Mакар заровеното пиратско съкровище да е любима литературна тема, има едва няколко документирани случая на пирати, които са го правили и нито един случай на открита истинска карта на пиратско съкровище. Един от по-известните случаи е с Франсис Дрейк, който заравя испанско злато и сребро, след като го задига от пристанище в Панама – шест часа по-късно той се връща с корабите си, за да прибере плячката и отплава за Англия. Пиратът, отговорен в най-голяма степен за легендите за заровено съкровище е капитан Кид. Според легендата, той заровил плячката от голям търговски кораб на остров Гардинър, преди да бъде заловен и изпратен в Англия, където е съден и екзекутиран публично. Макар по-голямата част от съкровището да е открита, продължава да се спекулира, че Кид тайно е заровил огромно богатство. Въпреки множеството опити за локализиране на съкровището, такова така и не е открито.
Европейската космическа агенция ще колонизира Луната до 2030г
Докато от НАСА се надяват да са първите на Марс, Европейската космическа агенция (ЕКА) има други амбиции – колонизиране на Луната.
ЕКА иска да построи лунна база до 2030г, но в десетилетието преди това ще изпраща астронавти многократно за изпитания. Посочва се обаче, че агенцията няма да се съревновава с НАСА, а търси по-скоро международно сътрудничество и комерсиално участие.
„Завръщането на Луната ще започне с поредица от мисии след 2020г, при които астронавти ще контролират роботи на лунната повърхност от орбита. Първо ще кацнат роботите, които ще проправят път за хората. Целта е изграждане на стабилна инфраструктура за изследване, благодарение на която хората ще живеят и работят там продължително време.
Ще приложим на практика уроците, които научихме на Международната космическа станция, за да изградим база, подобна на тези, които виждаме в Антарктида днес. В бъдещето Луната може да се превърне в място, където нациите да работят заедно.“
Първата мисия ще започне през 2020г, когато ЕКА ще изпрати руският Луна 27 до южния полюс на Луната, за да събере проби за изследване.
Дългосрочната цел е учените да получат по-добро разбиране за лунните ресурси, включително за замръзналата вода. Те се надяват да изследват части то Луната, които досега винаги са били мистерия.
В Япония има влак, който върви само за един пътник
В Япония има влак, който върви само за един пътник. Може би ще си помислите, че става въпрос за някой с много връзки, но всъщност пътникът е малко момиче, което ходи на училище с влака. Линията щяла да бъде спряна заради отдалечеността си, но тогава забелязали, че някой всъщност редовно се вози. Тогава решили да оставят влака докато момичето завърши и дори променили графика, за да е по-удобен за него.
Срещу бойните слонове са били използвани бойни прасета
В миналото срещу бойните слонове са били използвани бойни прасета. Според една легенда, Александър Велики научил за това тайно оръжие от известния Раджа Пор в Индия. Исторически записки пък говорят и за горящи прасета, които били използвани при обсадата на Мегара през 266г.пр.Хр. Животните били поляти със смола или масло, запалени и изпратени към бойните слонове на врага пред стените на града. Слоновете се панирали и в хаоса стъпкали много от войниците.
Лудостта на краля: Джордж III
„Ще бъда луд като крал Джордж III! Ще бъда лудият крал Джордж Заекващия!“ – Колинф Фърт, „Речта на краля“ (2010)
Каквото и да е мислел крал Джордж VI за заекването си, Колин Фърт определено беше прав, когато каза, че не е единственият английски монарх в историята, смятан за луд от народа си. Всъщност тази награда е дадена повече от два века по-рано на един друг Джордж.
Кой е бил Джордж III?
Роден е като Джордж Уилям Фредрик на 4 юни 1738г. Сяда на британския трон като Джордж III след смъртта на дядо си, Джордж II, през октомври 1960г.
През първата половина от управлението му, по всичко изглежда, че новият монарх е напълно здрав и нормален човек. Всичко върви относително гладко и без никакви особено проблеми. Животът за Джордж III се развива много добре. Щастливо женен е за кралица Шарлота, раждат му се 15 деца, а Британската империя се радва на огромен просперитет.
По време на кралстването си той става свидетел на американската и френската революции; вижда войните, които се пораждат вследствие от тях, както и великите битки срещу Наполеон. Учи доста усърдно и е запленен от науката и технологията. Дава личната си подкрепа на бедния часовникар Джон Харисън, чието изобретение – морския хронометър – значително подобрява точността на морското навигиране. Той е третият от ерата на Джордж, продължила от 1714 до 1830г.
