, че ерата на албанските и гръцките конници в Европа завършила с края на Ренесанса, страдиотите се оказали първата истинска лека кавалерия на Новото време. Техни наследници станали хусарите, уланите, конните егери, драгуните, карабинерите и шеволежерите. Но това е съвсем друга история.

    8 от най-емблематичните автомобили в телевизионната история

    Телевизионната и автомобилната индустрия процъфтяват рамо до рамо в продължение на близо 70 години. Съвсем естествено е, че колите, управлявани от известни филмови герои, остават в спомените ни също както и костюмите, които са носели или репликите, които са изричали. Ето няколко телевизионни звезди, които свързваме с точно определени коли.

    ‘Munster Koach’ Model-T Hot Rod в „Мюнстерови“ (1964-66)

    Снимка: imdb.com

    Съберете части от три броя Model T и една катафалка, комбинирайте ги по зловещ начин и добавете детайли като дръжки на ковчези, „кървавочервена“ кадифена тапицерия и паяжиновидни фарове, и вие ще получите Munster Koach. Това е идеалната кола за призрачното семейство от сериала „Мюнстерови“, главата на което работи в погребален дом и прилича на Франкенщайн. Творение е на известния холивудски дизайнер на автомобили Джордж Барис, на когото студиото дава три седмици срок да го изработи – 5-метров Koach – включвайки много ръчно оформени елементи, като месингов радиатор и калници. Ниската скорост, с която се движел този автомобил, била подходяща за двуметровата звезда Фред Гуин, който играел Херман Мюнстер. Облегалката на седалката трябвало да бъде свалена, за да може да седне зад волана.

    „Batmobile“ Lincoln Futura Concept Car (1955) в „Батман“ (1966-68)

    Снимка: imdb.com

    „Батмобилът“ започва живота си като тематичен автомобил, направен в Италия, базиран на Lincoln Mark II. През 1965 г. дизайнерът на Тинселтаун Джордж Барис го купува за $ 1. Същата година 20th Century Fox го наема да проектира автомобила на Батман за предстоящата поредица. Те му дават само няколко седмици време за изпълнение на проекта, според Ерик Селцер. Барис прави стотици модификации на Futura, като символите от алуминиеви бухалки, закрепени към главините, и волан, проектиран да прилича на самолетен. Уест се оплака, че „U“ -формата на волана прави колата твърде трудна за управление, затова Барис го заменя с волан от Edsel от 1958 г. За съжаление, за облечените в спандекс звезди Адам Уест и Бърт Уорд, колата никога не е притежавала климатик за прилепи. През 1966 г. магазинът на Барис, Barris Kustom City, взима матриците на „Батмобил №1“ и създава повече от три копия. През 2013 г. Барис продава оригинала за 4,6 милиона долара на бизнесмен от Аризона. „Батмобилът“ отново сменя собственика си през 2016 г. за неизвестна цена.

    Volvo P1800 S (1962, 1964 и 1967) в „Светецът“ (1962-69)

    Снимка: Уикипедия

    Преди да се превъплъти в ролята на Джеймс Бонд, Роджър Мур играл Саймън Тамплър, красивият мошеник, с принципи, в британския шпионски трилър „Светецът“. Продукцията използвала три спортни автомобила Volvo P1800 по време на снимките. Първият, модел от 62 г., направен във Великобритания, бил намерен във ферма в Северен Уелс през 1991 г. и в крайна сметка възстановен. След това идва ’64 1800 S, произведен в Швеция. След като Volvo актуализира дизайна 1800 S през 1965 г., шоуто премина към по-новия модел, след като „взривява“ стария автомобил на Светеца. Това ново возило било оборудвано с вътрешен вентилатор за актьорите, работещи под палещите сценични светлини. Колата на Мур била изненадващо подменена. Първоначално актьорът се бил нагласил за Jaguar XK150. Както Мур разказа, Jaguar отказали да предоставят кола за продукцията, твърдейки, че компанията не се нуждае от публичност. „И така“, каза Мур, „нашият производствен мениджър ми показа снимка от автомобилно списание с  P1800 и аз я харесах“

    „Мини“ (1969 и 1977) от „Мистър Бийн“ (1990-95)

    Снимка: Уикипедия

    В британския телевизионен сериал, започнал през 1990 г., Роуън Аткинсън играе детински открит и същевременно находчив глупак, който има двама приятели: Теди, плюшено мече, което е обект на различни престъпления като обезглавяването му и неговия „Мини“, който обикновено се представя точно толкова зле, колкото и Теди.

