Днес мнозина си мислят, че пазаруването от разстояние, доставките на закупените стоки на адреса на купувачи са измислени в наше време, в епохата на интернет, „Амазон“ и „Али-баба“. Но, както е добре известно, твърде често новото е просто добре забравено старо.
Прайс Прайс-Джоунс. Снимка: Уикипедия
Пазаруването можело да се извършва от разстояние много преди ерата на онлайн-шопинга. Още през ХІХ век в помощ на купувачите се появили солидни илюстрирани каталози. Първият човек, който през 1861 г. разгърнал масова търговия по пощата, станал уелският предприемач Прайс-Джоунс, който търгувал с платове. Той разпратил по пощата десени и кройки, като обещал да достави на желаещите необходимото количество плат. Уелските аристократи, които първи получили рекламните материали, харесали този подход и затрупали Прайс Джоунс с поръчки.
Кралският уелски склад на Прайс Джоунс. Снимка: a-day-in-the-life.powys.org.uk
Търговската мрежа на Прайс-Джоунс се разширявала бързо. С течение на времето уелсецът започнал да продава не само платове, но и готови дрехи. Към 1880 г. Прайс-Джоунс имал вече над 100 000 клиенти във Великобритания, Австрия, Дания, Германия, Италия, Русия и други страни. След това започнал да доставя стоки в Америка и Австралия. Дори кралица Виктория била сред купувачите – и Прайс-Джоунс не се поколебал да използва този факт в рекламата си. Между другото, през 1887 г. тя го посветила в рицарско звание.
Прайс Прайс-Джоунс умира през 1920 г. След това неговата компания Royal Welsh Warehouse не могла да се възстанови от Голямата депресия – през 1938 г. я погълнала мрежата британски магазини Lewis’s.
Мостри, предлагани от Прайс-Джоунс. Снимка: a-day-in-the-life.powys.org.uk
Аарон Монтгомери Уорд, бизнесмен от Чикаго, през 1872 г. избрал за своя целева аудитория селяните. Магазините, отдалечени от големите градове, не можели да се похвалят нито с богат асортимент, нито с достъпни цени. Доставката на стоки на адрес можела да реши този проблем. Цените в листовките на Уорд, били толкова ниски, че репортерите в началото дори го заподозрели в измама.
Но Уорд не бил мошеник – а просто новатор. Основателят на компанията Montgomery Ward & Co позволил на клиентите да връщат стоки, ако не им харесат. Също така, предложил 5-годишна гаранция за шевни машини и въвел 90-дневен пробен период за тяхното ползване. Още през 1875 г. листовките на Уорд били заменени от дебели каталози, съдържащи хиляди заглавия. Каталозите се разпространявали безплатно и Уорд не пестял разходи за изработването им. Фирмата Montgomery Ward & Co спира да продава чрез каталози едва през 1985 година.
„Прогрес, осветяващ пътя за търговия“, проектиран за Монтгомъри Уорд от скулптора Дж. Маси Ринд, Снимка: Уикипедия
Друг успешен играч на пазара за търговия по каталог е фирмата Sears, Roebuck и Co. Американците Ричард Сиърс и Алва Робък през 1888 г. започнали да продават по пощата часовници и бижута. С всяка година предлаганите от тях стоки се умножавали. През 1908 г. компанията предлагала повече от 100 000 артикула, каталогът бил 1400 страници и тежал около 2 кг. В същото време Sears и Roebuck умишлено избрали за него формат, малко по-малък от този на Ward. Защо? Много просто: по-малкият каталог винаги ще се слага върху големия. Съответно, вероятността да купите от него е по-голяма.
Sears в Савана, Джорджия през февруари 2017 г., с лого, използвано от 2010 до 2019 г. Това място е затворено през ноември 2018 г. Снимка: Уикипедия
По каталога на Sears, Roebuck & Co можело да си купите дори велосипеди, коли и… къщи. Не, не къщички за кукли или котки, а истински вили. Срещу няколкостотин долара можело да станете горд собственик на строителни материали и на инструкциите за монтаж. Компанията обещавала че едно семейство може да сглоби вила за максимум 3 месеца. Някои от тези къщи все още могат да се видят в САЩ.
Институцията на диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава възникнало и самото понятие. До самия край на Републиката (І век пр. Хр.) терминът „диктатор“ не е означавал политически деспот, както сме свикнали днес. Напротив, диктатурата, както казва философът Карл Шмит, е римското „средство за защита на свободата“.
Диктаторът представлявал държавник и военачалник, който се избирал от Сената по спешност и най-много за 6 шест месеца. Той служел заедно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.
Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 г. пр. Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична ситуация властта да не се споделя между няколко души, тъй като „многопартийната система“ поражда политическа борба, спорове и забавяне на действията – което е крайно рисковано в опасни времена.
Властта на диктатора се виждала като възстановената царска, но, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени правомощия на върховен главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното съкровище – но не можел да установи нови данъци или да издаде нови закони, освен ако не ставало въпрос за военна необходимост.
В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, но с много по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на установения срок диктаторът се отказвал от своите извънредни правомощия (наричани „империум“) – военни, съдебни и други, и Рим се връщал към обичайната републиканска система на управление с двама консули и други изборни магистрати (тогава „магистрат“ било избираемо за срок от 1 година длъжностно лице, което служело безвъзмездно на държавата).
Пръв диктатор в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 г. пр. Хр.) – тогава римляните постоянно воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, след като те нанесли тежко поражение на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали само 16 дни, след което той оставил диктаторските си пълномощия.
Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и след това „подавали оставка“ – но всичко се променило, когато социално-икономическото развитие на републиката довело до поредица от политически кризи и граждански войни в периода 133 – 30 г. пр. Хр. Този дълъг процес завършил с установяването на т. нар. „принципат“ – особена форма на управление, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният управител бил „принцепс“, но в историографията неправилно са се наложили термините „империя“ и „император“. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).
Тази форма на власт сложила край на кризата, но диктатурата станала постоянна и придобила нови черти, макар и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче все още не била успяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори вече се били променили – те се превърнали в нещо, което древните римляни изобщо не си представяли при създаването на тази институция.
Така, например, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.) далеч нямал намерение да бъде само временен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни срокове.
Същото важи и за Гай Юлий Цезар, когото някои днешни историци на Древния Рим директно определят като „монарх“.
Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са вече нов тип лидери през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на популярността си сред народа (днес биха ги определили като „популисти“, от „пополо“ – народ) и на възможността да упражняват насилие, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, именно затова поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, тъй като традицията вече не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта доброволно. Оттогава думата „диктатура“ започнала да означава неограничена власт на човек, група хора или дори класа.
Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за диктатура излязла от обращение – кому била нужна, след като вече имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „диктатори“.
За древните думи си припомнили едва в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под влиянието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и др., финансирани от големите лихварски финансови къщи, започнали да се търсят алтернативи на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, например якобинската с нейния символ – гилотината, тази първа машина за убиване на хора.
В новото време под думата „диктатура“ се разбира метод на управление, чиято ключова характеристика е насилственото налагане на волята на управляващата личност (класа, прослойка, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е пламенен привърженик на диктатурата като ефективен начин за управление: „Диктаторът сам взема решения и наказва онези, които не се подчиняват“. Той управлява независимо от стремежите и стремежите на своите поданици, въз основа на свои лични идеи и интереси.
Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв начин се отнасят до прекомерната концентрация на власт в ръцете на един човек: диктатура, тирания, автокрация, монархия, деспотизъм, тоталитаризъм.
Любопитното е, че още Платон (429-347 г. пр. Хр.) определя демокрацията като преходно стъпало към диктатура (тогава наричана все още „тирания“) – поради възможностите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на избирателите. На което, за голямо съжаление, сме свидетели и в наше време.
В историята на военното изкуство краят на Средновековието често се свързва с епохата на т. нар „Италиански войни“ – продължителен половинвековен конфликт за контрол върху богатия Апенински полуостров.
През този период значението и числеността на тежко въоръжената кавалерия от типа на френските „жандарми“ започват да намаляват – а пехотата и артилерията получават качествено нова организация и обширно място на бойното поле. Дълбоките построения от типа на „баталиите“ на швейцарците и германските ландскнехти, компактните испански „терции“, мускетарските роти – всички те се превръщат в символи не само на Италианските войни, но и на възраждането на пехотата; въобще, на военната зора на Новото време.
Стратиоти – 1530 г. Уикипедия
Не трябва обаче да се мисли, че конницата съвсем изчезва от тогавашните армии. В организацията на кавалерията също протичат големи реформи: във войските се появяват нови видове конница, подобрява се въоръжението и тактиката за неговото използване. И ако германските императори успяват да създадат линейна кавалерия, способна да води огнева битка и да се бори в строго определена формация, то при леките конници всичко било доста различно.
В европейските армии от Късното Средновековие леката кавалерия по правило няма собствено тактическо значение. Нейната задача е да провежда разузнаване и рейдове дълбоко във вражеска територия. Но нито френските „рутиери“, нито английските „хобилари“, нито испанските „хинети“ можели да се сравнят с венецианските конници „страдиоти“.