Джордж III е недоволен и разгневен от резултата от Американската война за независимост (1775 – 1783), но в крайна сметка приема САЩ като нова нация. Ужасът на краля от загубата на американските колонии обаче не е нищо в сравнение с реакциите на приятелите и роднините му, когато той започва да губи разсъдъка си.
Лудостта на краля
Джордж III е известен с много неща, но най-вече с това, че лудостта го превзема напълно към края на живота му. Много крале и дори кралици са полудявали през вековете, но вероятно Джордж III е по-известен от тях, защото при него се случва в ключов момент от историята – падането на френската монархия и възходът на Наполеон Бонапарт, което се оказва огромна заплаха за Великобритания.
Заради нестабилността в Европа и опасността от война във Франция (отново!), неспособността на Джордж III и търсенето на лек за лудостта му е от огромна важност за британското правителство и кралския двор.
Болестта на Джордж III започва през октомври 1788г. От този момент нещата се влошават. Личният лекар на краля заподозира, че нещо не е наред, когато „Фермерът Джордж“, както го наричали подчинението му заради любовта му към природата, се опитва да засади една пържола. Той смятал, че месото растяло по дърветата и засаждайки пържолата вероятно ще поникне нов вид дърво. Кралският лекар приема това за доста странно. Но не прави нищо по въпроса, само започва да следи по-внимателно краля.
Първият истински признак за лудостта на Джордж се проявява, когато слугите му го заварват да се здрависва с едно дърво в двора на замъка Уиндзор. Кралят вярвал, че дървото е крал Фридрих II! Освен факта, че Фридрих II нямал кора, клони и листа, малка подробност била, че кралят на Прусия бил мъртъв от две години. Тогава лекарите вече наистина започват да се тревожат.
Джордж III постепенно започва да се влошава. Страда от най-различни оплаквания, от тежки стомашни болки до болки в мускулите и ставите, пристъпи на паника, депресия и халюцинации (които вероятно обясняват случаите с дървото и пържолата). Вече не може да спи и го покосяват пристъпи, заради които лекарите го връзват за стол, за да не се нарани. През ноември 1788г кралят вече е толкова откачен, че започва да се говори за регентство.
Лечението на краля
Медицината през 18-и век е меко казано в зародиш. Макар лекарите през 1780-те да знаели как да лекуват различни болести с лекарства, изобщо не разбирали умствените заболявания. По това време дори не се прави разлика между физически и умствени заболявания. Болестта на Джордж III е наречена просто „лудост“.
Кралят получава пълна програма „лечение на лудост“ – поредица от процедури, далеч не особено приятни. Десетилетия по-късно лекарите най-после отхвърлят хуморната медицина – теорията, че човешкото тяло съдържа четири хумора или четири основни течности, които контролират здравето и емоциите. По времето на краля обаче това разбиране все още се приема за вярно и лечението му е базирано изцяло на него.
Обичайното лечение включвало процедури като пускане на кръв, изприщване, изпотяване, връзване и страшни коктейли и отвари, които да третират различните симптоми на краля, но без ефект. Идва моментът за драстични мерки.
Намесва се д-р Франсис Уилис.
Франсис Уилис е квалифициран лекар, препоръчан като най-добрият шанс за краля. Приятелка на кралица Шарлота споменава, че д-р Уилис излекувал успешно майка й, а методите му били ефективни и правдоподобни. Отчаяни, кралските лекари отстъпват и дават на Уилис неограничен достъп до краля.
Уилис действа объркващо за останалите лекари. Той прилагал много от общоприетите методи за лечение на лудост, но също така предлагал терапия на своите пациенти. Вероятно заради огромното си отчаяние, повечето лекари явно забравили, че пациентът им всъщност е човек и не се занимавали да говорят с него. Уилис обаче прекарва време с краля, говори с него и се опитва да разбере какво се случва.
Докторът сметнал, че щом кралят е луд и извън контрол, то е нечий дълг да го вкара под контрол… ако ще и насила. И ако кралските лекари не смеели заради статута и титлата на пациента си, той нямал подобни скрупули. Освен режим от терапия, връзване, упражнения и излагане на чист въздух, Уилис опитвал също да разясни на пациентите си, че самите те трябва да направят усилия да се борят с демоните си.
