Когато озоновата дупка беше открита, тя се превърна в световна сензация. 30 години по-късно, защо вече никой не говори за нея?
Тя завинаги промени общественото мнение за влиянието на човека върху природата – нарастващо петно, толкова страшно, че мобилизира поколение учени и обедини света в битка срещу заплахата за нашата атмосфера. Но 30 години след откриването й, озоновата дупка съвсем не е ужасяващата тема, каквато беше едно време. Как стана така, че всички забравиха за нея? Колко голям е проблемът днес?
За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем 250 години. Учените са се опитвали да изучават невидимото още от зората на науката, но за първи път започват истински да разбират земната атмосфера през 18-и век.
През 1776г химикът Антоан Лавоазие доказва, че кислородът е химичен елемент, който заема осмо място в периодичната таблица. Научната революция, родила се от откритията на хора като Лавоазие довежда до експерименти с електричество, които разкриват нещо необичайно: Когато пуснеш електричество през кислород, получава се странна миризма.
През 1830-те, Кристиян Фридрих Шенбейн въвежда термина „озон“, с който нарича миризмата, произхождайки от гръцката дума „ὄζειν“, която означава „мирише“. След това става ясно, че озонът е газ, съставен от три кислородни атома. Учените започват да спекулират, че може да е съществен компонент от атмосферата и дори, че е способен да абсорбира слънчевите лъчи.
Двама френски учени, Шарл Фабри и Хенри Бюсон, използват интерферометър, за да направят най-точните дотогава измервания на озона в атмосферата през 1913г. Откриват, че озонът се натрупва в слой в атмосферата на около 25км височина и абсорбира УВ светлината.
Понеже блокира част от радиацията преди тя да достигне земната повърхност, озонът се оказва много важна защита от изгарящите слънчеви лъчи. Ако нямаше озон в атмосферата, силните УВ лъчи от Слънцето щяха да изпепелят повърхността на планетата. През годините учените научават, че този слой е изключително тънък, че варира в определени дни и сезони, както и че е с различна концентрация над определени зони.
Докато години наред нивата на озона биват изучавани задълбочено, изниква въпросът дали той може да се изчерпа. През 70-те години на миналия век учените вече се питат как емисиите от например свръхзвуков самолет и космическа совалка, които изхвърлят изгорели газове директно в атмосферата, се отразяват на озона на тази височина.
Оказва се обаче, че изгорелите газове не са най-големият враг на озона – истинската опасност се съдържа в неща като флакони лак за коса и пяна за бръснене. През 1974г един знаков научен труд демонстрира, че хлорфлуоркарбоните, които се използват във флаконите, унищожават озона в атмосферата. Откритието печели на Пол Круцен, Марио Молина и Ф. Шерууд Роланд престижната Нобелова награда и всички погледи вече са вперени в невидимия щит около Земята.
Но това, което те откриват, шокира дори учените, които са съгласни, че хлорфлуоркарбоните унищожават озона. Ричард Фарман, учен, които от десетилетия събирал данни от Антарктида, сметнал, че инструментите му са повредени, защото започнали да показват драстичен спад в нивата на озон над континента. Но не били. Озоновият слой се оказал доста по-увреден, отколкото някой си представял.
Когато гръмва новината за озоновата дупка, тя се превръща в световна сензация. Учените концентрират всичките си усилия, за да разберат химичните процеси зад образуването на дупката. В същото време обществото изразява страховете си за здравето на учените, намиращи се на Южния полюс, опасявайки се, че те ще бъдат облъчени от УВ лъчите.
Слухове за слепи овце – смятало се, че радиацията предизвиква катаракти – и зачестяване на случаи на рак на кожата разтърсват обществото. Страхувайки се от последствията от озоновата дупка, през 1987г 24 нации подписват Монреалския протокол, с който се ограничава използването на хлорфлуоркарбони.
Днес учените знаят много повече за озоновата дупка. Наясно са, че е сезонен феномен, който се образува през пролетта над Антарктида, когато времето се затопля и се засилват реакциите между хлорфлуоркарбоните и озона. Със застудяването през зимата обаче, дупката постепенно се свива до следващата година. Освен това тази на Антарктида не е единствена. По-малка дупка е открита над Тибет през 2003г, а през 2005г учените потвърдиха, че изтъняването над Северния полюс е толкова драстично, че също може да се смята за озонова дупка.
Всяка година по време на сезона на озоновата дупка, учени от цял свят следят изчерпването на озона над Антарктида с помощта на балони, сателити и компютърни модели. Те са открили, че озоновата дупка всъщност се смалява. Смята се, че ако Монреалският протокол не е бил приложен, дупката е щяла да нарасне с 40% до 2013г. Вместо това се очаква тя да е напълно изчезнала до 2050г.
Браян Джонсън, химик от Националното управление на океанските и атмосферни изследвания помага при наблюдението на озоновата дупка всяка година. Той казва, че вниманието на обществото се е прехвърлило от дупката към въглеродния диоксид. „Първо беше киселинният дъжд. След това озоновата дупка. Сега са парниковите газове като въглеродният диоксид.“
Нормално е с изчистването на хлорфлуоркарбоните от атмосферата – процес, който отнема между 50 и 100 години – притесненията за въздействието им върху околната среда също да изчезват. Но макар тази история да е с щастлив край, тя води до един друг сериозен проблем – прави хората доста по-незаинтересовани от други атмосферни кризи, като например глобалното затопляне.
Именно страхът от изчерпването на озона мобилизира целия свят и доведе до една от най-значимите победи за учените. Лесно можем да видим защо ослепяващите овце са лош знак, но постепенните промени, като тези свързвани с въглеродните емисии, се доказват по-трудно и не всяват такава паника. Освен това обществото приема, че щом сме поправили озоновата дупка толкова бързо, ще е също толкова лесно да се справим и с климатичните промени, които настъпват бавно.