Кои били те? „Страдиотите приличат на мюсюлмански конници и са облечени и въоръжени като турците, но не носят на главите си турските ленени шапки, наречени „чалми“. Те са сурови хора и спят на открито през цялата година, както и конете им. Всички са гърци, които идват от венецианските владения“ – така описва тези конници известният френски мемоарист Филип дьо Комин.
В превод от гръцки „стратиот“ означава воин, военен и дори новобранец – но по време на Италианските войни този термин придобил по-специфично значение. Италианците втвърдили произношението на думата и тези кавалеристи останали в историята като „страдиоти“.
Венеция, може би както никоя друга европейска държава, била запозната с военното дело на балканските народи, сред представителите на които имало отлични конници. Турските спахии и акинджии, гръцките акрити и стратиоти, хърватите, власите и формированията на други балканци в по-голямата си част не приличали на познатата на европейците тежка рицарска кавалерия и можело да бъдат използвани както в по-ограничени сблъсъци, така и за отвличане на вниманието на врага на бойното поле.
Първоначално страдиотите на венецианската служба били използвани в борбата срещу турските им „колеги“ по време на турско-венецианските войни, но търговската република не успяла да спре експанзията на турците, а нерядко дори им помагала – както, когато превозила с кораби султанската армия и тя изненадала при Варна войските на Владислав Варненчик и Янош Хуняди.
Много християни бягали на запад от турските кланета и се заселвали на Апенините, където постъпвали на венецианска служба. За Венеция страдиотите се оказали отлична находка, защото били подходящи не само за борба срещу турците и техните съюзници, но и против най-добрите европейски армии от онова време.
Освен това, набирането и поддръжката на страдиотите били много по-евтини от тези на италианските кондотиери, швейцарските пикинери (копиеносци с дълги копия – пики) или германските ландскнехти и рейтари. Гърците и албанците, които формирали ядрото на корпуса на страдиотите, се съгласявали да служат срещу минимално заплащане, надявайки се да се обогатят чрез грабежи. В средата на ХVІ век в Италия, Далмация и Йонийските острови живеели вече около 25 000 страдиоти и членове на техните семейства.
Типичната тактика на страдиотите били бърза, мълниеносна атака и светкавично отстъпление, ако врагът успявал да им устои. За средновековната тежка рицарска конница било невъзможно да се върне на бойното поле след отстъпление – ала за страдиотите това било част от техния тактически стандарт. Врагът, виждайки, че те бягат, се втурвал в преследване, разкъсвал бойния си строй и ставал уязвим за контраатаки. Такъв ориенталски, изтощителен стил на борба бил почти непознат на западноевропейците, което правело страдиотите истинско главоболие за противниците на венецианците.
По време на военна кампания албанците и гърците били незаменими при провеждането на разузнаване и операции по вражеските комуникации (пътищата) – страдиотите можели да действат автономно от основните сили, да провеждат бързи маршове и да избягват тежки битки. Както всяка друга лека кавалерия, разчитайки повече на собствената си скорост и изненада, те се изкушавали от блясъка на златото или примамливите богатства на вражеския лагер. Така, например, в битката при Форново-ди-Таро през 1495 г. страдиотите, вместо да довършат поражението на френския център, се втурнали да грабят обоза, като по този начин крал Карл VIII избягнал пълно поражение. Любопитно е, че именно тази битка прославила леката кавалерия в цяла Европа и скоро тя се превърнала в неразделна част от всяка тогавашна армия.
Как били въоръжени страдиотите? Типичен за XIV-XV век комплекс оръжия на лекия конник били леко копие, дълго 2.5-3 метра, боздуган, сабя или специален меч „кончар“ за пробождане на кираси. Защитното въоръжение представлявало стоманен или ватен шлем, дебел ватиран кафтан или стоманена ризница, и голям щит „тарч“ с характерна неправилна форма, който прикривал лявата страна на тялото.
Венециански стратиот (1515 – 50). Уикипедия
По-заможните и по-добре въоръжени конници се сражавали в челните редици. Много от тях имали слуги и оръженосци, които се биели рамо до рамо с господарите си, но били доста по-зле въоръжени. Обаче с течение на времето снаряжението на страдиотите става все по-еднакво, променяйки се под влиянието на местната италианска традиция. През ХVІ век страдиотите вече били в много по-голяма степен само леки конници – бързи, маневрени, отчаяни бойци, майстори на близкия бой и фалшивите отстъпления.
През 1508 г. действията на гърците върху комуникациите на крал Людовик XII довели френската армия до прага на гладна смърт и монархът трябвало да търси сражение в неизгодни условия.
Влиянието на страдиотите върху хода на военните кампании се оказало много по-значително, отколкото биха могли да предположат много скептици – и европейските пълководци спешно се нуждаели от адекватен отговор на венецианската лека кавалерия. Най-ефективният начин за противодействие на страдиотите на бойното поле били пехотният строй, прикрит с артилерия – но не било възможно по този начин да се защитят тила и комуникациите. Затова, най-логичната стъпка било французи, испанци и англичани да копират опита на страдиотите.
Във Франция наричали техните подражатели „аргулети“ и те се оказали най-дълготрайни. В самия край на ХVІ век аргулетите, въоръжени с аркебузи, вече били част от редовната армия.
Така въпреки, че ерата на албанските и гръцките конници в Европа завършила с края на Ренесанса, страдиотите се оказали първата истинска лека кавалерия на Новото време. Техни наследници станали хусарите, уланите, конните егери, драгуните, карабинерите и шеволежерите. Но това е съвсем друга история.
Телевизионната и автомобилната индустрия процъфтяват рамо до рамо в продължение на близо 70 години. Съвсем естествено е, че колите, управлявани от известни филмови герои, остават в спомените ни също както и костюмите, които са носели или репликите, които са изричали. Ето няколко телевизионни звезди, които свързваме с точно определени коли.
‘Munster Koach’ Model-T Hot Rod в „Мюнстерови“ (1964-66)
Снимка: imdb.com
Съберете части от три броя Model T и една катафалка, комбинирайте ги по зловещ начин и добавете детайли като дръжки на ковчези, „кървавочервена“ кадифена тапицерия и паяжиновидни фарове, и вие ще получите Munster Koach. Това е идеалната кола за призрачното семейство от сериала „Мюнстерови“, главата на което работи в погребален дом и прилича на Франкенщайн. Творение е на известния холивудски дизайнер на автомобили Джордж Барис, на когото студиото дава три седмици срок да го изработи – 5-метров Koach – включвайки много ръчно оформени елементи, като месингов радиатор и калници. Ниската скорост, с която се движел този автомобил, била подходяща за двуметровата звезда Фред Гуин, който играел Херман Мюнстер. Облегалката на седалката трябвало да бъде свалена, за да може да седне зад волана.
„Batmobile“ Lincoln Futura Concept Car (1955) в „Батман“ (1966-68)
Снимка: imdb.com
„Батмобилът“ започва живота си като тематичен автомобил, направен в Италия, базиран на Lincoln Mark II. През 1965 г. дизайнерът на Тинселтаун Джордж Барис го купува за $ 1. Същата година 20th Century Fox го наема да проектира автомобила на Батман за предстоящата поредица. Те му дават само няколко седмици време за изпълнение на проекта, според Ерик Селцер. Барис прави стотици модификации на Futura, като символите от алуминиеви бухалки, закрепени към главините, и волан, проектиран да прилича на самолетен. Уест се оплака, че „U“ -формата на волана прави колата твърде трудна за управление, затова Барис го заменя с волан от Edsel от 1958 г. За съжаление, за облечените в спандекс звезди Адам Уест и Бърт Уорд, колата никога не е притежавала климатик за прилепи. През 1966 г. магазинът на Барис, Barris Kustom City, взима матриците на „Батмобил №1“ и създава повече от три копия. През 2013 г. Барис продава оригинала за 4,6 милиона долара на бизнесмен от Аризона. „Батмобилът“ отново сменя собственика си през 2016 г. за неизвестна цена.
Volvo P1800 S (1962, 1964 и 1967) в „Светецът“ (1962-69)
Снимка: Уикипедия
Преди да се превъплъти в ролята на Джеймс Бонд, Роджър Мур играл Саймън Тамплър, красивият мошеник, с принципи, в британския шпионски трилър „Светецът“. Продукцията използвала три спортни автомобила Volvo P1800 по време на снимките. Първият, модел от 62 г., направен във Великобритания, бил намерен във ферма в Северен Уелс през 1991 г. и в крайна сметка възстановен. След това идва ’64 1800 S, произведен в Швеция. След като Volvo актуализира дизайна 1800 S през 1965 г., шоуто премина към по-новия модел, след като „взривява“ стария автомобил на Светеца. Това ново возило било оборудвано с вътрешен вентилатор за актьорите, работещи под палещите сценични светлини. Колата на Мур била изненадващо подменена. Първоначално актьорът се бил нагласил за Jaguar XK150. Както Мур разказа, Jaguar отказали да предоставят кола за продукцията, твърдейки, че компанията не се нуждае от публичност. „И така“, каза Мур, „нашият производствен мениджър ми показа снимка от автомобилно списание с P1800 и аз я харесах“
„Мини“ (1969 и 1977) от „Мистър Бийн“ (1990-95)
Снимка: Уикипедия
В британския телевизионен сериал, започнал през 1990 г., Роуън Аткинсън играе детински открит и същевременно находчив глупак, който има двама приятели: Теди, плюшено мече, което е обект на различни престъпления като обезглавяването му и неговия „Мини“, който обикновено се представя точно толкова зле, колкото и Теди.
