Отлично съхранен за 11 000 години в торфено блато в Сибир, Шигирският идол е най-старата дървена статуя, откривана някога. Използвайки метода на масспектрометрията, немски учени са датирали артефакта и са открили, че вероятно е изработен от лиственица на 150 години. Радиокарбоновото датиране е показало, че Шигирският идол е издялан през 90-и век пр.Хр. Това го прави много по-стар от Пирамидата на Джосер – първата египетска пирамида, датираща от 27-и век пр.Хр.
Снимка: repubblica.it
Открита през 1890г в Кировград, тази уникална статуя има бурна история. Извадена е от блатото на няколко части и изглежда върху нея са издълбани седем лица. Смята се, че първоначално е била висока 5.3м, но 1.9м от нея са изгубени по време на революциите през 20-и век. Днес можем да видим изгубените части единствено в рисунките на сибирския археолог Владимир Толмачев от началото на миналия век. В крайна сметка днес от статуята са останали 2.8м.
Всичко това обаче е само част от историята на артефакта. Покрита с пиктограми и други символи, загадъчната статуя сякаш крие тайно послание. Учените смятат, че знаците от каменната ера имат значение и биха могли напълно да променят разбирането ни за този исторически период.
Снимка: repubblica.it
Експерти работят по дешифрирането на геометричните знаци върху статуята. Ако се окажат писменост, тя ще бъде най-древната, откривана досега. Точната интерпретация обаче е много трудна, защото всеки символ би могъл да има повече от едно значение. Правата линия може да означава земя, хоризонт или дори границата между този свят и задгробния. Определени геометрични фигури като кръгове и квадрати може да олицетворяват слънцето, огъня или нещо друго. Зигзаг линиите пък може да са гущери, змии или опасност и т.н.
Възможно е статуята да е служела като карта и линиите да указват посоки и дължини. Макар все още да не са сигурни, някои археолози предполагат, че стрелките изобразяват хълмове, правите линии – равнини, а вълнообразните – вода.
Снимка: repubblica.it
Седемте лица върху статуята говорят, че хората от въпросната цивилизацията са имали високи скули и прави носове. Най-горното лице е триизмерно, докато останалите са двуизмерни. Подредени вертикално, има три фигури с лица отпред на статуята и три отзад.
„Образите върху идола не могат да имат категорична интерпретация. Ако изобразяват духове, населявали древния свят, тогава вертикалното им разположение вероятно се отнася до тяхната йерархия. Това, че ги има и от двете страни на статуята вероятно показва, че принадлежат на различни светове. Ако пък изобразяват митове за произхода на хората и света, вертикалните изображения може да отразяват последователност на събитията. Орнаментите може да са специални знаци, обозначаващи нещо значително.“ – обяснява академикът Петр Золин.
Шигирският идол е изложен в Историческия музей в Екатеринбург, във витрина със специално контролиран климат.
През 1918г. в Битката при Дойран българската армия, многократно превъзхождана по численост, успява да спре настъплениете на английската армия, която дава огромни загуби.
Къщата на Ридъл в Палм Бийч, Флорида първоначално е била погребално бюро. Викторианската къща е разглобена и построена наново в парка Йестрийр Вилидж в Южна Флорида и през 20-те години на миналия век става собственост на Карл Ридъл.
Джозеф, един от бившите работници на Ридъл, се обесил на таванската стая в къщата. От тогава се говори, че той мразел хората и нападал всеки, който влезе в таванското помещение. Други места в къщата също са обитавани от духове и мебелите често сменяли местата си.
Хелтаун
Северната част на окръг Съмит в Охайо е известен с името Хелтаун – Адския град. През 70-те години правителството искало да изсели хората и да събори къщите, а земята да се превърне в национален парк. Тези планове така и не се осъществили, но започнали да се носят легенди.
Независимо дали са базирани на истина или са чиста измислица, легендите за Хелтаун са си страшнички. Ако карате по пътя Станфорд, ще стигнете до задънена улица, кръстена Краят на света. Според почитателите на историите за призраци, ако се задържите там прекалено дълго, ще видите какви ли не неща в гората. Легендата говори за сатанисти, избягал от лудницата пациент, огромна змия, мутанти и какво ли още не. Ако пък се отдалечите от пътя ще стигнете до гробището, където е пълно с призраци и движещи се дървета.
Гробището в Стал
Стал в Канзас е малко градче в Бъмфак, окръг Дъглас. На 16км. западно от Лоурънс и на 18км. източно от Топека, градчето се намира насред нищото. Населението на Стал е приблизително 20 души, но нека това не ви заблуждава. Мрака наднича от храстите и сенките.
В началото на 20-ти век две трагедии разтърсват малката общност. Това не е легенда, а факт. Фермер запалил полето си и след като огънят изгаснал открил обгореното тяло на сина си. При втория инцидент изчезнал младеж, който по-късно бил открит обесен на едно дърво. В книгата „Странните САЩ“ се казва следното:
„Има гробища из Америка, които не само са обитавани от духове, но навлизат и в кръга на дяволското. Това са места, толкова ужасяващи, че самият Дявол се появява там. Гробището в Стал е едно от тези места.“
Според легендите гробището в Стал е един от седемте входа за Ада. След събарянето на старата църква, много хора отиват нощем да зърнат зловещото място, което е строго охранявано от полицията, особено по Хелоуин и пролетното равноденствие. Гробището е обявено за не свято и дори се говори, че папа Йоан Павел Втори е отказал да премине със самолета си над източен Канзас, когато отива в Колорадо.
Хълмовете
Снимка: Learning Junkie
Лудницата Атина е прекръстена на Хълмовете, след като става собственост на щата Охайо. Там са били извършени стотици лоботомии и често като причина за състоянието на пациентите са били посочвани мастурбацията и епилепсията.