Междувременно всички останали лекари се смеели. Те смятали, че самият Уилис е не по-малко луд от краля и методите му нямало как да проработят. Не отразявали факта, че Уилис всъщност успява да помогне на монарха.
През 1789г лудостта на краля е овладяна. Регентството се разминава и сега кралят може да продължи със своите задължения, подпомаган от упорития д-р Уилис, който не си и помисля да се откаже. Неговият успех го превръща в знаменитост и името му е спрягано като пионер на психичното здраве. Всичко изглежда чудесно… поне за известно време.
За Джордж III обаче нищо не е свършило. Между 1789 и 1810г той полудява още пет пъти. За негово нещастие Франсис Уилис умира през 1807г на заветната възраст от 89г, но е наследен от двамата си сина, Джон и Робърт Уилис. Запознати с работата на баща си, те продължават с лечението на краля през следващите 20 години.
Колкото и да оценява усилията им, Джордж III постоянно отказва леченията им, но кралицата уверява докторите да продължат, въпреки възраженията на краля. Това упорство дава резултат и макар монархът да не е излекуван от лудостта си, състоянието му поне се контролира и той може да води почти нормален живот.
Или поне така си мислели всички.
През 1810г лудостта на краля се завръща с пълна сила. Дори неимоверните усилия на братя Уилис не успяват да го спасят и Джордж III е свален от трона година по-късно. Той е обявен за нелечимо луд и го наследява сина му Джордж IV.
Краят на Джордж III
Последният сблъсък на Джордж с лудостта унищожава семейството му. През 1811г най-големият му син става принц-регент. Кралица Шарлота е потресена от новините и редовно посещава съпруга си в замъка Уиндзор. Отново, лудостта на Джордж III идва на вълни, но никой не успява да го извади от състоянието му. С течение на годините той ослепява и е забравен от света. Не разбира дори за смъртта на Шарлота през 1818г. Умира сам и луд на 81 години през 1820г.
Диагноза
Смята се, че Джордж III е страдал от порфирия. Просто казано, това е заболяване, което засяга мозъка и нервната система. Страдащите от порфирия изпитват най-различни симптоми, включително гадене, стомашни болки, чувствителна кожа, диария, пристъпи и мускулна слабост. Най-известният симптом на порфирията обаче е нарушеното умствено здраве. Пациентите с тежка форма на заболяването изпитват депресия, параноя, пристъпи на паника и халюцинации.
Възможно е порфирията на краля да се е влошила от поглъщането на арсен – силна отрова, която е била съставка в някои лекарства през 18-и век.
Гробището Еверест
Десетки трупове на алпинисти лежат по склоновете на най-високия връх в света, някои са там от десетилетия
Еверест е в буквалния смисъл на думата връх на смъртта. Всеки алпинист, който го щурмува, знае, че има вероятност и да не се върне. Този риск е неизменна част от залога да покориш покрива на света.
Гибелта може да дойде от недостиг на кислород, сърдечна недостатъчност, измръзване или травма. Към смъртта водят и нелепи случайности. Нещо повече: пътят нагоре е толкова сложен, че както казва един от ветераните на руските хималайски експедиции Александър Абрамов, изкачил Еверест 6 пъти, “на височина от повече от 8000 м (наричана от познавачите “зона на смъртта” – б.р.) човек не може да си позволи разкоша на морала. При такива екстремни условия нямаш излишни сили, за да помогнеш на другаря си.”
За страшното гробище на Еверест разказват десетки спомени на очевидци, книги, документални и игрални филми, правени по истински истории. Там често алпинистите минават покрай непогребани трупове – също на алпинисти, на които обаче не им е провървяло. Някой от тях си е счупил крака, друг е замръзнал, трети е останал без сили и в крайна сметка също е бил победен от бялата смърт.
Светът още си спомня за ужасната трагедия през 2006 г., когато покрай бавно замръзващия англичанин Дейвид Шарп минават 42-ма алпинисти, атакуващи върха или връщащи се от него, но никой не му помага.
Случаят по-късно предизвиква бурна дискусия как да се постъпва при подобни случаи и трябва ли да бъдат сочени с пръст като неморални и безчувствени онези, които не са помогнали. Спорът продължава и днес, защото в много случаи да помогнеш в подобни условия, просто се оказва невъзможно.