Оригиналният автомобил на Бийн, оранжев BMC Morris Mini 1000 Mark 2 от 1969 г., изглежда е бил унищожен след снимките, въпреки че някои експерти от Mini смятат, че е оцелял и са успели да проследят местоположението му. По-късно неговият заместник, цитроново-зелен Leyland Mini 1000 от 77 г., бил смазан от резервоар. Направени са само 15 епизода от шоуто на живо, последвано от анимационна версия, но Mini играе централна роля в много от сериите. В един епизод, когато Бийн не може да побере фотьойл в колата, той го привързва към покрива и кара колата така, използвайки въже, няколко кофи и моп. В друг, когато закъснява за зъболекар, той мие зъбите си по време на шофиране, като се навежда през прозореца, за да ги изплакне с течност за чистачки. Бийн и неговите Мини-та дори се появяват в два успешни франчайза за видеоигри: „Resident Evil 2, ”И„ Grand Theft Auto V ”, в които играчите трябва да откраднат Mini-то и да го закарат до нощен клуб.
Ferrari Daytona Spyder GTS / 4 (1972) в „Маями Вайс“ (1984-90)
Реплика 1972 Ferrari Daytona Spyder (всъщност модифициран Chevrolet Corvette), колата, управлявана от Дон Джонсън в Маями Вайс до третия сезон. Снимка: Уикипедия
През първите два сезона на „Маями Вайс“ супер елегантният, особено модерен детектив Сони Крокет, изигран от Дон Джонсън, кара супер красиво черно Ferrari Daytona Spyder, за да се направи на незабележим, докато се внедрява под прикритие в група, занимаваща се с наркотици и проституция. Поне на това публиката трябва да вярва. Емблематичният италиански производител на спортни автомобили, всъщност, отказва да предостави автентични коли, така че продукцията купува копия, направени с шаси на Corvette C3 и модифицирани с корпуси от фибростъкло във Ferrari. От Ферари съдят производителя на копията, но същевременно предлагат на авторите на „Маями Вайс“ две безплатни оригинални Тестароси, ако се съгласят да оставят имитацията на Спайдерите.
Ford Gran Torino (1975) от „Старски и Хъч“ (1975-79)
Реплика на Ford Gran Torino, използвана в Starsky & Hutch. Снимка: Уикипедия
Говорим за високоскоростен „домат”. Ford Gran Torino, със своите бели векторни ивици, бил толкова голяма звезда от поредицата в края на 70-те, колкото и неговите детективи, борещи се с престъпността, изиграни от Пол Майкъл Глейзър и Дейвид Соул. Но отношенията между трите звезди били мъчителни. Глейзър, на когото приписват забавния прякор на звяра („Раираният домат“), отвращавал Торино заради лошото му шофиране: „Обещах тайно на Дейвид, че ще направя всичко по силите си, за да унищожа тази кола“, казва той по време на интервю от 1999 г. за Британски документален филм. Вероятно Соул не спори, той често се блъскал по време на сцени на преследване, поради хлъзгавата винилова предна седалка, проблем, който по-късно бил отстранен, когато бил сменен с по-дълбоки седалки.
Mustang Cobra II (1976) в „Ангелите на Чарли“ (1976-81)
Mustang Cobra II и Джил Мънро (Фара Фосет). Снимка: imdb.com
„Едно време имаше три малки момичета, които влязоха в полицейската академия“ … и след това били наети от мистериозен богаташ на име Чарли, който ги изпраща да се бият с лошите с три отделни коли на Ford. Там е оранжевият Пинто, управляван от Сабрина на Кейт Джаксън, умният, практичен Ангел. А жълтият мустанг с твърд покрив, бил управляван от уличното сираче Кели Гарет (Джаклин Смит). Но пътуването с ангела, което оставя най-трайното впечатление за попкултурата, е супер спортният Mustang Cobra II, управляван от Джил Мънро (Фара Фосет) и по-късно от сестра й Крис (Черил Лад). Всъщност, през 1976 г. популярността на шоуто помогна на Ford да продаде над 25 000 броя Cobra II, повече от пет пъти от очакваното. Привлекателността на автомобила се запазила. През 2013 г. GreenLight пуска успешна колекционарска миниатюра с отливка от оригиналната Cobra II на Jill.
Pontiac Trans Am ‘KITT’ (1982) „Среднощен ездач“ („Knight Rider”) (1982-86)
Снимка: imdb.com
За престъпника Майкъл Найт, изигран от Дейвид Хаселхоф, KITT е незаменимият приятел, модифициран Pontiac Firebird Trans Am, който прави всичко: пуска огневи ракети, миризливи бомби, пръска сълзотворен газ, движи се на две колела и дори раздава пари. О, и споменахме ли, че има изкуствен интелект и може да говори? Озвучен от Уилям Даниелс, KITT също така имаше червена лента за сканиране, надничаща от предния капак, наречена „Анаморфен екуалайзер“, която служи за „очи“, пулсира, когато е в режим на наблюдение. За да изглежда KITT като че ли кара сам, една от версиите включвала контролери на мястото за краката на пътниците, управлявани от внимателно скрит каскадьор. Повечето от близо двете дузини KITT са били използвани в периода 1982-86 г. Те били дадени за продукцията, след като дерайлирането на влак повредило пратката Trans Ams толкова, че да ги направи неизползваеми.
Философията, политиката, науката и връзките с обществеността в Европа били радикално ревизирани през целия 18-ти век – който с лека ръка бил наречен „епоха на Разума“ или просто „Просвещение“.
Дейците на Просвещението не само във Великобритания, Франция, но и в цяла Европа поставили под съмнение традиционните християнски ценности на европейската цивилизация и твърдели, че обществото може да бъде подобрено с помощта на рационални преобразования.
Просвещението донесло на света много творби, изобретения, научни открития, правни документи, жестоки войни, бунтове и въстания. Две революции – американската и френската, са пряко вдъхновени от идеалите на Просвещението. Те отбелязват върха на неговото влияние и началото на упадъка му – след тези кървави революционни събития никой вече нямал нужда от него.
Френсис Бейкън и Волтер. Уикипедия
Първите лястовици на Просвещението през ХVІІ век са английските философи Франсис Бейкън и Томас Хобс, френският мислител Рене Декарт и водещите представители на натур-философията на Ренесанса – Галилео Галилей, Йоханес Кеплер и Готфрид Вилхелм Лайбниц. Историческите корени на епохата датират от 1680-те години, когато в Англия бил публикуван основният труд на Исак Нютон „Математически начала на естествената философия“, а Джон Лок отпечатал своя „Опит върху човешкия разум“ през 1690 година . Тези две произведения дали научния, математически и философски инструментариум за основните резултати на Просвещението.
През 1784 г. немският мислител Имануел Кант в есето си „Отговор на въпроса: какво представлява Просвещението?“ дал за дефиниция на епохата следната фраза: „Дръзнете да знаете! Имайте смелостта да използвате собствения си разум!“.
Твърдението на Джон Лок, че човешката природа е променлива и знанията се придобиват чрез натрупване на опит, а не чрез достъп до някаква външна истина, математическият анализ на Исак Нютон и неговите оптични теории предоставили мощна база за философската школа на Просвещението.
И все пак през ХVІІІ век не е имало всеобхватно, обединено Просвещение – ако не вземаме предвид широко разклонената мрежа от масонски ложи, чрез която неговите революционни идеи се разпространявали. Така се създали френска, шотландска, английска, немска, швейцарска и американска версия на „века на Разума“.
Често мислителите изразявали диаметрално противоположни възгледи. Така например, Лок се различавал от Хюм, Волтер от Русо, Фридрих Велики от Томас Джеферсън. И все пак тези дебати и разногласия се основавали на общите теми на Просвещението – рационално разбиране за природата и света, борба срещу християнството, вяра в т. нар. „исторически прогрес“.
След като възприело идеите и възгледите на френските мислители Волтер, Русо, Монтескьо, Буфон, Дени Дидро, Висшето Просвещение получи характеристиката, която му била дадена във „Философски речник на Волтер“ – че то е „хаос от ясни идеи“. Този труд нападал яростно християнството и Църквата. „Философският речник “ е чаша, която трови всички хора на всяка възраст с отровата на безбожието…“ – пише абат Шодон.