Атина в Охайо е под номер 13 в списъка с най-обитаваните от духове места в света. Известният престъпник Били Милигън е прекарал години в лудницата. Най-известната история обаче е за 54-годишна жена пациент, която избягала и липсвала 6 седмици. Открита е мъртва в неизползвана килия. Тя била съблякла дрехите си и ги сгънала и сложила внимателно на земята, където в последствие е умряла. Поради разлагането на тялото, на земята все още се вижда петно на мястото, където е била. Призракът сега обитава изоставената килия.
Хъмбърстоун и Ла Нория
Снимка: Irish Guy’s World the World Trips
Тези две изоставени миньорски градчета в Чили наскоро бяха показани в епизод от „Истината“ по SyFy. Хъмбърстоун е открит през 1872г. като миньорски град, където бизнесът процъфтявал. След няколко кризи, включително и Голямата депресия, всичко започнало да пропада и в крайна сметка през 1960г. Хъмбърстоун и околните градчета били изоставени.
Според легендата мъртвите от гробището в Ла Нория се събуждали през нощта и се разхождали наоколо. Градчетата са толкова зловещи, че жителите на близкия град Икуки отказват да ходят там. Независимо дали мъртвите оживяват през нощта, гробовете действително са открити и в тях се виждат скелетите.
Лудницата Бибери
Лудницата в Бибери е пример за лошото отношение с пациентите. Тя е открита през 1907г. и до 1960г. в нея има над 7000 пациента. Поради жестоките условия и отношение към пациентите, лудницата е затворена и изоставена през 1990г. Най-накрая през 2006г. е съборена, въпреки опасността от разнасяне на азбест.
Ужасяващото в случая не била самата лудница, а отношението към пациентите. По коридорите било пълно с човешки изпражнения, където пациентите често спели. От персоналът били груби и често измъчвали пациентите. Един от психично болните убил и разчленил жена. Тялото й било разпръснато из цялата сграда, а друг пациент си играел със зъбите й. Дори малко преди лудницата да бъде затворена, двама пациенти били освободени и два дни по-късно били открити мъртви в реката.
Замъкът Лийп
Този ирландски замък може би е най-известното място в списъка и в него се е разиграла ужасна сцена. Въпреки, че е построен от О’Банън в края на 15-ти век, замъкът е превзет от управляващите О’Каръл, на които служели О’Банън. След смъртта на Мулруни О’Каръл се зародило жестоко съперничество между двамата братя. Един от тях, който бил свещеник, е убит от другия в собствения си параклис пред очите на семейството си. Сега този параклис е известен като Кървавия параклис, по очевидни причини. Много хора са били държани като затворници и екзекутирани в замъка.
Според легендите много призраци обитават замъка, включително и звяр, наречен Елементал. Той се познавал по миризмата на изгнила плът и сяра. При обновяване на замъка, работници открили тъмница, която имала само една решетка. През нея затворниците били хвърляни и оставяни да умрат. От тъмницата били извадени три колички с човешки останки, а на пода й имало шипове, на които се нанизвали нещастниците.
Пътят Сянката на смъртта
Снимка: Steve O’s Photos
Този път в Ню Джърси криволичи в продължение на 10км. и носи зловещото име Сянката на смъртта. Историята на името му е изгубена, но не и теориите за него. Някои казват, че убийци бродят по пътя и ограбват и убиват хората, които минават по него. Според други пък името му идва от ужасното отмъщение на местните към крадците. Те оставили телата им да висят по дърветата като предупреждение за останалите. Друга легенда говори за три убийства през 20-те и 30-те години. Крадец убил жена с гаечен ключ, жена убила съпруга си и заровила главата и тялото му от двете страни на пътя и Бил Куминс, който бил застрелян и заровен в калта.Трети смятат, че е поради много фатални пътни инциденти. Най-вероятно обаче, причината е в комарите, разнасящи малария, които тероризират местните всяка година и отдалечеността на мястото.
Като оставим на страна името, има и други причини да избягвате пътя. На юг от него се намира безименно езеро, което някои наричат Призрачното езеро. Над него небето било необичайно светло, независимо по кое време на нощта сте там. Що се отнася до името, призраците на крадците от пътя бродят из района.
Един ден през 90-те години, преминаващи хора открили стотици полароидни снимки разпръснати из гората около пътя. На повечето от снимките се виждал телевизор, на който се сменяли каналите, на други пък имало жени, размазани и трудни за разпознаване, които лежали на някакъв метален обект. Местната полиция започнала разследване, но случаят скоро бил забравен.
Музеят на геноцида Тул Сленг
Снимка: WanderingtheWorld
Добре дошли в Пном Пен, Камбоджа, където се намира музеят на геноцида Тул Сленг. Тази гимназия през 1975г. е превърната в затвор, в който били измъчвани и убивани затворници. Повечето от тях били бивши войници и правителствени агенти от режима на Лон Нол.
Призраците на около 17 000 жертви от геноцида Тул Сленд продължават да бродят по коридорите и предизвикват странни случки. Повечето от жертвите били принудени да признаят за престъпления, които не са извършили. Сред убитите е имало също и много американци, французи, новозеландци, австралийци, араби, индийци, пакистанци и виетнамци. Смята се, че са оцелели само 12 души.
Мините в Париж
Безкрайно дългите тунели под улиците на Париж не трябва да се бъркат с Катакомбите на Париж, които са известна подземна костница. Влизането в мините е незаконно и нарушителите отнасят големи глоби. В мините са копани минерали и сега са останали само тунелите. Те са порутени, неохраняеми и опасни.