    Оригиналният автомобил на Бийн, оранжев BMC Morris Mini 1000 Mark 2 от 1969 г., изглежда е бил унищожен след снимките, въпреки че някои експерти от Mini смятат, че е оцелял и са успели да проследят местоположението му. По-късно неговият заместник, цитроново-зелен Leyland Mini 1000 от 77 г., бил смазан от резервоар. Направени са само 15 епизода от шоуто на живо, последвано от анимационна версия, но Mini играе централна роля в много от сериите. В един епизод, когато Бийн не може да побере фотьойл в колата, той го привързва към покрива и кара колата така, използвайки въже, няколко кофи и моп. В друг, когато закъснява за зъболекар, той мие зъбите си по време на шофиране, като се навежда през прозореца, за да ги изплакне с течност за чистачки. Бийн и неговите Мини-та дори се появяват в два успешни франчайза за видеоигри: „Resident Evil 2, ”И„ Grand Theft Auto V ”, в които играчите трябва да откраднат Mini-то и да го закарат до нощен клуб.

     

    Ferrari Daytona Spyder GTS / 4 (1972) в „Маями Вайс“ (1984-90)

    Реплика 1972 Ferrari Daytona Spyder (всъщност модифициран Chevrolet Corvette), колата, управлявана от Дон Джонсън в Маями Вайс до третия сезон. Снимка: Уикипедия

    През първите два сезона на „Маями Вайс“ супер елегантният, особено модерен детектив Сони Крокет, изигран от Дон Джонсън, кара супер красиво черно Ferrari Daytona Spyder, за да се направи на незабележим, докато се внедрява под прикритие в група, занимаваща се с  наркотици и проституция. Поне на това публиката трябва да вярва. Емблематичният италиански производител на спортни автомобили, всъщност, отказва да  предостави автентични коли, така че продукцията купува копия, направени с шаси на Corvette C3 и модифицирани с корпуси от фибростъкло във Ferrari. От Ферари съдят производителя на копията, но същевременно предлагат на авторите на „Маями Вайс“ две безплатни оригинални Тестароси, ако се съгласят да оставят имитацията на Спайдерите.

    Ford Gran Torino (1975) от „Старски и Хъч“ (1975-79)

    Реплика на Ford Gran Torino, използвана в Starsky & Hutch. Снимка: Уикипедия

    Говорим за високоскоростен „домат”. Ford Gran Torino, със своите бели векторни ивици, бил толкова голяма звезда от поредицата в края на 70-те, колкото и неговите детективи, борещи се с престъпността, изиграни от Пол Майкъл Глейзър и Дейвид Соул. Но отношенията между трите звезди били мъчителни. Глейзър, на когото приписват забавния прякор на звяра („Раираният домат“), отвращавал Торино заради лошото му шофиране: „Обещах тайно на Дейвид, че ще направя всичко по силите си, за да унищожа тази кола“, казва той по време на интервю от 1999 г. за Британски документален филм. Вероятно Соул не спори, той често се блъскал по време на сцени на преследване, поради хлъзгавата винилова предна седалка, проблем, който по-късно бил отстранен, когато бил сменен с по-дълбоки седалки.