Друга важна идеологическа публикация от този период е „Енциклопедия“ на Дени Дидро, в която водещите фигури от епохата обединяват усилията си да прокарат нови идеи, способни да разрушат тогавашното общество.
ХVІІІ век е периодът на т. нар. „просветени монарси“ като пруския крал Фридрих Велики, който, според собствените му думи, позволявал на поданиците си „да разсъждават колкото искат за каквото искат, само да се подчиняват“. В „епохата на разума“ явно на краля не му достигал достатъчно разум да осъзнае, че под такъв благовиден предлог ще дойде момент, когато поданиците ще забравят за „подчинението“.
„Просветени революционери“ като американските „бащи на нацията“, робовладелците Томас Пейн и Томас Джеферсън, отразили идеите на Просвещението в „Декларацията на независимостта“, с която били образувани САЩ.
Това била епоха на упадък на вярата в Бога и спад на влиянието на Църквата. Джон Лок, заедно с френския мислител Пиер Бейл, се отдали изцяло на идеята Църквата да се отдели от държавата – като първа крачка към окончателното й унищожаване. Материалистите търсели „научни“ аргументи в опит да докажат, че Вселена сама, без намесата на Бог, определя своя ход.
Епохата на Просвещението е време на разцвета на тайните общества. Масони, розенкройцери, илюминати „преобръщали световната духовна система“, предлагали „нов морал“, езотерични ритуали и церемонии. За разпространението на тези идеи били създадени нови интелектуални платформи – градски кафенета, аристократични и литературни салони. Тогава все още се спазвала някаква атмосфера на тайнственост. Но в наше време вече са отхвърлени всякакви „теории на конспирацията“ и когато днес туристи посещават Вашингтон, им предлагат обиколка на града с подробни разкази за масонските символи, втъкани в неговия архитектурен план.
Великата френска революция, започнала през 1789 г., е кулминацията на по-късното Просвещение. Провеждана под мотото „Свобода, равенство, братство“, тя не само заменила стария ред с нов, но извършила такъв масов терор, пред който бледнеят всички масови кланета на свирепи владетели или деяния на католическата Инквизиция. Руската революция през 1917 г. се провела като нейно копие – неслучайно Ленин дълги години изучавал опита и резултатите от френската революция в библиотеките на Цюрих и Женева
Така Просвещението се оказало само преходен етап, който подготвил почвата за кървавите тоталитарни диктатури на ХХ век, независимо от добрите намерения на неговите дейци и активисти. Но това не би трябвало да ни учудва. Известно е с какво е покрит пътят към ада…
Думата „драбант“ или „трабант“ произхожда от германската езикова група и означава „спътник“, „привърженик“. През Средновековието почетната свита на монарха, изпълняваща функциите на телохранители, се наричала „трабанти“.
В Новото време в европейските армии драбантите били охрана на пълководци и висши офицери. Най-голяма слава си спечелили шведските драбанти – специална кавалерийска единица, създадена за защита на личността на краля и известна с подвизите си на бойното поле.
В Швеция драбантите, чиято задача била „да придружават височайшата особа във всички церемонии и походи, да стоят на стража до ложето й…“, се появили в самото начало на управлението на крал Густав I Ваза през 1523 година. Пострадал много от амбициите на датския крал Кристиан II (1481-1559), който се стремял да обедини трите скандинавски монархии под своя власт, Густав създал в памет на своите верни спътници-дворяни, специална военна единица, предназначено да защитава личността на краля. Първоначално имало само 64 драбанта; а при Карл IX, синът на основателя на династията, те вече били 200.
Кралската конна гвардия (2016г.). Уикипедия
Отначало само шведски благородник можел да стане драбант. Въпреки, че с времето това вече не било задължително условие, подборът за личната кралска охрана останал изключително строг. Кандидатът трябвало да бъде с доста висок ръст – над 175 сантиметра, да бъде протестант, грамотен, отлично да владее едноострия меч „палаш“ (по-късно – шпага) и пистолет, а също така да потвърди безупречната си репутация и вярност към короната с поне две писмени препоръки от свои командири. Офицерите от други части, които били предпочитани за попълване на драбантските роти, си мечтаели да служат като редници в лейб-гвардията. Немалко гвардейци били с висше образование, а още повече имали благородническо родословие, датиращо от векове. Нито едното, нито другото обаче не били гаранция за записване при драбантите – избраните кандидати били лично представяни на краля, който решавал съдбата им. Той познавал всеки от своите драбанти и лично ги водел в битките.
Редникът-драбант се приравнявал с ротмистър (капитан) от кавалерията, капралът – с подполковник, капитан-лейтенантът – с генерал-майор, затова службата в драбантската гвардия откривала отлични перспективи за издигане в кариерата. Но да се намери драбант, съгласен да замени близостта си до краля с обикновена армейска служба било категорично невъзможно.
Въоръжението и униформата на тези гвардейци напълно им съответствало. Прочутите „драбантски шпаги“ с позлатена дръжка, чиито остриета достигали до 96 см, се изковавали по специален модел и се пригаждали индивидуално. Кирасите (нагръдните брони, до 1702 г.), двата пистолета и карабината (до 1700 г.) също били с най-високо качество. Цветът на униформата бил традиционен – син и жълт, но се отличавал с изобилие от релефно злато, пищност на изработката и дори с материала си.
Снаряжението изглеждало още по-великолепно, когато драбантите излизали по време на официални приеми и придворни церемонии. Всичко това обаче не би трябвало да създава фалшиво впечатление за лейб-гвардията като дворцова охрана, изпълняваща изключително парадно-караулни функции. Драбантите се отличили стотици пъти на бойното поле, като многократно спасявали краля от сигурна смърт.
По времето на Густав Адолф (1594-1632), един от най-известните монарси в историята на Швеция, извършил коренен поврат във военното дело, драбантите постоянно придружавали краля във всички негови походи и начинания: по време на похода в Русия и обсадата на Псков през 1615 г., в поредицата войни с Реч Посполита и, разбира се, по време на експедицията в Германия по време на Тридесетгодишната война. Реформирайки армията в напълно нов дух, кралят не пренебрегнал телохранителите си – при него драбантите се превърнали в символ на военното дело на Швеция. Смели и отчаяни бойци, които се биели рамо до рамо с монарха, където и да се намирал той, те се проявили великолепно в битките срещу една от най-добрите военни машини по онова време, но не могли да спасят своя владетел – през ноември 1632 г., под Лютцен, „Снежният крал“ загинал по време на конна атака в самото начало на сражението.
Драбантите спечелили още повече слава по време на управлението на последния велик шведски крал, Карл XII (1682-1718). Този „последен викинг“ довел драбантския корпус до възможното за онази епоха съвършенство.
При Карл драбантите окончателно преминали към бой главно с хладно оръжие – пистолетите се използвали като крайна мярка в близък бой или на постове. Освен това кралят олекотил максимално екипировката, като отменил кирасите и направил строя на тежката кавалерия още по-тънък – оттук нататък драбантите и кирасирите се биели само в двуредова формация. С годините тази практика ще бъде възприета във всички европейски армии и ще остане обичайна до началото на наполеоновите войни.
Специфичната тежка драбантска шпага изисквала голямо умение и отлични физически данни, затова Карл XII избирал най-добрите в своята гвардия. За краля драбантите му били неговото голямо семейство; той дори издал специален указ, забраняващ на личния състав на драбантския корпус да се жени, та нищо да не отклонява неговите гвардейци от военните подвизи. Серията от блестящите победи на шведското оръжие в началото на ХVІІІ век се дължи също и на драбантите – те взели участие в десетки големи битки на Северната война (1700-1721) и с право се гордеели със своите заслуги на бойното поле.
Но ето, че през 1709 г. се провело сражението при Полтава срещу армията на Петър Велики, в което участвали и кралските гвардейци. Тогава те били само 150 – но все такива смели воини. При Полтава атакували руските позиции като част от десния фланг на шведската армия. В настъпилия разгром загинал всеки пети от тях…
Тогава и приключил „Златният век“ на шведската държава, а заедно с него имперските амбиции на Карл XII и славната история на кралските драбанти.
Кой е изобретил първата кола? Общоприетият отговор е немецът Карл Бенц, а причината за това е, че хората, които работят във фирмата, носеща неговото име, Мерцедес Бенц, не се уморяват да ви го повтарят непрекъснато.
Стоейки в музея на Мерцедес Бенц в Щутгарт, обаче, изпитваме момент на страхопочитание и поразителна изненада при вида на първата в света кола. Наистина терминът, използван по онова време, „карета без коне“ изглежда значително по-подходящ, но все пак автомобилът на Бенц, патентован през 1886 г., получава славата на първият автомобил, създаван някога, въпреки че други превозни средства предшестват появата му много години преди това.
Защо е така и заслужава ли Бенц славата, която получава за изграждането на най-старата кола в света?