Легендата гласи, че древни създания бродят в мините. Призраците се криели в безкрайната сянка и ако някой успеел да стигна достатъчно навътре и да оживее, можел да се озове в самия Ад. Тунелите се разпростират на 600км. под Париж и повечето от тях не са картографирани. В тях не само е лесно да се изгубиш, а дори няма начин да не се изгубиш. Много части от катакомбите са на стотици метри под земята, а някои коридори са наводнени или са толкова тесни, че трябва да се пълзи през тях. Тунелите са пълни с човешки кости, поради пълните парижки гробища.
Обичаме да четем за герои от войната. Това са хора, които не просто са изпълнили своя дълг към страната си, но са направили много повече, отколкото някой е очаквал от тях. И обикновено смятаме, че такива хора получават всякакви медали и признания за геройствата си.
За съжаление, поради бюрокрация, политика или чист расизъм, не винаги става така. Ето няколко доста ярки примера за това.
Също като в спорта, войниците обичат да записват рекордите си. До 2009г, рекордът за най-далечно попадение на снайперист е държан от канадеца Роб Фърлонг в Афганистан.
Рекордът, който е подобрил той обаче е бил поставен само няколко дни по-рано от Арън Пери, снайперист от същия канадски отряд. Говорим за разстояние повече от 2.4км – толкова далеч, че обикновените хора не различават терорист от камила.
Проблемът бил, че и двамата са канадци. Репутацията на Канада пред света е на учтива, миролюбива нация, а не на страна, пълна със супер снайперисти, които отстрелват врага от километри.
Грешката на Пери била, че един ден, докато отварял шоколадов десерт, той се пошегувал, че това е отрязан пръст от една от жертвите му. След като военните научили за тази доста неуместна шега, те посветили следващите години на разследване, за да разберат дали Пери и колегите му наистина се разхождали във военни зони и режели части от трупове.
Обвиненията срещу Пери били свалени поради липса на доказателства, но не преди с Фърлонг да бъдат изгонени от армията и имената им да бъдат затрити от историята.
2. Джордж Вуйнович
През лятото на 1944г, Съюзниците предприемат поредица от мисии в Румъния срещу нефтените кладенци на Хитлер, а нацистите започват да си играят на „Лов на патици“, само че вместо патици, свалят американски бомбардировачи, а вместо от смеещо се куче, оцелелите летци били прибирани от група сръбски бойци от съпротивата, наречени Четници.
Четниците, макар също да мразели нацистите, не били в много добри отношения и със Съюзниците, затова от Джордж Вуйнович, американски офицер от сръбски произход, зависело да преговаря с тях за освобождаването на военнопленниците. Той успява да организира и проведе операция „Въздушен мост“, по време на която са спасени повече от 500 летци. Също като във филма „В тила на врага“, само че 500 пъти по-впечатляващо.
Може би се досещате, че сърби и хървати са като котки и мишки, а през ВСВ най-високопоставения хърватин в света е югославският лидер Йосип Броз Тито. По случайност Тито и неговият комунистически режим се оказват доста важни американски съюзници и единственото, което той мразил повече от нацистите били тези долни Четници.
За да запази добрите отношения с Тито, американското правителство засекретява мисия „Въздушен мост“, прикривайки факта, че си е сътрудничело със сбирщина некъпани сърби. За Четниците нещата се развиват доста зле – след войната Тито ги погва и екзекутира водача им, Дража Михайлович, докато американците гледат към небето и си свирукат.
Що се отнася до Вуйнович, той е награден с Бронзова звезда за действията си…. през октомври 2010г… понеже Тито вече бил мъртъв от 30 години.
1. Чиуне Сугихара
По време на Втората световна война, японският дипломат Чиуне Сугихара и съпругата му Юкико виждат колко зле се развиват нещата за евреите и решават, че божиите избраници може би ще са в по-голяма безопасност в Япония, вместо да се крият по дупките в окупираната от нацистите Европа. Но Хитлер се харесвал на японското правителство и Чиуне получава отказ за визи за евреите.
Въпреки това, нарушавайки директните заповеди на своите вишестоящи, той решава да действа. Докато нацистите вършеят, Чиуне и Юкико започват да издават визи колкото могат по-бързо. На 11-ия час, макар да са принудени да избягат от страната, те продължават да печатат визи и да ги хвърлят от прозореца на влака.
Смята се, че Чиуне е спасил живота на 6000 евреи. Доста впечатляващо, имайки предвид доста по-известния случай на Оскар Шиндлер и неговите 1200 евреи.
За нещастие, Япония по онова време все още е страна, живееща по фалшивия самурайски кодекс на честта, който правителството изфабрикува в началото на 20-и век – една много важна точка от него е тоталното подчинение. Фактът, че Чиуне е спасил хиляди хора от ужасяваща смърт отстъпил на факта, че той не се е подчинил на директна заповед – общо взето най-лошото, което може да направи един японец през войната.
Когато правителството научава за постъпката му, той е уволнен без никаква гласност и принуден да живее като обезчестен самураи до смъртта си през 1986г. Японците неохотно се извиняват на роднините му чак през октомври 2000г, признавайки, че вероятно е бил свестен човек.
Обичаме да четем за герои от войната. Това са хора, които не просто са изпълнили своя дълг към страната си, но са направили много повече, отколкото някой е очаквал от тях. И обикновено смятаме, че такива хора получават всякакви медали и признания за геройствата си.
За съжаление, поради бюрокрация, политика или чист расизъм, не винаги става така. Ето няколко доста ярки примера за това.
6. Свободната френска армия
След като френското правителство пада през Втората световна война, най-големият проблем на Френската съпротива се оказва недостигът на войници. Когато става ясно, че французите не са заинтересовани, генерал Де Гол решава да потърси по-далеч, започвайки с бойците от френските територии в Африка.