    Mustang Cobra II (1976) в „Ангелите на Чарли“ (1976-81)

    Mustang Cobra II и Джил Мънро (Фара Фосет). Снимка: imdb.com

    „Едно време имаше три малки момичета, които влязоха в полицейската академия“ … и след това били наети от мистериозен богаташ на име Чарли, който ги изпраща да се бият с лошите с три отделни коли на Ford. Там е оранжевият Пинто, управляван от Сабрина на Кейт Джаксън, умният, практичен Ангел. А жълтият мустанг с твърд покрив, бил  управляван от уличното сираче Кели Гарет (Джаклин Смит). Но пътуването с ангела, което оставя най-трайното впечатление за попкултурата, е супер спортният Mustang Cobra II, управляван от Джил Мънро (Фара Фосет) и по-късно от сестра й Крис (Черил Лад). Всъщност, през 1976 г. популярността на шоуто помогна на Ford да продаде над 25 000 броя Cobra II, повече от пет пъти от очакваното. Привлекателността на автомобила се запазила. През 2013 г. GreenLight пуска успешна колекционарска миниатюра с отливка от оригиналната Cobra II на Jill.

    Pontiac Trans Am ‘KITT’ (1982) „Среднощен ездач“ („Knight Rider”) (1982-86)

    Снимка: imdb.com

    За престъпника Майкъл Найт, изигран от Дейвид Хаселхоф, KITT е незаменимият приятел, модифициран Pontiac Firebird Trans Am, който прави всичко: пуска огневи ракети, миризливи бомби, пръска сълзотворен газ, движи се на две колела и дори раздава пари. О, и споменахме ли, че има изкуствен интелект и може да говори? Озвучен от Уилям Даниелс, KITT също така имаше червена лента за сканиране, надничаща от предния капак, наречена „Анаморфен екуалайзер“, която служи за „очи“, пулсира, когато е в режим на наблюдение. За да изглежда KITT като че ли кара сам, една от версиите включвала контролери на мястото за краката на пътниците, управлявани от внимателно скрит каскадьор. Повечето от близо двете дузини KITT са били използвани в периода 1982-86 г. Те били дадени за продукцията, след като дерайлирането на влак повредило пратката Trans Ams толкова, че да ги направи неизползваеми.

    Автор: Десислава Михалева

    Просвещението – епоха на „светъл разум“ с тъмни последици

    Философията, политиката, науката и връзките с обществеността в Европа били радикално ревизирани през целия 18-ти век – който с лека ръка бил наречен „епоха на Разума“ или просто „Просвещение“.

    Дейците на Просвещението не само във Великобритания, Франция, но и в цяла Европа поставили под съмнение традиционните християнски ценности на европейската цивилизация и твърдели, че обществото може да бъде подобрено с помощта на рационални преобразования.

    Просвещението донесло на света много творби, изобретения, научни открития, правни документи, жестоки войни, бунтове и  въстания. Две революции – американската и френската, са пряко вдъхновени от идеалите на Просвещението. Те отбелязват върха на неговото влияние и началото на упадъка му – след тези кървави революционни събития никой вече нямал нужда от него.

    Френсис Бейкън и Волтер. Уикипедия

    Първите лястовици на Просвещението през ХVІІ век са английските философи Франсис Бейкън и Томас Хобс, френският мислител Рене Декарт и водещите представители на натур-философията на Ренесанса – Галилео Галилей, Йоханес Кеплер и Готфрид Вилхелм Лайбниц. Историческите корени на епохата датират от 1680-те години, когато в Англия бил публикуван основният труд на Исак Нютон „Математически начала на естествената философия“, а Джон Лок отпечатал своя „Опит върху човешкия разум“ през 1690 година . Тези две произведения дали научния, математически и философски инструментариум за основните резултати на Просвещението.

    През 1784 г. немският мислител Имануел Кант в есето си „Отговор на въпроса: какво представлява Просвещението?“ дал за дефиниция на епохата следната фраза: „Дръзнете да знаете! Имайте смелостта да използвате собствения си разум!“.

    Твърдението на Джон Лок, че човешката природа е променлива и знанията се придобиват чрез натрупване на опит, а не чрез достъп до някаква външна истина, математическият анализ на Исак Нютон и неговите оптични теории предоставили мощна база за философската школа на Просвещението.

    И все пак през ХVІІІ век не е имало всеобхватно, обединено Просвещение – ако не вземаме предвид широко разклонената мрежа от масонски ложи, чрез която неговите революционни идеи се разпространявали. Така се създали френска, шотландска, английска, немска, швейцарска и американска версия на „века на Разума“.