Реплика на патентованият през 1886 г. автомобил Benz Patent Motorwagen. Уикипедия
Наливаме гориво в огъня на спора за първата кола в света. Може да се твърди, разбира се, че абсурдно талантливият гений, познат на приятелите си като Лео, побеждава Бенц, проектирайки първия автомобил няколкостотин години преди него.
Сред многото невероятни изобретения на великия Леонардо да Винчи е и дизайнът на първото самоходно превозно средство в света, без необходимостта от коне.
Неговата гениална измислица, нарисувана от ръката му през 1495 г., е била задвижвана с пружинен механизъм и е трябвало да бъде навита преди потегляне, но е била изключително сложна. По-късно се оказва, че е напълно осъществима.
През 2004 г. екип от Института и Музея за история на науката във Флоренция използва подробните планове на да Винчи за изграждане на мащабен модел и със сигурност „Автомобилът на Леонардо“ реално проработва.
Още по-невероятното е, че древният дизайн се отличава с първата в света кормилна колона, зъбна рейка и зъбна система, основана на начина, по който и днес управляваме нашите превозни средства.
За да бъдем честни, Леонардо вероятно никога не е стигнал до осъществяване на идеята си за изграждане на прототип – всъщност би било почти невъзможно да стане с инструментите, които са му били на разположение по това време – или да се повози из града с него. Дори е забравил да включи седалки в проекта.
Берта Бенц със съпруга си Карл Бенц в Benz Viktoria, модел 1894 г. Уикипедия
И що се отнася до най-често срещаните съвременни автомобили, които познаваме днес, на неговия автомобил липсвало нещо жизненоважно, с което Бенц можел да се похвали – първият двигател с вътрешно горене – и по този начин бива обявен за изобретател на първият бензинов автомобил.
Именно използването на това гориво и този дизайн на двигателя в крайна сметка печелят в надпреварата за изработването на първите каруци без коне в света. Ето защо германецът става известен, въпреки факта, че французин на име Никола-Йозеф Куньо създава първото, самоходно пътно превозно средство, което всъщност е трактор с три колела за използване от военните, още през 1769 г. Да, то можело да се движи само с около 4 км/ч и не било кола, но основната причина, поради която не печели надпреварата е, че измислицата му работи на пара, което го прави по-скоро влак, който се движи без релси.
Имайте предвид, че Automobile Club de France все още признава Куньо като създател на първата кола досега. По подобен начин Робърт Андерсън пропуска да изтъкне, че е направил първата кола в света, тъй като неговият самоходен автомобил, построен в Шотландия през 1830-те, е бил „електрическа карета“, а не такава с двигател с вътрешно горене.
Разбира се, важно е да се отбележи, че и Карл Бенц не бил първият човек, който използва двигател. Още през 1680 г. холандският физик Кристиан Хюйгенс лансира идеята за двигател с вътрешно горене и вероятно е добре, че той всъщност никога не го е построил, защото неговият план е бил да го задвижва с барут.
Карл Бенц бил подпомогнат от друг човек, познат на феновете на Мерцедес Бенц или Даймлер Бенц, Готлиб Даймлер. През 1885 г. той проектира първия в света модерен двигател с единичен, вертикален цилиндър и бензин, впръскван през карбуратора. Той дори го прикачва към някаква кола, наречена Райтваген („каруца за каране“). Неговият двигател бил много подобен на едноцилиндровия, двутактов бензинов двигател, който щял да управлява автомобила, патентован от Карл Бенц през следващата година.
Машинният инженер Бенц поема лъвския дял от славата за изграждането на първия автомобил в света, задвижван от двигател с вътрешно горене, най-вече защото той пръв подава патент за подобно нещо и го получава на 29 януари 1886 г.
За да отдадем дължимото на стария Карл, трябва да споменем, че той също така патентова собствени свещи, зъбна система, дизайн на дросела и радиатор.
Оригиналният Benz Patent Motorwagen бил триколесно возило, което приличало точно на конско бъги от онова време, като конят бил заменен от едно предно колело и две наистина огромни, но същевременно шпинделни колела отзад. Бенц скоро подобрил дизайна и създал подходящ четириколесен автомобил до 1891г.
Към началото на века компанията, която той основава – Benz & Cie – била най-големият производител на автомобили в света.
Кога е изобретен първият автомобил е въпрос, който продължава да бъде изключително спорен. Разбира се, Готлиб Даймлер има своите претенции за титлата, тъй като той прави не само с първия двигател, но след това прави много усъвършенствана версия през 1889 г., представляваща V-образен, четиритактов, двуцилиндров двигател, който е далеч по-близо до дизайна, използван и до днес, от едноцилиндровия агрегат на Benz Patent Motorwagen.
През 1927 г. Даймлер и Бенц се обединяват, за да създадат Даймлер Груп, която един ден ще стане Мерцедес – Бенц.
Признание трябва да имат и французите, като Панхард и Левасор през 1889 г. и след това Пежо през 1891 г., които се превръщат в първите истински производители на автомобили в света, което означава, че те не просто са се занимавали с изграждането на прототипи, а всъщност са строили цели моторни превозни средства и са ги продавали.
Германците скоро ги настигнали и ги изпреварили, разбира се, но все пак това е самата истина, която рядко се споменава.
Първият масово произвеждан автомобил, в съвременния смисъл, е 1901 Curved Dash Oldsmobile, построен в Детройт от Рансъм Ели Олдс, който измислил концепцията за поточната линия на автомобила и основава Мотър Сити.
Хенри Форд седи в първия си автомобил Ford Quadricycle през 1896 г. Уикипедия
Далеч по-популярно е името на Хенри Форд, който получава признанието за първата поточна линия и масовото производство на автомобили, със своя известен Model T, през 1908 година.
Това, което той създава, било изключително подобрена и уголемена версия на поточната линия, основана на конвейерни ленти, която значително намалила както производствените разходи, така и времето за изработка на моторни превозни средства, което скоро направило Форд най-големият производител на автомобили в света.
Към 1917 г. били произведени зашеметяващите 15 милиона от Model T и любовта и влечението към автомобилите станали реалност.
Още от древни времена хората се опитват да систематизират своите знания. Така се появили библиотеките. През ХVІІІ век се появява концепцията за универсална енциклопедия. Френският педагог Дени Дидро формулира тази концепция по следния начин: „Всъщност, целта на енциклопедията е да събира знания, разпръснати по целия свят, да ги въведе в система, разбираема за хората, живеещи днес, и да ги предаде на онези, които идват след нас така, че трудът на предишните векове да не стане безполезен за следващите, и нашите потомци, обогатени със знания, да станат по-добри и по-щастливи, а ние да не потънем във вечността, без да послужим на бъдещите поколения“.
С развитието на глобалната мрежа започнали опити за създаване на интернет-версии на енциклопедии. През 1999 г. програмистът и основател на движението за свободен софтуер Ричард Столман обобщил основните принципи на Свободната универсална енциклопедия, като посочил „целите, които свободната енциклопедия трябва да си постави, какви свободи трябва да даде на обществото и как да я развиваме“.
През 1999 г. предприемачът Джими Уелс се заел да създаде свободна онлайн-енциклопедия, създадена от доброволци. За да се контролира нейното развитие, той наел доктора по философия Лари Сангър. Проектът бил наречен „Нупедия“.
Основната идея на тази енциклопедия било безплатното използване на съдържанието й. Но в същото време тя се основавала на внимателен преглед на статиите, за да се постигне качество, сравнимо с професионалните енциклопедии. Авторите били учени, които участвали в проекта на доброволни начала.
„Нупедия“ стартирала на 9 март 2000 г. и просъществувала до 26 септември 2003 г. Първоначално цялото й съдържание било публикувано под собствен лиценз, но през януари 2001 г., по настояване на Ричард Столман и Фондацията за свободен софтуер, сайтът преминал към лиценза за безплатна документация на GNU. Компанията Bomis, която притежавала сайта, планирала да получава приходи от публикувана в него интернет-реклама.
Но статиите в „Нупедия“ се пишели твърде бавно: до края на първата година били създадени само 12 статии, а към момента на закриването й били 74.
Джими Уелс и Лари Сангър обсъждали различни варианти за ускоряване на този процес. В резултат на дискусията между Сангър и програмиста Бен Ковиц се родила идеята да се използва енциклопедичната технология wiki, разработена от Уорд Кънингам, създал през 1995 г. първата wiki- система WikiWikiWeb. Това бил уебсайт, чието съдържание потребителите могат самостоятелно да променят с инструменти, предоставени от самия сайт. Форматирането на текста и вмъкването на различни обекти в него се извършвало с помощта на специална wiki-маркировка.
Думата wiki на хавайски означава „бързо“. Ковиц показал на Сангър wiki-технологията на 2 януари 2001 г. Сангър решил, че wiki ще бъде добра платформа и предложи на сътрудниците на „Нупедия“ да инсталират wiki, базиран на UseModWiki (тогава v. 0.90). Това предложение е от 10 януари 2001 г. Въпреки това, от страна на редакторите и рецензентите на „Нупедия“ имало значителна съпротива срещу уики-технологията.