Това са някои доста закоравели войници от Африка, арабските страни и Таити (както и малцина бели французи), извоювали си нашивките след множество сражения в Африка. Свободната френска армия на Де Гол била сериозна военна машина, каквато обикновено никой не свързвал с французите. И това никак не е изненадващо, имайки предвид, че 65% от френската армия всъщност била „френска“, само защото идвала от някоя африканска провинция, някога покорена от Френската империя. Въпреки това, тези мъже заложили живота си за шанса да маршируват до Париж и да наритат задника на Хитлер.
Свободната френска армия жъне победа след победа чак до прага на Париж. Всички били готови да направят последната крачка и да освободят френската столица, с малко помощ от американските и британските съюзници. За съжаление обаче, въпросните казали: „Няма начин. Не й с всичките тези тъмнокожи.“
Това е момент от историята, когато чернокожите и белите все още били делени в американската армия и им било забранено да се сражават заедно. Съюзниците все пак трябвало да поддържат имиджа си – по-добре било хората да гледат как Париж е освобождаван от изваяни арийски супервойници, отколкото от някаква сбирщина африканци и мюсюлмани. Преди Де Гол да получи разрешение от американците да си върне собствената страна, той трябвало да се разтърси за достатъчно бели, които да заместят всеки, провалил се на меланиновия тест.
Разбира се, както може би се досещате, това бил първоначалният проблем на генерала. Неговото решение се оказало да заеме испански войници, да ги облече като французи с фалшиви мустаци и да се надява, че никой няма да забележи. Междувременно, африканците са изпратени вкъщи без никаква слава, но поне можели да се облагодетелстват от полагащото се на служилите в армията. Поне до 1959г, когато французите решават да спрат военните им пенсии и се опитват да прикрият ролята им във войната.
5. Витолд Пилецки
Когато загадъчни „концентрационни лагери“ започват да се появяват в Полша през Втората световна война, един агент от Полската съпротива, Витолд Пилецки, решава че е добра идея да види за какво точно става въпрос. Въпреки мнението на неговите началници, че е „напълно откачен“, Пилецки отива да разследва лично… като нарочно се предава на нацистите и е изпратен в един от лагерите. Лагер, наречен Аушвиц.
През следващите 2 и половина години, Пилецки предава информация от най-известният лагер на смъртта, докладвайки за ужасите, случващи се там, сякаш съобщава прогнозата за времето:
„Леко ни напръскаха със студена вода. Получих удар в челюстта с метален прът. Изплюх два зъба. Потече ми кръв. От този момент вече бяхме просто числа – аз носех номер 4859.“
Снимка: Google.com
След като осъзнава, че Съюзниците не се впрягат особено, Пилецки успява да избяга от лагера през 1943г. Дори само факта, че доброволно е влязъл и след това е избягал от Аушвиц, го прави един от най-коравите герои на войната, но Пилецки не спира до тук. Той се връща за още един рунд с Гестапо и участва във Варшавското въстание, след което нацистите го изпращат в друг концлагер.
Като много други европейски страни, Полша толкова се страхувала и ужасявала от сблъсъка си с фашизма, че след войната преминава на режим супер комунизъм. Може би ще си помислите, че Пилецки е спечелил малко точки за работата си срещу смъртните врагове на Съветския съюз, но проблемът бил, че той не симпатизирал на социалистите и смятал, че единствената разлика между Хитлер и Сталин била в дължината на мустака.
Пилецки се връща в Полша и продължава да разследва ужасяващи режими. Докато съветското полско правителство не решава, че това хич не е готино и арестува най-големия си национален герой и го осъжда на три смъртни присъди – вероятно, защото са смятали, че да го убият веднъж не е достатъчно, за да спрат Пилецки.
Чак до разпадането на Съветския съюз, дори споменаването на името му било достатъчно, за да те разстрелят в Полша. Наскоро Полша се обърна на 180 градуса по въпроса и дори кръсти улица на Пилецки, макар че това едва ли го топли особено вече.
4. Ричард Марчинко – Свирепия
Ричард Марчинко започва своята кариера доста впечатляващо. Първоначално радист във Военноморските сили в Италия, той прави няколко опита да бъде прехвърлен в Групите за подводна диверсия (ГПД), но всеки път му отказват. Тогава решава да използва „ще ви кажа аз на вас“ метода и удря някакъв нещастник в лицето, за което е наказан – като е изпратен в ГПД.
По време на службата му в ГПД, а по-късно и във Военноморските тюлени във Виетнам, той и неговата сбирщина мародери се превръщат в толкова голям проблем за Виет Конг, че е обявена награда за главата му. Кариерата му, силно напомняща поредицата „Рамбо“, му печели много признания и медали, а след края на войната той отива да разрешава други конфликти на места като Камбоджа. Има и една история за това как е бил яхнал вълна, държейки се зад патрулираща лодка, докато е бил под вражески огън. Наистина.
Марчинко се превръща в толкова елитен войник, че Тюлените трябвало да търстя нови, все по-елитни екипи, в които да го пращат да работи. В крайна сметка той се оказва на чело на Червена клетка – там работата му се изразява в това да обикаля света и да напада и прониква в американски бази, за да изпробва сигурността им.
Иронията е, че Марчинко се оказал толкова добър в работата си, че военните изобщо не могли да се справят с това. Той взел нещата доста насериозно – отвличал високопоставени лица и семействата им, „леко“ ги измъчвал, за да получи кодове за ядрени глави, а един адмирал дори отвличал на два пъти.