Статистика на загиналите никой не води особено когато става дума за самотни играчи, или пък за малки групи от трима до петима души.
Едно изкачване на Джомолунгма (на тибетски) или Сагарматха (на непалски) струва между 25 000 и 60 000 долара. Често смъртта настъпва именно заради липса на достатъчно финанси, добра екипировка, възможност за наемане на шерпи.
Смята се, че на вечна стража под върха са останали 150, а може би 200 души.
И мнозина, били на върха, твърдят, че на северния маршрут на показ лежат поне 8 тела. На южния маршрут пък има най-малко 10. Те дори са се превърнали в зловещи знаци, показващи пътя. Смята се, че встрани от маршрутите има много повече тела.
През 1996 г. група японски алпинисти от университета “Фукуока” тръгват към Еверест. Съвсем близо до техния маршрут се оказват трима бедстващи алпинисти от Индия – изтощени и замръзнали след преживяна буря, те молят за помощ. Японците обаче минават покрай тях. Когато се връщат обратно, вече няма кого да спасяват – индийците са мъртви.
Официално Еверест (8848 м) е покорен през 1953 г. Но историята разказва, че първите, стигнали в подножието на върха и загинали при спускането, са британците Джордж Мелъри и Андрю Ървин. За последен път ги виждат на 8 юни 1924 г. с бинокъл на 150 м под Еверест. След това облаците ги скриват и те изчезнат безследно.
През 1999 г. на височина от 8290 м американска експедиция попада на голям брой тела, загинали през последните 5-10 години.
Сред тях обаче се оказва и тялото на Мелъри, което е там повече от 7 десетилетия. Той лежи по корем, сякаш опитвайки се да прегърне височината, с ръце и глава, забити в земята. Тялото на Ървин така и не е намерено, макар въжето на Мелъри да говори, че двамата са били заедно до последния момент. Въжето е прерязано с нож и е възможно Ървин да се е придвижил надолу и да е умрял някъде там.
На тази височина и при тези температури телата се запазват почти непокътнати. Но вятърът и снегът вършат своето, местата, които не са покрити с дрехи, са оголени до костите.
Никой няма намерение да евакуира мъртвите алпинисти, хеликоптери не могат да се вдигнат на такава височина, а алтруисти, които да влачат от 50 до 100 кг при екстремни условия, не се намират. И непогребаните лежат по склоновете.
В същия ден, когато Дейвид Шарп умира, тръгнал към върха без гидове поради липса на средства и изоставен от всички, средствата за масова информация от цял свят пеят дитирамби за Марк Инглис – новозеландски водач, останал без крака на 23 г. след професионална травма. Той се изкачва на Покрива на света с протези от въглеводородни влакна със закрепени на тях котки. Новината, представена като суперподвиг и като доказателство, че мечтите могат да променят действителността, оставя на заден план трагедията на Шарп. До момента, когато медии се захващат да разплетат тази ужасяваща история.
Шарп не бил новак в трудните експедиции. 34-годишният мъж по-рано изкачил осемхилядника Чо-Ою (8201 м). На 16 май 2006 г. обаче на 8500 м височина бутилката му с кислород отказва. Алпинистът веднага се почувствал зле и рухнал на скалата насред северния хребет. Някои от многото алпинисти, минали край него, уверяват, че той изглеждал сякаш си почива. Няколко шерпи свидетелстват, че го попитали за състоянието му, а Шарп отвърнал: “Казвам се Дейвид Шарп, тук съм с “Ейжа трекинг” и просто искам да поспя”.
Твърди се, че Марк Инглис прескочил с двете си протези тялото му, за да достигне върха, Той е от малкото, които признават, че Шарп просто е оставен да умре. “Нашата експедиция бе единствената, която направи нещо за него – шерпите ни му дадоха кислород. В този ден край него минаха 40 души, но никой нищо не направи”, разказва той.
Шарп остава жив цяла нощ. Съвсем близо до него е трупът на “г-н зелени обувки”, индийския алпинист Цеванг Палджор, обут в стари пластмасови обувки “Кофлач”, лежащ мъртъв от 1996 г., свит в позата на ембрион. Той изостава от групата си и замръзва. Всъщност 1996 г. става известна като една от най-смъртоносните – тогава загиват общо 15 алпинисти.