В резултат Сангър предложил да се даде на новия проект собствено име – „Уикипедия“. На 15 януари 2001 г. проектът с това име стартирал на свой собствен домейн wikipedia.com. Тази дата се счита за рожден ден на „Уикипедия“.
Обикновено се смята, че първите промени, направени някога в Уикипедия, са предварителните редакции на Уелс. Най-старата и все още съществуваща статия обаче е статията „UuU“, която представлява списък на държавите, започващи с U. Тя е създадена на 16 януари 2001 г. в 20:08 UTC. По-ранни редакции, направени в английската Уикипедия и открити в архивите през 2010 г., не са оцелели в историята на ревизиите на статиите поради софтуерни несъвършенства.
Броят на статиите в проекта надхвърлил хиляда на 12 февруари 2001 г., а на 7 септември вече били повече от 10 хиляди. През първата година от съществуването на Уикипедия са създадени над 20 хиляди енциклопедични статии – средно над 1500 месечно. На 30 август 2002 г. броят на статиите достигнал 40 хиляди. Темпът на растеж се е увеличавал повече или по-малко стабилно.
„Уикипедия“ спечелила много нови последователи, след като била спомената 3 пъти в уебсайта Slashdot. Освен това, значителен поток от посетители бил насочен от други сайтове, сред които си струва да се спомене Google. За пръв път в печатна медия било съобщено за „Уикипедия“ в The New York Times на 20 септември 2001 г.
Първият домейн, резервиран за „Уикипедия“ на език, различен от английски, е deutsche. wikipedia.com (16 март 2001 г.), последван след няколко минути от каталонски. През май 2001 г. връхлетяла лавина от нови езикови раздели на китайски, холандски, есперанто, иврит, италиански, японски, португалски, руски, испански и шведски. Скоро към тях се присъединиха арабски и унгарски. През септември 2001 г. било обявено задължително многоезичие в Уикипедия, включително превод от всички основни езици и установяване на стандарти за превод на основните страници. В момента в „Уикипедия“ има 312 езикови раздела.
„Уикипедия“ се развивала доста бързо, като през първите години броят на статиите се удвоявал на всеки 12 месеца. През 2004 г. те вече били 1 милион. Повечето статии били в англоезичната „Уикипедия“, като този раздел все още е най-големият и най-развит.
Англоезичната „Уикипедия“ продължава да бъде лидер, като броят на статиите надхвърля 6 милиона на 23 януари 2020 г. „Уикипедия“ продължава да бъде най-голямата и посещавана онлайн-енциклопедия. На всичко отгоре е и най-удобната за ползване – в което няма никакво съмнение.
Малкият отряд, защитаващ бастиона, се готвел да отблъсне атаката на врага. Защитниците имали 12 мускета в резерв, които трябвало да се заредят…
В безсмъртния роман на Александър Дюма „Тримата мускетари“ целият този процес се е побрал в една фраза на Атос, извикана от стената на бастиона Сен-Жерве: „Гримо, дай мускет!“
На практика, това се прави по следния начин: мускетът в лявата ръка, с дясната насипвате барут в цевта, вземате шомпола, пускате куршум в цевта, поставяте тампон и натъпквате с шомпола. Сипвате барут върху затвора, поставяте фитила, приготвяте спусъка и слагате заредения мускет върху стойката…
Мускетарите, обучаващи се в стрелба – възстановка. Ясно се вижда че оръжието е с фитилен запалващ механизъм. Уикипедия
Ако Дюма описваше делниците на един мускетар такива, каквито са били, разказът ще се простре на хиляди страници, а интересът на читателите ще спадне пропорционално. Но в романа всичко се чете на един дъх: стрелба, таверни, схватки, шпаги, коне и буйно пиршество между битка и преследване. Обаче кога оставало време, за да се носи службата в двореца?
А тази служба изисквала не само мигом да защитиш краля си, но и да се спазва определен протокол – защото мускетарите влизали в близкия кралски кръг. Затова няма нищо изненадващо във факта, че героите на Дюма се разхождат из Лувъра, сякаш са си у дома. Де факто така и било – това бил техният втори дом.
Може да се каже, че кралските мускетари имат две години раждане. През 1600 г. Анри IV заповядал да се организира специална рота за лична защита на краля, която да се състои от благородници, въоръжени с леки карабини. Така отначало те били карабинери – а след две десетилетия станали мускетари. Защото през 1622 г. Луи XIII заповядал да ги въоръжат с мускети – по-мощни оръжия. Оттогава кралските мускетари станали привилегирована военна част.
Между другото, официално и преди това имало мускетари. Войници, въоръжените с мускети през ХVІ век, също били наричани така. Но съдбата им не била за завиждане. Мускетът тежал 7 до 9 кг (за сравнение – автомат „Калашников“ тежи 4.8 кг със зареден пълнител), бил труден за използване. За правилното му зареждане било необходимо да се извършат около дузина операции, поради което го обслужвали двама души – единият стрелял, а другият го носел заедно със стойката, запас от куршуми, барут и т. н.
Ако си спомняте, в търсене на мадам Бонасьо д’Артанян решил да влезе в Лувъра. Според Дюма, за пропуск трябвало да му служи униформата на гвардеец (все още не бил мускетар). Всичко е било точно така: и гвардейците, и мускетарите носели служба непосредствено в двореца, а той бил толкова голям, че никой нямало да обърне внимание на гвардеец, който се оказал в Лувъра не в своята смяна. Например, 6-годишната принцеса Маргарита дьо Валоа вече имала собствен щатен персонал, който наброявал около 100 души. Какво пък да кажем за краля и неговата свита? Имало толкова много придворни, че възникнало понятието „Кралският дом“ (Maison du Roi), който се делял на цивилен и военен.
Персоналът на двореца се оглавявал от главния управител; пряко надзиравал придворните камерхер; имало отговорен гардеробиер, хлебопекар, виночерпец, егери и т. н., чак до главен раздавач на милостиня. На придворна служба можело да се попадне само с помощта на роднини или покровители. Оттук и безкрайните интриги, придворни партии и всевъзможни „дворцови игри“.
Стрелба на мускетари, историческа възстановка на битката при Бялата планина, Чехия . Уикипедия
Най-близките до монарха военни формирали Кралския военен дом. Най-високо положение в него заемали лейб-гвардията и телохранителите (бодигардовете) на краля. Следвали френски и швейцарски гвардейци, жандарми, шеволежери, шотландци и мускетари. Лейб-гвардията, телохранителите и гвардейската жандармерия спадали към тежката кавалерия, а мускетарите и шеволежерите – към леката.
Но наистина ли мускетарите били врагове на кардинала? Противопоставяне между тях действително съществувало. Обаче вече в онези години , в които ни отвежда действието на романа „Виконт дьо Бражелон, или 10 години по-късно“, гвардейците на кардинала и мускетарите на краля са на една и съща страна.
Членове на елитната мускетарска рота ставали гвардейци, за които това било повишение, тъй като мускетарите били по-близо до краля. Онези, които напускали ротата, получавали званието лейтенант от гвардията, тоест офицерска длъжност, която в онези дни струвала много пари. Така, че от всяка гледна точка да бъдеш мускетар означавало да направиш крачка нагоре в кариерата. Освен това от 1634 г. самият крал станал номинален капитан на ротата, което допълнително подчертавало нейния привилегирован характер.
Придворни интриги, взаимна враждебност между кардинал Мазарин и капитан-лейтенанта на мускетарите дьо Тревил довели до това, че през 1646 г. ротата била разформирана и възстановена едва през 1657 година. Именно на тази нова рота станал капитан историческият Шарл д’Артанян. Той я направил образцово подразделение и я увеличил до 250 души.
Самите мускети постепенно се превърнали в парадни оръжия. Мускетарите влизали вече в битка с шпага, пистолети и нови леки пушки „фузили“.
Кралските мускетари продължили да съществуват до средата на ХVІІІ век. Последната голяма битка с тяхно участие била при Фонтеноа през 1745 г. по време на войната за Австрийското наследство. Смелостта им неведнъж предизвиквала всеобщо възхищение.
За вярната им служба кралят плащал повече от скромна заплата – около 300 ливри годишно, приблизително колкото получавал обикновен каруцар. Разбира се, предполагало се, че мускетарите са благородници и, следователно, заможни.
Мускетарите престанали да съществуват през 1775 г. поради банални съображения за спестовност и икономии.
А гвардейците, жандармите и дори стрелците съществували много по-дълго. Но как звучи заглавие от рода на: „Тримата гвардейци“? Хм… Или „Тримата жандарми“ – тия пък кои са? Очевидно там няма кой да произнесе безсмъртната фраза: „Гримо, дай мускет!“
Император Тиберий поел управлението на Рим през 14 г. след смъртта на своя втори баща Октавиан Август. Преди всичко новият владетел побързал с помощта на придворната преторианска гвардия да се избави от друг претендент за престола – Агрипа Постум. Така преторианците още от самото начало се превърнали в негова най-важна опора. Техен командир – префект, бил Луций Сей Страбон.