Не минало дълго, преди група командири да решат, че трябва да се отърват от Марчинко, пък било то и само, за да спят нощем спокойно, надявайки се, че не виси през прозорците им като Батман.
Военноморските разследващи органи похарчили $60 милиона в търсене на нещо – каквото и да е – което да му лепнат. Но не успели. Дори след като Марчинко се пенсионирал, те продължили да го преследват. ФБР накрая успява да го осъди по скалъпени обвинения и го праща за година в някакъв затвор с минимална сигурност. Марчинко обаче използва тази почивка, за да напише бестселъра „Свирепият войн“, с което за пореден път засрамва военните.
Древен ядрен реактор на 2 милиарда години звучи като нещо налудничаво. Може би, защото познаваме ядрения реактор като създадено от човека устройство. Тук обаче говорим за един регион, богат на уран, намиращ се в Окла, Габон. Уранът е естествено радиоактивен, а условията в тази скалиста местност са се оказали идеални за някои ядрени реакции.
Естественият реактор сигурно доста е подразнил учените: Първият създаден от човека ядрен реактор, произвеждащ електричество, е започнал работа през 1951г и е бил не особено ефективен. Реакторът в Окла обаче е произвеждал енергия още преди 2 милиарда години.
За първи път е открит през 1972г, когато френски учени взели проби уранова руда от мина в Габон, за да изследват съдържанието й. Обикновено, урановата руда е съставена от три вида (изотопа) уран, всеки с различен брой неутрони: уран 238, който е най-изобилен, уран 234, който е най-рядък, и уран 235, който е най-интересен за учените, защото може да поддържа ядрени верижни реакции.
В урановата руда би трябвало да има 0.720% уран 235 – толкова се открива в другите проби от земната кора, Луната и дори метеорити. Френските учени обаче са попаднали на нещо съмнително: урановата проба съдържала само 0.717% уран 235. Това може да изглежда като нищожна разлика от 0.003%, но всъщност е доста значително, когато говорим за уран.
В крайна сметка това означавало, че в мината липсвали около 200кг уран 235. Липсващите 0.003% претърпели ядрена реакция и се разцепили на други атоми. Това заключение със сигурност е предизвикало някои съмнения, тъй като са нужни три много специфични условия, за да може един реактор да произвежда енергия. След като дори учените толкова дълго не успявали да създадат ядрен реактор, как може природата да го е създала толкова отдавна и случайно?
Малко вероятно е, но не е невъзможно, защото точно това се е случило. Условията се оказали перфектни.
За захранването на ядрена реакция е нужен добър процент уран 235. Макар 0.720% да звучи доста малко, това е идеалното количество за ядрено делене и вероятно това е бил процентът в Окла преди 2 милиарда години, когато е започнала реакцията.
Второто необходимо условие е източник на неутрони. Уран 235 се разпада на торий, с което освобождава неутрон. Този неутрон след това се насочва към друг атом уран 235 и започва процеса на делене. Ядреното делене се случва, когато атомът се разпадне на други атоми, освобождавайки енергия. Неутронът се слива с атома уран 235 и комбинацията от двата образува уран 236, който е нестабилен. В резултат на това той се дели на различни по-малки, стабилни атоми и неутрони. Тези неутрони пък се насочват към други атоми и продължават верижната реакция.
Естественият ядрен реактор е разполагал и със запаси от вещество, регулиращо реакцията: приток от подземни води. Когато атомите са започнали да се делят, те са освобождавали неутрони и енергия. Водата е забавяла неутроните, но енергията я е загрявала. Постепенно водата е ставала толкова гореща, че е кипвала. След време се е изпарявала толкова много вода, че не е оставала достатъчно, за да забавя неутроните. Те са започвали да се изстрелват към земята, без да реагират с нищо, с което реакцията е спирала. Когато се съберяла достатъчно вода, процесът започвал отново. Този цикъл вероятно е продължавал стотици хиляди години.
За съжаление обаче, всяко нещо си има своя край: нивата на уран 235 се изчерпвали, докато не станали толкова ниски, че вече не можели да поддържат ядрените реакции. Реакторът постепенно е забавил работа и накрая е спрял, оставяйки след себе си само няколко следи – включително мистерията на липсващия уран.
Въпреки всичко, което ви казват по телевизията, учените не прекарват дните си в спорове по въпроса дали еволюцията е истинска (което е така), дали климатът се променя по-бързо, отколкото би могло да се обясни с естествени феномени (което е така) или дали ваксините са безопасни и се препоръчват за повечето деца (което също е така). Да, може би има някои детайли по тези въпроси, които са отворени за дебат, но като цяло нещата са ясни. Това обаче не означава, че учените знаят всичко.
Физикът Браян Кокс е казал: „Нямам против неизвестното – това е смисълът на науката. Има места, милиарди места, за които не знаем нищо. И фактът, че не знаем нищо за тях ме вълнува и ме кара да искам да ги изследвам. Това е науката. Ако не ви харесва неизвестното, значи няма как да бъдете учени. Аз нямам нужда от отговори на всичко. Искам да има отговори, които да чакат да ги открия.“
Ето някои от най-големите мистерии, които продължават да тормозят учените и днес.
1. Защо има повече материя, отколкото антиматерия?
Според сегашните ни разбирания за физиката на елементарните частици, материята и антиматерията са противоположности на едно и също нещо. Когато се срещнат, те би трябвало да се унищожават взаимно и след тях да не остава нищо. Повечето от тези сблъсъци вероятно са се случили в най-ранните мигове на вселената.