Само три дни след смъртта на Шарп обаче ръководителят на “Пийс проджект” Джеми Макгинес и десет негови шерпи успяват да спасят един от изпадналите му в беда клиенти. В продължение на 36 ч те го носят на импровизирани носилки и успяват да го свалят в базовия лагер. Смята се, че той просто е платил достатъчно и това му е спасило живота. Докато Шарп имал пари само за палатка.
Малко по-късно, пак през 2006 г., се случва нещо, което окончателно решава споровете трябва ли, или не трябва да се оказва помощ на умиращите на Еверест. Водачът Хари Кикстра получава задачата да заведе до върха Томас Вебер, който имал зрителни проблеми заради операция в миналото на мозъчен тумор. Кикстра, Вебер, петима шерпи и още един клиент – известният австралийски алпинист Линкълн Хол, стигат до третия лагер при добри климатични условия. При изкачването Хол с двама шерпи тръгва напред, а на 50 м от върха на Вебер му прилошава и Кикстра решава да се върнат. По пътя надолу внезапно Вебер губи координация, пада и издъхва.
Слизайки надолу Хол също съобщава, че му е зле. Кикстра праща още един от шерпите да помага, но на 8700 м Хол също се срива. Шерпите напразно опитват да го реанимират 9 часа. После съобщават, че е мъртъв. Заради падането на нощта шефовете на експедицията им нареждат да го оставят и сами да се спасяват заради падащия мрак.
На сутринта обаче след 7 часа друг водач – Дан Мазур, и хората му се натъкват на Хол, който се оказва жив.
След като му дали чай, кислород и лекарства, той се свързал с групата си в лагера. Тогава всички експедиции на северния хребет се договорили помежду си, пратили 10 шерпи на помощ и Хол бил спасен. Единствено ръцете му измръзнали.
Една от най-паметните трагедии под върха се случва през 1998 г., когато загива съпружеска двойка – руснакът Сергей Арсентиев и американката Франсис Дистефано. На 25 май двойката се качва на върха без кислород. Така Франсис става първата американка и втората в света жена в историята, извършила изкачване без кислород. При връщането двамата се изгубват. Той стига до лагера, тя – не.
На следващия ден петима узбекски алпинисти минават край Франсис към върха, тя още е жива. На връщане срещат Сергей и му казват, че са я видели. Той тръгва да я търси при силен вятър и изчезва.
На втория ден Франсис все още е жива, край нея минават още 8 души – други трима узбеки, трима шерпи и двама южноафриканци. Те също не спират, насочени към върха. Има свидетелства, че някои от минаващите все пак са предлагали на бедстващата жена кислород, който тя в началото дори отказвала, за да не провали рекорда си.
Накрая британецът Йън Уудхол, бивш британски офицер и жена му Кати, намиращи се на едва 350 м от върха, решават да се отклонят, за да опитат да реанимират Франсис. Цената за това е висока – това е краят на готвената им с години експедиция, за която са взели пари от спонсори. Но те се отказват от изкачването, за да помогнат. Трудно стигат до измръзналата жена. “На тази височина – 8500 м, да се движиш, е все едно да тичаш под водата”, спомня си Уудхол.
Когато стигат го Франсис, те опитват да я облекат, за да я стоплят, но мускулите ѝ са атрофирали, тя е като кукла и само повтаря: “Американка съм, моля, не ме оставяйте.”
Всичките им усилия в продължение на 2 ч да облекат и да помръднат Франсис се оказват напразни. След това става опасно самите те да замръзнат и са принудени да се откажат. Когато се връща в лагера, Йън опитва да се свърже с когото може, но нито една експедиция не се решава да тръгне, още повече че времето е лошо.
През 1999 г. Йън и Кати правят нова експедиция и се качват на Еверест, а на връщане виждат трупа на Франсис, лежащ така, както са го оставили. Тази гледка мъчи Йън в продължение на 8 г. Накрая през 2007 г. той се връща заедно с един шерпа, за да я погребе, увива тялото ѝ с американското знаме, слага в него писмо от сина ѝ и успява да го избута в ров встрани от маршрута, далеч от очите на другите алпинисти. През 1999 г. е открито и тялото на съпруга Сергей.