Скоро след възцаряването си новият владетел направил сина на Страбон, Луций Елий Сеян, втори префект на преторията. Сетне Страбон получил поста префект на Египет, а синът му останал единствен командир на гвардията.
Новият преториански префект бързо спечелил доверието на Тиберий. Малко след назначението си той получил своята първа задача. Дунавските легиони се разбунтували и префектът съпровождал Друз, синът на Тиберий, в преговорите с метежниците.
Луций Сеян
През 22 г. преторианският префект спасил Рим от пожар. Запалил се театърът на Помпей, но Сеян организирал работата за потушаване на огъня и не му позволил да се прехвърли върху други сгради. Императорът похвалил работата на фаворита и Сенатът гласувал да се постави статуя на Сеян в спасения от него театър.
Но колкото повече нараствало влиянието на Сеян, толкова повече се дразнел Друз, синът на Тиберий. Наследникът на императора бил недоволен, че Сеян имал повече власт от него. Друз въобще не криел чувствата си и веднъж дори ударил Сеян по лицето.
Тацит пише, че Сеян станал любовник на Ливила, съпругата на Друз, и я убеждавал да се избави от мъжа си.
Тиберий ясно показвал, че Друз ще е негов наследник. (Монархията в Рим и след това във Византия не била наследствена, а изборна; нещо като днешните президенти, само, че пожизнено). Тази възможност би била катастрофа за плановете на Сеян. Същата година преторианският префект се развел с жена си Апиката, за да докаже на Лиила намерението си да се ожени за нея. Чрез доверен човек Сеян отровил наследника на Тиберий. Не всички изследователи обаче смятат тази информация за вярна. Допуска се и естествена смърт на Друз.
Следващата цел на Сеян били Агрипина, вдовица на Германик – племенник и осиновен син на Тиберий, и нейните деца. През 24 г. жреците в молитвата за благополучието на императора споменали и децата на Германик. Тиберий се разгневил и поискал в бъдеще да не им се отдават такива почести – опасявал се от техни възможни амбиции за трона.
Веднага след това преторианският префект нанесъл удар срещу привържениците на Агрипина. По негова заповед били арестувани съратника на Германик и талантлив военачалник Гай Силий, както и съпругата му, близка приятелка на Агрипина. В резултат на това Силий се самоубил, а жена му отишла в изгнание. По заповед на Тиберий преторианците на Сеян провели демонстрационни учения пред сенаторите. С това императорът показал, че гвардейците и техният командир са негова опора, а всеки враг на Сеян ще стане и негов враг.
През 27 г. Тиберий напуснал столицата и заминал за остров Капри. Преторианският префект придружавал императора при обиколката му из Кампания. Когато Тиберий и обкръжението му обядвали в една пещера, попаднали под каменно свлачище. Сеян закрил императора със себе си и останал в това положение, докато пристигнала помощ. Тиберий високо оценил самоотвержеността му.
Преторианският префект останал в Рим и получил нови правомощия – сега той одобрявал кандидатите за консули. През 28 г. дори се появил олтар, украсен със статуите на Тиберий и Сеян. Рожденият ден на Сеян бил обявен за държавен празник. Из целия град били поставени негови статуи. На практика, в империята възникнали два центъра на властта – Капри и Рим.
По-късно Тиберий в писмо до Сената повдигнал обвинение срещу Нерон, сина на Германик и Агрипина. Императорът не посочил наказанието и сенаторите се поколебали. На улицата се събрала тълпа, която крещяла, че писмото е фалшификат. Сеян представил случая на Тиберий така, сякаш сенаторите отхвърлили предложението на императора. Все пак Нерон бил обявен за враг на народа, след което той и Агрипина били заточени на отдалечени острови. Сеян на свой ред наклеветил брата на Нерон, Друз, когото хвърлили в тъмница.
Статуя на Тиберий в Приверно, направена малко след 37 г. сл. Н. Е. Сега в Музея Киарамонти на Ватиканските музеи. Уикипедия
Сега вече командирът на преторианците бил на върха на своята власт. Той се отървал от опасния си враг Агрипина. През 31 г. Тиберий станал консул за 5-ти път, а Сеян – негов колега. И тогава…
Тиберий пише, че е екзекутирал Сеян за заговор срещу децата на „моя син Германик“. Официалното обвинение било в заговор срещу императора и Гай Калигула.
Но едва ли Сеян е искал да убие Тиберий. Въпреки че Тацит му приписва желание за престола, преторианският префект бил реалист. Цялата му власт се основавала на доверието на Тиберий. Самият Сеян не бил обичан от Сената, народа и армията. Дори преторианците не подкрепили своя командир в решаващия момент.
Най-вероятно Сеян се опитал да премахне последния син на Германик – Гай Калигула. Императорът получил писмо от Антония, бабата на Калигула, насочено срещу Сеян. След това писмо Тиберий се разочаровал от своя фаворит и изпратил дълго послание до Сената, в което заповядвал преторианският префект да бъде арестуван. Поради страх от бунт на преторианците, за тази цел били използвани други войски.
Сеян бил арестуван и изпратен в затвора. Жителите на Рим започнали да унищожават многобройните му статуи. Същия ден, на повторно заседание на Сената, бившият префект на преторията бил осъден на смърт и присъдата била изпълнена незабавно.
В продължение на три дни римляните осакатявали тялото на Сеян, а след това го хвърлили в Тибър. Бил издаден указ на Форума да бъдат издигнати статуи в чест на Свободата. А денят на смъртта на Сеян бил обявен за официален празник.
Борис Ковзан е роден на 7 април 1922 г. Юношеството му преминало в време, когато в средата на 30-те години в Съветският съюз активно се пропагандирала и популяризирала авиацията. За това имало основателни причини: цялата страна с възхищение обсъждала подвизите на пилотите, участвали в спасяването на екипажа на парахода „Челюскин“ сред северните ледове. А после нашумели имената на Валерий Чкалов и други прочути летци. Затова всички момчета мечтаели да летят.
Борис Ковзан
Борис Ковзан не бил изключение. Той се занимавал с авиационно моделиране и искал един ден да види Бобруйск – града, където живеел, от птичи поглед. По време на първомайските манифестации младите авиомоделисти крачели по улиците, като гордо стискали направени от тях самолети, които след празничното шествие се състезавали за титлата на най-добрия. В състезанията, по време на които участниците пускали своите модели в небето, Борис успявал да заеме второ място. Наградата била полет над града. Така първата му мечта се сбъднала. Юношата с любопитство и възхищение разглеждал своя град отвисоко, като в същото време съзнавал, че неговото увлечение е прераснало в нещо много повече.
И скоро Ковзан започнал да тренира в местния аероклуб. Изучавал самолетите и усвоявал скоковете с парашут. След първите състезания получил значка на парашутист. Ковзан не се страхувал от небето, а напротив – нависоко се чувствал доста по-комфортно, отколкото на земята.
През 1939 г. се случило още едно знаково събитие в живота му. В Бобруйск дошли представители на Одеското военно летателно училище. Те събрали всички възпитаници на аероклуба, разговаряли с тях, проверили качеството на получените знания. А на най-добрите било предложено да продължат обучението си в Одеса. Борис бил сред избраните.
В летателното училище той бързо се наредил сред най-добрите ученици и го преместили във випускната група. През 1940 г. завършил с чин младши лейтенант и го назначили в 162-и изтребителен полк, базиран в Козелск.
Мирният живот приключил внезапно – започнала Великата Отечествена война. На 12 юли 1941 г. той получил първата си бойна задача – да проведе разузнаване в района на Бобруйск. Пилотът знаел, че градът на неговата младост е пострадал много по време на сраженията с хитлеристите, но това, което видял, го смаяло. Бобруйск лежал в развалини. Впоследствие летецът си спомнял, че тогава му се струвало, сякаш въздухът над града бил наситен с миризма на изгоряло. Но успял да надвие емоциите си, продължил изпълнението на задачата и скоро открил германска танкова колона, която пълзяла лениво към река Березина.
Въздушните битки не закъснели. На 29 октомври 1941 г. Ковзан извършил своя пръв таран. Обикновено това се прави само в краен случай, когато просто няма други възможности за унищожаване на врага. Борис изпаднал точно в такава ситуация. По време на битката за Москва той влязъл в двубой със своя изтребител Як-1 срещу немски Месершмит-110 в небето над Зарайск. Боеприпасите свършили, а Ковзан не искал да остави врага да се измъкне безнаказано. Тогава се решил на таран, разбирайки, че това е почти сигурна смърт. Самолетът му се врязал в „месера“. Витлото на „як“-а прерязало опашката на вражеския изтребител, който загубил контрол и се разбил. Ковзан обаче успял да изравни своя самолет и да се приземи благополучно близо до село Титово. С помощта на местните жители поправил витлото и се върнал в базата.