    Често мислителите изразявали диаметрално противоположни възгледи. Така например, Лок се различавал от Хюм, Волтер от Русо, Фридрих Велики от Томас Джеферсън. И все пак тези дебати и разногласия се основавали на общите теми на Просвещението – рационално разбиране за природата и света, борба срещу християнството, вяра в т. нар. „исторически прогрес“.

    След като възприело идеите и възгледите на френските мислители Волтер, Русо, Монтескьо, Буфон, Дени Дидро, Висшето Просвещение получи характеристиката, която му била дадена във „Философски речник на Волтер“ – че то е „хаос от ясни идеи“. Този труд нападал яростно християнството и Църквата. „Философският речник “ е чаша, която трови всички хора на всяка възраст с отровата на безбожието…“ – пише абат Шодон.

    Друга важна идеологическа публикация от този период е „Енциклопедия“ на Дени Дидро, в която водещите фигури от епохата обединяват усилията си да прокарат нови идеи, способни да разрушат тогавашното общество.

    ХVІІІ век е периодът на т. нар. „просветени монарси“ като пруския крал Фридрих Велики, който, според собствените му думи, позволявал на поданиците си „да разсъждават колкото искат за каквото искат, само да се подчиняват“. В „епохата на разума“ явно на краля не му достигал достатъчно разум да осъзнае, че под такъв благовиден предлог ще дойде момент, когато поданиците ще забравят за „подчинението“.

    „Просветени революционери“ като американските „бащи на нацията“, робовладелците Томас Пейн и Томас Джеферсън, отразили идеите на Просвещението в „Декларацията на независимостта“, с която били образувани САЩ.

    Това била епоха на упадък на вярата в Бога и спад на влиянието на Църквата. Джон Лок, заедно с френския мислител Пиер Бейл, се отдали изцяло на идеята Църквата да се отдели от държавата – като първа крачка към окончателното й унищожаване. Материалистите търсели „научни“ аргументи в опит да докажат, че Вселена сама, без намесата на Бог, определя своя ход.

    Епохата на Просвещението е време на разцвета на тайните общества. Масони, розенкройцери, илюминати „преобръщали световната духовна система“, предлагали „нов морал“, езотерични ритуали и церемонии. За разпространението на тези идеи били създадени нови интелектуални платформи – градски кафенета, аристократични и литературни салони. Тогава все още се спазвала някаква атмосфера на тайнственост. Но в наше време вече са отхвърлени всякакви „теории на конспирацията“ и когато днес туристи посещават Вашингтон, им предлагат обиколка на града с подробни разкази за масонските символи, втъкани в неговия архитектурен план.

    Великата френска революция, започнала през 1789 г., е кулминацията на по-късното Просвещение. Провеждана под мотото „Свобода, равенство, братство“, тя не само заменила стария ред с нов, но извършила такъв масов терор, пред който бледнеят всички масови кланета на свирепи владетели или деяния на католическата Инквизиция. Руската революция през 1917 г. се провела като нейно копие – неслучайно Ленин дълги години изучавал опита и резултатите от френската революция в библиотеките на Цюрих и Женева

    Така Просвещението се оказало само преходен етап, който подготвил почвата за кървавите тоталитарни диктатури на ХХ век, независимо от добрите намерения на неговите дейци и активисти. Но това не би трябвало да ни учудва. Известно е с какво е покрит пътят към ада…

    Драбантите – шведската кралска гвардия

    Думата „драбант“ или „трабант“ произхожда от германската езикова група и означава „спътник“, „привърженик“. През Средновековието почетната свита на монарха, изпълняваща функциите на телохранители, се наричала „трабанти“.

    В Новото време в европейските армии драбантите били охрана на пълководци и висши офицери. Най-голяма слава си спечелили шведските драбанти – специална кавалерийска единица, създадена за защита на личността на краля и известна с подвизите си на бойното поле.