Останала е обаче достатъчно материя, за да изгради милиарди и милиарди галактики, звезди, планети и всичко останало. Едно обяснение за това включва мезоните, които са съставни частици, изградени от един кварк и един антикварк. B-мезоните се разпадат по-бавно от анти-B-мезоните, което може да означава, че са оцелели достатъчно B-мезони, за да създадат всичката материя във вселената. Освен това, B, D и K-мезоните могат да се превръщат в античастици и обратно. Учените смятат, че е по-голяма вероятността мезоните да остават в нормално състояние, което вероятно е причината да има повече нормални частици от античастици.
2. Къде е литият?
В началото на вселената, когато температурата е била много висока, изотопи на водород, хелий и литий е имало в изобилие. Водорода и хелият все още са налице и изграждат почти всичката маса във вселената, но има три пъти по-малко литиум-7, отколкото би трябвало.
Има всякакви теории за това какво се е случило, включително такава за хипотетичната елементарна частица аксион. Други пък смятат, че литият се намира в ядрата на звезди и просто не можем да го засечем с модерните телескопи.
3. Как работи гравитацията?
Всички знаем, че лунната гравитация причинява приливите и отливите на Земята, земната гравитация ни държи на повърхността, а тази на Слънцето държи планетата ни в орбита. Но колко точно знаем за гравитацията? Тази сила се генерира от материята – колкото по-масивен е един обект, толкова по-голяма е неговата гравитация.
Макар учените да разбират основните принципи на гравитацията, те не могат да обяснят защо и как съществува тя. Защо атомите са предимно празно пространство? С какво силата, която държи атомите заедно, е по-различна от гравитацията? Гравитацията частица ли е? Все още никой не може да отговори на тези въпроси.
4. Къде са всички?
Наблюдаемата вселена има диаметър 92 милиарда светлинни години и е пълна с милиарди галактики, в които има милиарди звезди и планети, но единственото доказателство за живот все още е само на Земята. Статистически, шансовете ни да сме единствените живи същества във вселената са невъзможно малки. Защо тогава все още не сме открили извънземен живот? Това е така нареченият парадокс на Ферми и има десетки теории, опитващи се да го обяснят.
Можем да говорим с дни за всички възможни сценарии – дали просто сме пропуснали сигналите им, дали те вече са били тук или просто не искат да контактуват с нас?
5. Как действа тектониката на плочите?
Може би звучи изненадващо, но теорията за движението на тектоничните плочи и разместването на континенти, което причинява земетресения, вулканични изригвания и образува планини, е навлязла широко едва наскоро.
Макар още преди 500 години хората да са забелязали, че континентите някога вероятно са били свързани (не е трудно да си го представим, гледайки картата на света), тази идея е популяризирана чак през 70-те години на миналия век, когато физици доказват, че скална маса бива издърпвана в мантията на Земята, рециклирана и след това изкарвана отново на повърхността като магма.
Учените обаче не са сигурни какво причинява движението, нито как точно са се образували границите на плочите. Има много теории, но нито една не отговаря на всички въпросителни.
Цветните снимки са били рядкост преди 1970-те. Тези снимки са заснети черно-бели, но са оцветени с помощта на компютърен софтуер, за да ни помогнат да се потопим в миналото.
Клод Моне, 1923г
Пабло Пикасо
Таймс Скуеър, 1947г
Лий Харви Осуалд, 1963г
Уинстън Чърчил, 1941г
Алберт Айнщайн, 1921г
Медисън Скуеър Парк, Ню Йорк Сити, 1900г
Мерилин Монро
Обучение на самураи, 1860г
Хинденбург
Марк Твен, 1900г
Алберт Айнщайн на плаж, 1939г
Одри Хепбърн
Чарлз Дарвин
Клинт Истууд, 1962г
Изпитание на бронежилетка, 1923г
Елизабет Тейлър, 1956г
Червен ястреб от племето Оглала, 1905г
Бруклинския мост, 1904г
Братята Кенеди пред Овалния кабинет
Йозеф Гьобелс гледа лошо към еврейски фотограф, 1933г
Свещеният граал за космическите мечтатели винаги е била ядрената тяга. Тя би била много по-чиста, по-евтина, по-ефективна и по-тиха от сегашните ракетни двигатели.
Всъщност сме използвали ядрена тяга за известно време. Малките маневрени двигатели на апаратите за изследване на дълбокия космос обикновено са ядрени, макар и не в смисъла, който си представяме: те са много малки, почти безшумни (дори на Земята) и изхвърлят бързо движещи се частици, които генерират минимална тяга. Това е достатъчно за завъртането на апарата, макар и доста бавно, а ядреното сърце може да изкара на практика вечно, но съвсем не е разтърсващото чудовище, което бихме искали да видим да се изстрелва от Земята към космоса. Жалко, че не сме могли да го постигнем.
Или пък сме? Сред архивите за ядрени оръжия, където се съхраняват документи, снимки и разкази от ядрената ера, видели много ядрени бомби и изпитания, има детайли за един случай, достоен за книга и филм.
В началото ядрените тестове се провеждали над земята (какво би могло да се обърка?), но през 1956г в Лос Аламос се опитвали да измислят как да направят изпитанията по-безопасни. Идеята била много проста: изкопаваш голяма дупка, да кажем 150м дълбока и 1.2м широка, спускаш бомбата до дъното, палиш фитила и бягаш. (Е, не е било чак толкова просто, но дупката си я е имало). Първоначално дупката трябвало да бъде оставена отворена, като идеята била, че дори така относително малко от радиацията и взрива биха избягали през отвора.
До средата на 1957г ученият (и признат астрофизик) Робърт Браунли вече бил готов да проведе експеримента, само че със затворена шахта. Тестът бил известен като Паскал-Б и включвал дебела 10см плоча от солидна стомана, здраво заварена към отвора на шахтата. Ако нищо друго не пречило на взрива, тапата вероятно щяла да хвръкне, но не много далеч.