“При такива екстремални условия всеки има право да реши да спаси или не партньора си. Над 8000 м човек е зает единствено със самия себе си и е естествено да не успееш да помогнеш на друг, защото сам нямаш сили”, признават препатили.
“Труповете по маршрута са добър пример и напомняне за това, че в планината трябва да сме по-внимателни. Но с всяка година изкачващите стават все повече и статистиката на загиналите се увеличава. Това, което в нормалния живот е неприемливо, на големи височини се разглежда като норма”, казва и руснакът Александър Абрамов, майстор на спорта по алпинизъм. Но независимо от това той е убеден, че нещо трябва да се предприеме и не е възможно изкачванията да се правят, лавирайки между мъртъвци.
През 2008 г. бе организирана специална екоекспедиция, чиято цел е да се изчистят част от натрупаните купища боклуци по склоновете на Еверест. Експедицията успява да събере 13 500 кг отпадъци. Сред събраното има и по-зловещи находки – около 400 кг човешки останки.
Трима българи останаха завинаги под върха
Най-високият връх е взел и три български жертви, включително и Христо Проданов, който първи го покори.
Проданов загина на 21 април 1984 година на слизане от Еверест. Той заспа по време на буря и тялото му не бе открито от тези, които го последваха, за да го спасят.
Според последните данни той е някъде на 8500 метра надморска височина на западния склон на Джомолунгма.
Втората жертва бе склупторът Христо Ганчев Христов, част от юбилейната национална експедиция към върха. 27-годишният карловец бе открит от руснака Александър Абрамов на 8600 метра надморска височина на североизточния склон замръзнал и вкопчен в парапета. Това стана на 20 май 2004 година.
Само три дни по-късно бе дадена и третата ни жертва на най-високия връх на планетата. Под него остава 47-годишната Мариана Проданова Масларова, която е племенница на Христо Проданов. Тя е забелязана за последно от новозеландеца Ръсел Брайс някъде около мястото, където загива и Христо Христов.
Мариана се опитва да стане първата българка, която се изкачва на Еверест. Няма обаче категорични данни, че го е направила.
Смъртта на Хенри Мозли е най-голямата загуба на живот за човечеството през Първата световна война
Според Айзък Азимов, смъртта на Хенри Мозли е най-голямата загуба на живот за човечеството през Първата световна война. Британският физик е основоположник на рентгеновата спектроскопия, утвърждава понятието за атомен номер и подрежда химичните елементи в Периодичната система. Когато през август 1914г избухва Великата война, Мозли се отказва от научната си дейност в Оксфорд и заминава да служи в британската армия. Година по-късно е застрелян от турски снайперист в Битката при Галиполи. В резултат на тази трагедия, британското правителство забранява на учените си да служат в армията, за да не загиват повече велики умове, които допринасят за развитието и благополучието на човечеството. Смята се, че през 1916г Мозли е щял да получи Нобелова награда за физика, която след смъртта му, заедно с наградата за химия, не е връчена на никого през тази година. Загинал едва на 27 години, Мозли, според мнозина, едва е показал на какво е способен и тепърва е щял да се докаже като един от най-великите учени на своето време.
Човешкият отпечатък върху Канада
Канада е огромна страна – с площ почти 10 милиона кв.км., тя е втората по-големина в света. Има обаче изключително ниска гъстота на населението – едва 3.4 души на кв.км. Въпреки това, канадците са оставили значителни белези по своята земя, повечето от които са видими от доста високо.
Водноелектрически централи, пътища, мини, ферми, пристанища, дърводобив, канали, села и градове са изменили пейзажа през годините. Колегите от The Atlantic са събрали някои от най-впечатляващите гледки от Канада благодарение на Google Earth.
Квартал в Уинипег, Манитоба и река Ред, преминаваща през него.
Зиг-заг през гората, бележещ границата между САЩ и Канада близо до щата Мейн.
Обработваема земя и магистрала, преминаваща през нея близо до Сен-Паком, Квебек.
Мрежа от ниви на север от Уинклър, Манитоба.
Провинциален парк в Нюфаундленд.
Сеизмични линии и пътища за достъп за петролни проучвания в северна Британска Колумбия.
Центърът на Калгари, Албърта.
Полета в югозападна Манитоба.
Прорези през горите в района на ВЕЦ Rapides-des-Iles.
Обработваема земя около две малки села в Саскачеван.
Поле, превърнато в голф игрище в Квебек.