    В Швеция драбантите, чиято задача била „да придружават височайшата особа във всички церемонии и походи, да стоят на стража до ложето й…“, се появили в самото начало на управлението на крал Густав I Ваза през 1523 година. Пострадал много от амбициите на датския крал Кристиан II (1481-1559), който се стремял да обедини трите скандинавски монархии под своя власт, Густав създал в памет на своите верни спътници-дворяни, специална военна единица, предназначено да защитава личността на краля. Първоначално имало само 64 драбанта; а при Карл IX, синът на основателя на династията, те вече били 200.

    Кралската конна гвардия (2016г.). Уикипедия

    Отначало само шведски благородник можел да стане драбант. Въпреки, че с времето това вече не било задължително условие, подборът за личната кралска охрана останал изключително строг. Кандидатът трябвало да бъде с доста висок ръст – над 175 сантиметра, да бъде протестант, грамотен, отлично да владее едноострия меч „палаш“ (по-късно – шпага) и пистолет, а също така да потвърди безупречната си репутация и вярност към короната с поне две писмени препоръки от свои командири. Офицерите от други части, които били предпочитани за попълване на драбантските роти, си мечтаели да служат като редници в лейб-гвардията. Немалко гвардейци били с висше образование, а още повече имали благородническо родословие, датиращо от векове. Нито едното, нито другото обаче не били гаранция за записване при драбантите – избраните кандидати били лично представяни на краля, който решавал съдбата им. Той познавал всеки от своите драбанти и лично ги водел в битките.

    Редникът-драбант се приравнявал с ротмистър (капитан) от кавалерията, капралът – с подполковник, капитан-лейтенантът – с генерал-майор, затова службата в драбантската гвардия откривала отлични перспективи за издигане в кариерата. Но да се намери драбант, съгласен да замени близостта си до краля с обикновена армейска служба било категорично невъзможно.

    Въоръжението и униформата на тези гвардейци напълно им съответствало. Прочутите „драбантски шпаги“ с позлатена дръжка, чиито остриета достигали до 96 см, се изковавали по специален модел и се пригаждали индивидуално. Кирасите (нагръдните брони, до 1702 г.), двата пистолета и карабината (до 1700 г.) също били с най-високо качество. Цветът на униформата бил традиционен – син и жълт, но се отличавал с изобилие от релефно злато, пищност на изработката и дори с материала си.

    Снаряжението изглеждало още по-великолепно, когато драбантите излизали по време на официални приеми и придворни церемонии. Всичко това обаче не би трябвало да създава фалшиво впечатление за лейб-гвардията като дворцова охрана, изпълняваща изключително парадно-караулни функции. Драбантите се отличили стотици пъти на бойното поле, като многократно спасявали краля от сигурна смърт.

    По времето на Густав Адолф (1594-1632), един от най-известните монарси в историята на Швеция, извършил коренен поврат във военното дело, драбантите постоянно придружавали краля във всички негови походи и начинания: по време на похода в Русия и обсадата на Псков през 1615 г., в поредицата войни с Реч Посполита и, разбира се, по време на експедицията в Германия по време на Тридесетгодишната война. Реформирайки армията в напълно нов дух, кралят не пренебрегнал телохранителите си – при него драбантите се превърнали в символ на военното дело на Швеция. Смели и отчаяни бойци, които се биели рамо до рамо с монарха, където и да се намирал той, те се проявили великолепно в битките срещу една от най-добрите военни машини по онова време, но не могли да спасят своя владетел – през ноември 1632 г., под Лютцен, „Снежният крал“ загинал по време на конна атака в самото начало на сражението.

    Драбантите спечелили още повече слава по време на управлението на последния велик шведски крал, Карл XII (1682-1718). Този „последен викинг“ довел драбантския корпус до възможното за онази епоха съвършенство.

    При Карл драбантите окончателно преминали към бой главно с хладно оръжие – пистолетите се използвали като крайна мярка в близък бой или на постове. Освен това кралят олекотил максимално екипировката, като отменил кирасите и направил строя на тежката кавалерия още по-тънък – оттук нататък драбантите и кирасирите се биели само в двуредова формация. С годините тази практика ще бъде възприета във всички европейски армии и ще остане обичайна до началото на наполеоновите войни.