Само че вътре имало и нещо друго. Дълбоко в шахтата, на стотина метра под стоманената плоча имало колиматор – 1.5-метрова тапа от бетон с една малка дупка в средата. Дупката служела като прозорец, през който специален детектор да направи измервания през първите милисекунди от експлозията.
Важно е да отбележим, че Паскал-Б била експериментална бомба, проектирана да бъде безопасно взривена при авария. Това означава, че ако случайно избухнела не когато трябва (доста сериозен риск по онова време), щяла да се взриви само малка част от ядрото й. Като цяло се очаквало експлозията по време на теста да бъде (относително) малка.
Е, не била.
В 10:35ч вечерта на 27 август 1957г, бомбата е взривена на тестова площадка в Ню Мексико. Само че вместо очакваната малка мощност, взривът се оказал 100 000 пъти по-мощен. Експлозията моментално изпарила бетонния колиматор и го изстреляла по шахтата под формата на масивна вълна от материя с екстремно високи температура, налягане и скорост. Шахтата на практика се превърнала в 150-метрово дуло на огромно оръдие с енергия от милиарди килограми TNT, насочила се към малката стоманена тапа на върха.
Оказва се, че една високоскоростна камера записвала експеримента и трябвало да заснеме на забавен кадър всичко, което щяло да излезе от шахтата. За жалост, камерата, която имала доста широк изглед към шахтата и околността над нея, записала „тапата“ само в един кадър. Не, камерата си работила нормално, това не бил технически проблем. Просто тежащата 900кг стоманена плоча се изстреляла с такава скорост, че камерата едва я уловила. Изчисленията показали, че тя се отправила към космоса със скорост около 240 000км/ч или 66км/с. Това е скорост 9 пъти по-голяма от тази на космическите совалки и 5 пъти повече от тази на най-бързите космически апарати.
Тапата, разбира се, така и не била открита. Може би е излетяла в космоса, макар най-вероятно да се е изпарила от топлината, генерирана при такава скорост.
И така, най-бързият, изстрелян от човека обект, се оказва един капак на канавка, излетял с умопомрачителна скорост към Слънцето. Инцидентът по-късно е послужил като обосновка за проекта Орион, предлагащ създаването на космически апарат, който да използва ядрени взривове за създаване на тяга.
Когато говорим за човешка еволюция, обикновено се връщаме назад до хилядите години, които са били нужни на естествения подбор, за да създаде днешния човек. Но продължаваме ли да се променяме като видове, дори и днес? Изглежда, че въпреки модерните технологии и индустриализацията, ние все още еволюираме. Освен това еволюираме много по-бързо отпреди.
За последните 10 000 години еволюцията на човека се е ускорила 100 пъти, което е довело до появата на повече мутации в гените ни и повече ефекти от тях съответно. Ето няколко от най-явните признаци, че продължаваме да еволюираме.
1. Пием мляко
В исторически план, генът, който регулира способността на човешкото тяло да преработва лактозата, е спирал да работи след преминаването от кърма към обикновена храна. Но след като сме започнали да отглеждаме крави, овце и кози, способността да пием мляко се е превърнала в хранително преимущество и хората с генетичната мутация, която им е позволявала да преработват лактозата, са били по-способни да се размножават.
Днес повече от 95% от потомците на северноевропейците носят тази генетична мутация.
2. Губим мъдреците си
Предшествениците ни са имали доста по-голяма челюст от нас, което им е помагало при дъвченето на корени, ядки и листа. Месото, което са яли пък, са дъвчели със зъбите си, които се износвали и трябвало да се подменят. Тук идват на помощ мъдреците: кътни зъби, за които се смята, че са отговорът на еволюцията за хранителните навици на ранните хора.
Днес си имаме прибори, с които режем храната. Освен това я готвим добре, което я прави по-лесна за сдъвкване. В резултат на това челюстта ни е по-малка, поради което просто няма място за мъдреците, когато започнат да растат. Около 35% от хората нямат мъдреци и се смята, че един ден тези зъби ще липсват при абсолютно всички.
3. Борим се с болестите
През 2007г група учени, които са търсели признаци за скорошна еволюция, са открили 1800 гена, които са се появили при човека през последните 40 000 години. Много от тези гени имат за задача подпомагането на борбата с болести като маларията. Повече от десет нови гена срещу маларията се разпространяват бързо сред африканското население.
Друго изследване е открило, че естественият подбор се отнася по-добре към хората в градовете. Животът в града е довел до появата на гени, които ни правят по-защитени от болести като туберкулоза и проказа например.
4. Мозъците ни се свиват
Може да ни се иска да вярваме, че големите ни мозъци ни правят по-умни от останалите животни, но те всъщност се смаляват през последните 30 000 години. Средният обем на човешкия мозък е намалял от 1500куб.см. до 1350куб.см. Това е разлика колкото една топка за тенис.
Има няколко различни обяснения. Някои учени подозират, че смаляването на мозъка означава, че всъщност оглупяваме. В исторически план, размерът на мозъка е намалявал повече, когато общностите са ставали по-големи и сложни, което е прекъснало зависимостта между интелекта и оцеляването.
Според друга теория обаче, човешкият мозък се свива, не защото ставаме по-тъпи, а защото малкият мозък е по-ефективен. Може би така той работи по-бързо, заемайки по-малко място. Има и предположение, че малкият мозък е предимство, защото ни прави по-малко агресивни и ни позволява да работим заедно за решаването на проблеми, вместо да се избиваме.
