Боян Балкански
Спомени за личните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето…
Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище.
Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и легенди за селото и за неговите жители.
Един от присъстващите ми рече: „Е-ее онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересния в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”. Хайде бе! – възкликнах стъписано аз, – как може да е още жив този строител?!
За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. Запознах се с Пеньо с невероятно задоволство. За цял месец време денем проучвах почвите на землището, а привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот въобще.
Въпреки че беше на 78 години Пеньо (на ръст по-скоро нисък, отколкото среден и със сини очи) имаше много добър външен вид. Лицето му розовееше и излъчваше спокойствие, задоволство,скромност, кротост и доброта. Ръководеше група строители, които извършваха ремонт на читалищната сграда.
За тази незабравима за мене среща с Пеньо Бомбето (наричаха го така, защото още от двадесетгодишен си ходи винаги с мека шапка) подготвих голяма статия. В чест на 3 март 1981 г. я представих за публикация на в-к „Антени”, един от най-големите вестници по това време в страната. Бях я подписал с името Боян Кръстанов – Балкански. Прие се с голям интерес. Предложих условие за отпечатване – да не ми се премахва псевдонима, още повече, че точно в редакцията на този вестник работеше единственият ми косвено познат тогава съименик Боян Балкански, който носеше фамилното име на баща си – художникът от Казанлък Ненко Балкански.
Въпреки че обещанието не се спази, по-голямата част от предложената за печат статия се публикува (под името Боян Кръстанов) на 4 март 1981 г. под заглавие „С камък и кости”.
Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата !) 1902 г. в семейството на преселници от Габровско.
На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесъл. Станал му нещо като настойник и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина.
По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор – предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.
През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.
Строителният комитет от седмина опълченци, в който влизали арх. Данчов и инж. Генчо Скорчев, няколко пъти обявявал на търг продължението на строежа. След като нямяло кандидати Данчов предложил на колегите си да поканят Пеньо, като го убеждавал: „Само той ще го направи!”
През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.
„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!” Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”
Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: „Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”. Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно.
Останал сам, Пеньо не се отчаял. След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.
„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.
Камъните обработваха каменоделците: адашът Пеньо, Генчо Ваков, Андрей Пенев, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци, братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала, и още няколко – не ги помня всичките.
Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се „механизирахме” с бензинов двигател. Отговорникът му се казваше Васил.
Повечето от зидарите бяха от нашия край: дралфенците Бончо Менев и Мянко Колев, маковеца Недьо Станчев и други. Освен, че организирах работата, бях и „старши” зидар – слагах ъгловите камъни, като правех нужната отстъпка според проекта. Не беше лесно. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.
Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало се доставяше с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. Какво да правя? Огледах района. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме оттам.
Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка – стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със сто литрова бъчва, теглена с волове. Готвехме си сами, на смени.
Най – възрастен беше 75 годишният Христо Михов от Шипка, който е превел на времето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. Помня и някои други работници: Гюро Владков от Ганчовец, Никола Колев Николов от Маково, той е още жив, сина на дядо Христо…
Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака,събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!
Времето тук се променяше много често. Погледнеш – слънце грее, унесеш се в работа и току виж – потънал си в облаци. А после – гръмотевици и светкавици – сякаш ще продънят земята. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. А па вятърът как брулеше! Веднъж събори едно от магаретата заедно с дюлгерския товар. Потъркаля го из нанадолнището, но оцеля горкото.
Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях,хем яд!…
Е, имаше и спокойни часове. Спомням си почивките край огъня в землянките. Между нас имаше майтапчии и музиканти – кавалджии и гъдулари, които ни свиреха и веселяха всички.”
Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за в къщи.
Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. Изпълнени били всички задължения при изграждане на грубия строеж, включени в договора със Строителния опълченски комитет.
„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с Цар Борис ІІІ, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки, че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител , и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”
По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. С просълзени очи майсторът слушал и мълчал. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!“
През 1968 година Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай бе момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”
Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.
Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”.
След публикуването на статията във в-к „Антени” бай Пеньо ми изпрати благодарствено писмо, напечатано на пишеща машина. Продължително време ме търсеха по телефона много хора от различни институции – радиа, телевизия, организации и други. Из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав, за което се е знаело по това време само в няколко региона.
По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества в Шумен, където е строил Опитния институт (сега учителски институт), катедралата, пощенската палата и други по-малки сгради. Това е една, макар и много закъсняла значителна морална награда за неговото благородно дело.
От всичко това аз изпитвах голямо духовно удовлетворение, че с тази статия успях да „събудя” много българи и да ги запозная с почти забравения скромен и трудолюбив строител – строителят на Шипченския паметник.
На фона на описаните исторически събития обаче остана неизвестна причината, поради която при откриването на паметника неговият главен строител не е удостоен с нужното човешко внимание. Дали заради политически убеждения, дали заради голямата му обичливост към жените или пък просто от високомерното отношение на управляващите към обикновените хора!?…
Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85–годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е погребан.
Вечна му памет!
Справка:
Инициатор за построяването на Паметника на свободата е Централното поборническо дружество в София. В набирането на средства е участвувал с доброволни дарения целият български народ.
През 1920 г. бил създаден комитет, в който участвували почти всички опълченски дружества в страната, отделни институти и учреждения. Основите тържествено били поставени на 26 август 1922 г. по случай 45-годишнината от шипченската епопея.
След преврата на 9 юни 1923 г. инициативата била изоставена. Едва през 1925 г. бил обявен конкурс за проекта, спечелен от архитект Атанас Донков и склуптора Александър Андреев. Строежът започнал още на следващата година, но бил прекъсван поради суровите природни условия, техническите трудности и недостига на средства.
Довършителните работи на паметника са извършени от строители на Министерството на войната.