    Специфичната тежка драбантска шпага изисквала голямо умение и отлични физически данни, затова Карл XII избирал най-добрите в своята гвардия. За краля драбантите му били неговото голямо семейство; той дори издал специален указ, забраняващ на личния състав на драбантския корпус да се жени, та нищо да не отклонява неговите гвардейци от военните подвизи. Серията от блестящите победи на шведското оръжие в началото на ХVІІІ век се дължи също и на драбантите – те взели участие в десетки големи битки на Северната война (1700-1721) и с право се гордеели със своите заслуги на бойното поле.

    Но ето, че през 1709 г. се провело сражението при Полтава срещу армията на Петър Велики, в което участвали и кралските гвардейци. Тогава те били само 150 – но все такива смели воини. При Полтава атакували руските позиции като част от десния фланг на шведската армия. В настъпилия разгром загинал всеки пети от тях…

    Тогава и приключил „Златният век“ на шведската държава, а заедно с него имперските амбиции на Карл XII и славната история на кралските драбанти.

    Кой е изобретил първата кола и кога е направена?

    Кой е изобретил първата кола? Общоприетият отговор е немецът Карл Бенц, а причината за това е, че хората, които работят във фирмата, носеща неговото име, Мерцедес Бенц, не се уморяват да ви го повтарят непрекъснато.

    Стоейки в музея на Мерцедес Бенц в Щутгарт, обаче, изпитваме момент на страхопочитание и поразителна изненада при вида на първата в света кола. Наистина терминът, използван по онова време, „карета без коне“ изглежда значително по-подходящ, но все пак автомобилът на Бенц, патентован през 1886 г., получава славата на първият автомобил, създаван някога, въпреки че други превозни средства предшестват появата му много години преди това.

    Защо е така и заслужава ли Бенц славата, която получава за изграждането на най-старата кола в света?

    Реплика на патентованият през 1886 г. автомобил Benz Patent Motorwagen. Уикипедия

    Наливаме гориво в огъня на спора за първата кола в света. Може да се твърди, разбира се, че абсурдно талантливият гений, познат на приятелите си като Лео, побеждава Бенц, проектирайки първия автомобил  няколкостотин години преди него.

    Сред многото невероятни изобретения на великия Леонардо да Винчи е и дизайнът на първото самоходно превозно средство в света, без необходимостта от коне.

    Неговата гениална измислица, нарисувана от ръката му през 1495 г., е била задвижвана с пружинен механизъм и е трябвало да бъде навита преди потегляне, но е била изключително сложна. По-късно се оказва, че е напълно осъществима.

    През 2004 г. екип от Института и Музея за история на науката във Флоренция използва подробните планове на да Винчи за изграждане на мащабен модел и със сигурност „Автомобилът на Леонардо“ реално проработва.

    Още по-невероятното е, че древният дизайн се отличава с първата в света кормилна колона, зъбна рейка и зъбна система, основана на начина, по който и днес управляваме нашите превозни средства.

    За да бъдем честни, Леонардо вероятно никога не е стигнал до осъществяване на идеята си за изграждане на прототип – всъщност би било почти невъзможно да стане с инструментите, които са му били на разположение по това време – или да се повози из града с него. Дори е забравил да включи седалки в проекта.

    Берта Бенц със съпруга си Карл Бенц в Benz Viktoria, модел 1894 г. Уикипедия

    И що се отнася до най-често срещаните съвременни автомобили, които познаваме днес, на неговия автомобил липсвало нещо жизненоважно, с което Бенц можел да се похвали – първият двигател с вътрешно горене – и по този начин бива обявен за изобретател на първият бензинов автомобил.

    Именно използването на това гориво и този дизайн на двигателя в крайна сметка печелят в надпреварата за изработването на първите каруци без коне в света. Ето защо германецът става известен, въпреки факта, че французин на име Никола-Йозеф Куньо създава първото, самоходно пътно превозно средство, което всъщност е трактор с три колела за използване от военните, още през 1769 г. Да, то можело да се движи само с около 4 км/ч и не било кола, но основната причина, поради която не печели надпреварата е, че измислицата му работи на пара, което го прави по-скоро влак, който се движи без релси.