Мон Роял, Монреал.
Плавателен канал Уийланд (в синьо) пресича река Уийланд.
Белези от обезлесяване близо до Сен-Жедеон-де-Бос, Квебек.
Крепостните стени на Цитаделата в Квебек.
Шест влака върху релсите близо до Сен-Лазар, Квебек.
Обезлесяване, пътища, сеизмични линии и петорлни проучвания близо до езеро Бърнстик, Албърта.
Дълги участъци, разчистени за далекопроводи през източна Канада.
Гъсто населения квартал Кеймдбридж в Онтарио.
Мина за добив на гранит близо Ла Бей, Квебек.
Река криволичи край обработваема земя близо до Ямаска, Квебек.
Пречиствателна станция близо до Теребон, Квебек.
Фабрика за производство на алуминий в Квебек.
Мини Тетфорд, Квебек.
Дървени трупи плават край пристанището на Нанаймо, Британска Колумбия.
Малък квадрат от есенни дървета сред обработваема земя в Квебек.
Сеизмични линии за проучване за природен газ близо до Едсън, Албръта.
Пристанище Кап-О-Мел, Квебек.
Улиците на Монреал.
Детелина и вход към тунел, водещ до Монреал.
Желязна мина в Лабрадор.
Белите крайбрежни ивици на езеро Опинака.
Товарни ремаркета, паркирани близо до обработваема земя близо до Кото-ди-Лак, Квебек.
Сеизмични линии за проучване за природен газ в северна Британска Колумбия.
Част от Драйдън, Онтарио.
Обработваема земя и реки в Онтарио.
Пилотът Александър Клюев разбива пътнически самолет заради бас
На 20 октомври 1986г пилотът Александър Клюев се обзалага с помощник-пилота си, че може да приземи полет 6502 без да гледа, в резултат на което загиват 70 от 94-те души на борда. Клюев се басира, че ще приземи самолета само с помощта на инструментите на борда и сваля завесите в кокпита, за да не вижда летището. Самолетът се разбива в пистата с 280км/ч, убивайки 70 души, включително пилота.
Цялата вселена в една илюстрация
Пабло Карлос Будаси се е заел с най-голямото нещо, познато на човека: вселената.
Неговата забележителна илюстрация представя нашата слънчева система в центъра, обградена от пояса на Кайпер, облака на Оорт, звездата Алфа Кентавър, Млечния път, Андромеда, други галактики, космическа микровълнова радиация и невидима плазма от Големия взрив.
Карлос се е вдъхновил, рисувайки хексафлексагони за сина си, кат започнал да чертае космоса и слънчевата ни система. След това използвал снимки на НАСА и някои собствени графики, за да създаде тази хипнотична илюстрация. Вижте я в пълен размер на сайта на wikimedia.
Чанг Ян е една от най-богатите жени, натрупала богатството си, започвайки от нулата
Чанг Ян е една от най-богатите жени, натрупала богатството си, започвайки от нулата. Тя изкупува хартиени отпадъци от САЩ, рециклира ги в Китай и ги изнася отново за САЩ. Днес компанията й има повече от 17 000 служители, произвежда 9 милиона тона опаковъчна хартия годишно и струва $4.4 милиарда.
Историческо кацане – Falcon 9 се приземи успешно
Третият е на късмет! Частната космическа компания SpaceX успя да върне на Земята своята ракета Falcon 9, отбелязвайки първoто в историята кацане на ракета след полет в орбита. (Blue Origin, компания на основателя на Amazon.com, приземи своята New Shepard успешно миналия месец, но ракетата не излезе в околоземната орбита).
Falcon 9 излетя днес от Флорида със задачата да изнесе в орбита 11 космически апарата на комуникационната компания Orbcomm. Двустепенната ракета се раздели, след което първият модул извърши поредица от три маневри, за да се приземи меко отново на площадката в Кейп Каневерал, Флорида.
SpaceX се опита да приземи Falcon 9 два пъти преди това, и двата пъти на безпилотен кораб на стотици километри от брега на Атлантическия океан. Приземяванията на ракетата обаче бяха прекалено твърди и тя се разби.
Днешното кацане е повратен момент за компанията, която иска да произвежда ракети за многократно използване. Подобна технология би намалила цената на космическите полети стотици пъти и може да направи колонизирането на Марс много по-достъпна цел.