В края на февруари 1942 г. Ковзан със своя Як-1 протаранил немски бомбардировач Юнкерс-88 в небето над участъка Валдай – Вишни Волочек. Вражеският самолет се разбил, а съветският пилот успял да кацне при Торжок. За тази битка Борис получил орден „Ленин“.
Третият таран станал през юли 1942 г. в небето над Велики Новгород. Немецът бил с Месершмит-109, Ковзан пилотирал МиГ-3. След сблъсъка „месерът“ полетял като камък към земята, двигателят на съветския самолет спрял. Но пилотът успял да приземи „миг“-а и да измами смъртта за трети път.
Борис Ковзан
Четвъртият таран се оказал почти фатален за смелия летец. На 13 август 1942 г. с изтребител Ла-5 Ковзан се натъкнал на група германски бомбардировачи, прикривани от изтребители. Шансове за успех почти нямало, но съветският пилот влязъл в боя. Ла-5 получил сериозни повреди, а Ковзан – няколко рани. Решавайки, че едва ли ще си тръгне жив, летецът насочил горящия си самолет към вражески бомбардировач. Ударът изхвърлил съветския летец от пилотската кабина на височина около 6 хиляди метра. Парашутът не успял да се разтвори напълно, но Ковзан имал късмета да се приземи в блато, където го намерили партизани и го откарали в болница. Лечението продължило около 10 месеца, Ковзан загубил едното си око. Въпреки това, след болницата се завърнал на фронта…
Общо през войната той извършил 360 бойни полета и провел над 100 въздушни боя, като свалил 28 германски самолета. А неговите 4 тарана останали уникални в историята на бойната авиация.
Борис Иванович се издигнал до чин полковник, станал Герой на Съветския съюз и получил много награди. След войната се преместил в Минск. Тук героят починал през 1985 г. Погребали го в Северното гробище на белоруската столица.
Високата почти 90 метра камбанария Гирландина е символът на град Модена – град, сгушен в подножието на китни хълмове в Централна Северна Италия. От 14-ти век, биенето на камбаните ѝ отброява времето в града, обявява отварянето на портите на градските стени и предупреждава жителите на Модена за предстоящи нападения от страна на коварните жители на съседна Болоня.
В Гирландина се намира запомнящ се военен трофей – древна дъбова кофа, открадната през 1325 г. от градския кладенец Болоня по време на кървавата битка при Заполино. Легендата разказва, че войната е избухнала в резултат на скандалната кражба. Разбира се, истината е съвсем друга, но дървената кофа все още е болезнена тема, засягаща двата града, почти 700 години по-късно – и с основание.
Кофата, висяща в камбанария Гирландина
Черпейки вдъхновение от гореспоменатото събитие Алесандро Тасони, италиански поет и писател, публикува през 1622 г. фалшива героично – епична поема „Откраднатата кофа“. Комична опера със същото име от Антонио Салиери, базирана на поемата, е изпълнена за първи път във Виена през 1772 г. По-късно е поставена в Манхайм (1774), Дрезден (1775) и Модена (1787). Дори Джовани Паоло Бедини, художник от 19-ти век, рисува своята версия за случая.
Успехът на тези произведения на изкуството и постоянното показване на скандалната кофа в Модена показват, че жителите на Болоня никога няма да забравят своето унижение.
Тасони си позволява някои малки художествени свободи в пресъздаването на историята: в поемата му армията на Болоня, след като нахлува на територията на Модена, била отблъсната и подгонена обратно към Болоня.
След победоносния си щурм, войниците на Модена спрели до централния кладенец на града, за да утолят жаждата си и, след като изпили съдържанието, взели дъбовата кофа като военен трофей.
Възмутени, хората от Болоня поискали да върнат кофата веднага и, когато войските на Модена отказали, била обявена война.
Кражбата на кофата довела до изригването на изключително сложна и доста смъртоносна война, в която се намесили дори и олимпийските богове.
Отмъкването на ковата, автор Джовани Паоло Бедини
В поемата злополучната война в крайна сметка е прекратена благодарение на намесата на самия папа Бонифаций VIII.
В действителност битката край Заполино наистина се е случила, но никой гръцки бог не е участвал в нея. И не кражбата на кофата е била повод за войната.
През 12-ти, 13-ти и 14-ти век силите на Европа са водили непрекъсната поредица от войни, известни като войните на гвелфите и гибелините.
Макар че подобно кръвопролитие било често срещано в Европа, причината за това не била кражбата на дървената кофа. Кофа, направена от дъб, за да бъдем точни.
Всичко започнало през октомври 1154 г., когато императорът на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса, който бил и крал на Германия, нахлул в Италия. Фридрих направил това, защото вярвал, че той е избраният божи представител на земята, а не папата.
Съседните градове – държави Модена и Болоня били враждуващи страни: повече от 300 години Гвелфите от Болоня (верни на папата) и гибелините от Модена (съюзници на Свещения римски император) се изправяли един срещу друг в безкрайни битки, сблъсъци и схватки. Всички се опитвали да получат контрол над околните територии.
Италианците обаче не се съгласили. Папа Йоан XII коронясал първия император на Свещената Римска империя и въз основа на тази логика именно папите, а не императорите били смятани за връзката между бога и света. И тъй като папите давали духовна легитимност на християнските владетели, те следователно се разглеждали като истински лидери на християнството.
Така Фридрих превзема италианските градове Милано, Тортона и Павия, където става крал на Италия. След това той превзема Болоня и Тоскана, преди да се отправи към Рим, където разговаря с папа Александър III, макар че това не решило нищо.
Моденски войник, отмъква кофата.
И поради тази причина императорът продължил нашествието си в други градове до поражението си от пропапската ломбардска лига в битката при Легнано на 29 май 1176 г. Фридрих бил принуден да се завърне в Германия, но оставил след себе си политическо разделение, продължило векове след това.
Границите между проимператорските и пропапските градове били определени от Фридрих, преди да го изгонят, но нещата в Модена и Болоня били много по-сложни. Едва на разстояние от около 50 км, напрежението между двата града остава високо.
През 1296 г. Болоня атакува земите на Модена, завземайки Бацано и Савиньо. Такива гранични схватки били често срещани, тъй като всяка страна отнемала територия от другата, само за да я загуби отново.
През 1309 г. Риналдо „Пасерино” Бонаколси става владетел на Мантуа, Модена, Парма и Реджо. При неговото управление били предприети нови атаки срещу територии на Болоня, така че папа Йоан XXIII обявява Бонаколси за враг на Църквата.
За да остане неговият декрет, папата предлага индулгенции на всеки, който успешно е нападнал Бонаколси и/или имуществото му. Индулгенциите били гаранция, че греховете са или опростени, или олекотени до степен, че човек не трябва да гори в ада. Дори за грях като убийството.
В първите месеци на 1325 г. военната дейност се засилва по границите между Модена и Болоня. През юли Болоня напада и ограбва ферми край Модена, но в края на септември армията на Модена завладява стратегическата крепост Монтевельо, последният бастион на отбраната на град Болоня.
Населението на Болоня се разгневило. Следобеда на 2 ноември 1325 г. армиите на Модена и Болоня се изправят една срещу друга в село Заполино, на около половината път между двата града. Болонските войски били многобройни повече от 30 000 пеши войници и 2500 конници, докато Модена разчитала само на около 5000 войници и може би 2000 конници. Но войниците от Болоня били лошо обучени и безразборно въоръжени. Мнозина размахвали мотики и вили вместо копия и мечове, докато моденските въоръжени сили били съставени предимно от германски наемници – изключително дисциплинирани, добре въоръжени и готови да убиват.
Картината на Отавио Баусано: „Гвелфи срещу гибелини“
Координираните и бързи атаки на войниците на Модена създали паника сред болонците, които по примера на своя капитан – младият и неопитен Малатестино да Римини – избягали възможно най-бързо с подвити опашки, препъвайки се един в друг, давайки отличен пример за техниката на отстъпление. Битката продължила по-малко от два часа, но над 2000 (според някои източници 3000) войници намерили смъртта си на бойното поле.
Победоносната армия на Модена преследвала отстъпващите войници на Болоня, разрушавайки по пътя си замъците Креспелано, Зола, Самоджа, Анзола, Кастелфранко и Пиумацо. Спрели се пред оградата на Болоня, където бегълците намерили подслон.
Моденските войски не се опитали да правят обсада, но искали да се уверят, че жителите на Болоня са наистина унижени. Затова организирали палио (форма на средновековна борба) пред самите порти на града. Като последно „прецакане“ към гражданите на Болоня, моденските войници саботирали шлюз на местната река, който снабдявал Болоня с вода. След това те се върнали в Модена, размахвайки кофа, взета от кладенец, който се намирал извън града. Защо Болоня ще се нуждае от нея, разсъждавали те, след като нямат вода?
Дори днес гражданите на Болоня правят периодични опити да откраднат кофата – но кофата, висяща от тавана на Гирландина, е реплика: истинската седи в стъклена витрина в кметството на Модена, където се пази от Болонския дявол.