5. Имаме сини очи
Първоначално всички хора са били с кафяви очи. Но преди около 10 000 години, близо до Черно море се е появила генетична мутация, превърнала очите в сини. Макар причината синият цвят да се е запазил толкова дълго все още да е загадка, според една теория това е един вид тест за бащинство.
Има много еволюционни причини един мъж да не инвестира родителските си ресурси в детето на друг мъж. Понеже е (почти) невъзможно двама родители със сини очи да имат дете с кафяви очи, някога синеоките мъже може да са предпочитали синеоки жени, за да си подсигурят потомство.
Това отчасти обяснява защо днес синеоките мъже намират за по-привлекателни синеоки жени, докато мъжете с кафяви очи и жените обикновено нямат такива предпочитания.
Първа част от „10 изненадващо древни вида“ можете да видите тук.
5. Фламинго – 18 милиона години
В едно някогашно испанско езеро от епохата Миоцен, което днес е голямо парче варовик, учените са отрили яйца на праисторическо фламинго на 18 милиона години.
Погледнати под микроскоп, петте яйца се оказали доста подобни на тези на модерното фламинго. Забелязвали се някои разлики обаче. Начинът, по който гнездото било направено – от клечки и листа – се различавал доста от калните кули, които розовите птици градят днес. Освен това, модерното фламинго снася само едно яйце, а не пет. След като гнездото прилича повече на това на гмурец и близък роднина на фламингото, учените считат, че то вероятно е принадлежало на предшественик на двете птици.
Бебетата фламинго са сиви или бели и стават розови след няколко години. Цветът им идва от диетата им, с която поглъщат много от пигмента бета каротин – същият като в морковите и тиквите – който се открива в някои водорасли и ракообразни. Ако фламингото спре да яде такава храна, цветът му постепенно ще избледнее.
4. Тръбозъб – 35 милиона години
Приличащ на кръстоска между кенгуру и прасе, този интересен бозайник не е еволюирал особено през последните 35 милиона години. Тръбозъбът има примитивни зъби без емайл и корени, няма ключица и задните му лапи са ципести. Това животно е много неуловимо, както в живота, така и сред фосилите – качествените екземпляри са много рядка находка.
Учените смятат, че тръбозъбът е генетична аномалия, защото гените му почти не са еволюирали с времето, сравнено с други бозайници. Всъщност са еволюирали толкова малко, че вероятно африканското животно е най-близкият жив роднина на общият предшественик на всички бозайници. Тръбозъбът е единственият останал член на разред животни, който датира от времето на динозаврите.
3. Вирджински опосум – 70 милиона години
Единственото двуутробно животно в Северна Америка прилича на комбинация между сладко мече и канален плъх. Фосилните данни сочат, че датира отпреди 70 милиона години, което го прави един от най-древните бозайници на Земята.
Вирджинският опосум е останал почти непроменен през всичкото това време. Също като кенгуруто, той носи малкото си в торба, която е толкова здрава, че може да предпази бебето, ако майката е ударена от кола например. Освен това е и непромокаема, предпазвайки новороденото, когато майката плува.
Никой не може да каже със сигурност откога опосумите се правят на умрели в лицето на опасността, но са доста задобрели в това. Когато няма други възможности, вирджинският опосум може да се преструва на безжизнен цели шест часа, като забавя пулса и дишането си и кръстосва пръстите си. Противно на общоприетото схващане обаче, това се случва доста рядко и тактиката се прилага по-често от по-младите.
По-често опосумът се опитва да изплаши врага си като оголи 50-те си зъба – рекорден брой за бозайник – докато се лигави и плюе, за да изглежда твърде непримамлива плячка.
2. Индийска лилава жаба – 134 милиона години
Лилавата жаба е подскачала около динозаврите в продължение на около 70 милиона години, оцеляла е от бедствието, което ги е затрило, и е доживяла до днес, за да интригува учените. Рядкото земноводно, което достига дължина до 7см и прекарва повечето си живот под земята, е открито едва наскоро в планинската верига Западни Гхати в Индия.
Учените са определили ново семейство за нея, след като ДНК изследванията са показали, че видът е уникален сред жабите и не принадлежи към никоя друга група. Наистина странно създание. Лилавата жаба има малко, заострено лице, директно свързано с безформеното й тяло – не изглежда да има глава или врат.
По време на сезона на мусоните, тази жаба напуска бърлогата си, за да се чифтоса и нахрани с термити. Подземният й живот я прави много трудна за откриване, затова учените не са сигурни колко голяма е популацията на вида.
1. Гинко билоба – 200 милиона години
Едно дърво, което е честа гледка по улиците на много градове и обикновено остава незабележимо, макар да има забележителна история. Това е най-старият вид дърво, останал непроменен до днес – в случая от поне 200 милиона години.
Семената му вонят ужасно, но се смята, че вероятно привлича някои животни, които помагат за разпространението им. Китайците първи са оценили вида преди около 1000 години, когато започнали да го отглеждат заради семената му. И до днес те все още използват семената за медицински цели, а някои лекарствени продукти в западните страни пък са произведени от екстракт от листата на дървото.
Всички други дървета от отдел Гинкови отдавна са изчезнали, оставяйки единствено Гинко билобата, оцеляла след всичко, включително и атомна бомба. Едно дърво растяло до японски храм, когато била взривена атомната бомба над Хирошима през 1945г, но още на следващата пролет се раззеленило. Намирало се на 700м от епицентъра на експлозията.
Видът притежава завидно дълголетие. Дори на 100 години, пак се смята за младо дърво. Безпрецедентното оцеляване на това ботаническо чудо може да се обясни отчасти със способността му да отблъсква вредители и болести, както и навика му да се раззеленява под стрес. Но как е еволюирало и защо другите видове Гинко са изчезнали са въпроси, на които все още нямаме отговори.