    Имайте предвид, че Automobile Club de France все още признава Куньо като създател на първата кола досега. По подобен начин Робърт Андерсън пропуска да изтъкне, че е направил първата кола в света, тъй като неговият самоходен автомобил, построен в Шотландия през 1830-те, е бил „електрическа карета“, а не такава с двигател с вътрешно горене.

    Разбира се, важно е да се отбележи, че и Карл Бенц не бил първият човек, който използва двигател. Още през 1680 г. холандският физик Кристиан Хюйгенс лансира идеята за двигател с вътрешно горене и вероятно е добре, че той всъщност никога не го е построил, защото неговият план е бил да го задвижва с барут.

    Карл Бенц бил подпомогнат от друг човек, познат на феновете на Мерцедес Бенц или Даймлер Бенц, Готлиб Даймлер. През 1885 г. той  проектира първия в света модерен двигател с единичен, вертикален цилиндър и бензин, впръскван през карбуратора. Той дори го прикачва към някаква кола, наречена Райтваген („каруца за каране“). Неговият двигател бил много подобен на едноцилиндровия, двутактов бензинов двигател, който щял да управлява автомобила, патентован от Карл Бенц през следващата година.

    Машинният инженер Бенц поема лъвския дял от славата за изграждането на първия автомобил в света, задвижван от двигател с вътрешно горене, най-вече защото той пръв подава патент за подобно нещо и го получава на 29 януари 1886 г.

    За да отдадем дължимото на стария Карл, трябва да споменем, че той също така патентова собствени свещи, зъбна система, дизайн на дросела и радиатор.

    Оригиналният Benz Patent Motorwagen бил триколесно возило, което приличало точно на конско бъги от онова време, като конят бил заменен от едно предно колело и две наистина огромни, но същевременно шпинделни колела отзад. Бенц скоро подобрил дизайна и създал подходящ четириколесен автомобил до 1891г.

    Към началото на века компанията, която той основава – Benz & Cie – била най-големият производител на автомобили в света.

    Кога е изобретен първият автомобил е въпрос, който продължава да бъде изключително спорен. Разбира се, Готлиб Даймлер има своите претенции за титлата, тъй като той прави не само с първия двигател, но след това прави много усъвършенствана версия през 1889 г., представляваща V-образен, четиритактов, двуцилиндров двигател, който е далеч по-близо до дизайна, използван и до днес, от едноцилиндровия агрегат на Benz Patent Motorwagen.

    През 1927 г. Даймлер и Бенц се обединяват, за да създадат Даймлер Груп, която един ден ще стане Мерцедес – Бенц.

    Признание трябва да имат и французите, като Панхард и Левасор през 1889 г. и след това Пежо през 1891 г., които  се превръщат в първите истински производители на автомобили в света, което означава, че те не просто са се занимавали с изграждането на прототипи, а всъщност са строили цели моторни превозни средства и са ги продавали.

    Германците скоро ги настигнали и ги изпреварили, разбира се, но все пак това е самата истина, която рядко се споменава.

    Първият масово произвеждан автомобил, в съвременния смисъл, е 1901 Curved Dash Oldsmobile, построен в Детройт от Рансъм Ели Олдс, който измислил концепцията за поточната линия на автомобила и основава Мотър Сити.

    Хенри Форд седи в първия си автомобил Ford Quadricycle през 1896 г. Уикипедия

    Далеч по-популярно е името на Хенри Форд, който получава признанието за първата поточна линия и масовото производство на автомобили, със своя известен Model T, през 1908 година.

    Това, което той създава, било изключително подобрена и уголемена версия на поточната линия, основана на конвейерни ленти, която значително намалила както производствените разходи, така и времето за изработка на моторни превозни средства, което скоро направило Форд най-големият производител на автомобили в света.

    Към 1917 г. били произведени зашеметяващите 15 милиона от Model T и любовта и влечението към автомобилите станали реалност.

    Автор: Десислава Михалева