Личността на Йосиф Сталин е една от най-противоречивите не само през бурния ХХ-ти век – но и в цялата история на човечеството.
За някои, като например Шарл де Гол, той бил герой и главен организатор на победата над нацизма във Втората световна война. Неслучайно при посещението си в Москва (20 юни – 1 юли 1966 г.) де Гол дълго стоял с наведена глава пред гроба му до стената на Кремъл.
За други пък, обратно – Сталин е самото олицетворение на злото.
Една от най-известните оценки за историческата роля на Сталин принадлежи на британския историк Исаак Дойчер, автор на биографии на Троцки и Сталин: „Той прие Русия с рало, а я остави с атомна бомба“ (погрешно приписват тази фраза на Чърчил).
Докато Сталин бил жив, в самия СССР преобладавала положителната оценка за него. След смъртта му негативната взела връх. В интерес на истината, днес повечето руски историци смятат, че чрез очернянето му неговите политически наследници и, преди всичко, Хрушчов искали да прикрият собствената си вина за пролятата кръв по време на политическите репресии.
За да се разясни въпросът за историческата роля на Сталин, неговата роля би трябвало да се разгледа не само в хронологичната рамка на съветския период, но и в по-широк исторически контекст. Това разкрива приликите между политиката на Сталин и тази на редица негови предшественици на руския властови връх.
Историческата еволюция на руската държава показва прилика в политическите характеристики на трите различни форми на руската държавност – Московското княжество и царство (XV-XVII век), Руската империя (XVIII – началото на XX век) и Съветския съюз, независимо от разликите във външната форма. Най-важният им принцип е концентрацията на власт в един център и строго централизираната система за управление.
Неблагоприятните условия в еволюцията на руската държава, която постоянно била нападана от външни врагове, и огромната територия изискват концентрацията на ресурси, включително властови, в един център и тяхното централизирано разпределение по ключовите направления. При тези условия на първото място в държавата се озовавали хора, които били в състояние да осъществяват такава централизация. Това се отнася и за първия руски цар – Иван Грозни, и за първия император – Петър Велики, и за Йосиф Сталин.
Сталин смятал себе си за наследник на предшествениците си на руския трон. Той бил изключително начетен човек, в библиотеката му имало над 5000 тома на различни езици, много от тях с бележки по полетата.Познавал добре руската история и разглеждал тези исторически фигури като свои учители. Затова и съвсем съзнателно следвал „историческите рецепти“ на своите предшественици.
Затова е погрешно да се търси причината за концентрацията на властта само в характера на руските владетели и да се обяснява устойчивостта на руските властови традиции само с личните психологически характеристики на князете, царете, императорите и генералните секретари.
Тук е уместен ироничният афоризъм на Блез Паскал: „Според някои историци, ако носът на Клеопатра бил по-къс, днес светът щеше да бъде различен“.
По същество, голямата цел на вътрешната и външната политика на Сталин било възстановяването – политическо и териториално, на Руската империя.
Много характерни са неговите думи, произнесени след края на войната с Япония през септември 1945 г., когато на СССР били възвърнати териториите, изгубени след неуспешната за Русия руско-японска война от 1904-1905 г.:
„Четиридесет години ние, хората от старото поколение, чакахме този ден. И той дойде“.
Неслучайно известният руски историк и политик отпреди 1917 г. П. Н. Милюков смятал, че Сталин фактически „реализирал идеалите на белогвардейското движение“. Това накарало Милюков след нападението на Хитлер да призове руската бяла емиграция да застане на страната на СССР.
Парадоксално е, че точно това сторил Сталин – изпълнил мечтите на „бялата гвардия“ за възстановяване на Руската империя. Той пресъздал монархията под формата на култа към себе си и укрепил вярата на хората – но не в Бога, а нова, червена вяра. Всъщност, прочутият „Кодекс на строителя на комунизма“ почти буквално повтаря 10-те Божи заповеди във видоизменена форма – така СССР получил своя „Символ на вярата” и своите мъченици.
И накрая, Сталин в противовес на ленинската идеологическа концепция за „правото“ на нациите да се самоопределят – заради която СССР загубил Полша, Финландия и прибалтийските страни, създал единна държава.
Доброто познаване на историята давало на Сталин почти пророчески способности. Формулата за ускорена модернизация на СССР в условията на недостиг на историческо време била заявена от него през февруари 1931 г .:
„Ние сме изостанали с 50–100 години зад напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще направим това, или ще ни смачкат“.
Събитията през Великата Отечествена война на СССР в периода 1941-1945 гг. потвърдили валидността на тази прогноза.
Сталин много добре съзнавал, че комунистическата партия, чиито ръководни кадри си мечтаели за безгрижен и охолен живот, а не за изморително напрягане на всички сили, е главният противник на замислените реформи. Затова държал партията с желязна ръка. Колкото и да е странно, репресиите по негово време били насочено главно срещу комунистите.
Това се потвърждава от много исторически доказателства. След неговата смърт Никита Хрушчов припомнил:
„Бяха унищожени преди всичко старите болшевики от Ленинското поколение“.
Писателката Е. Гинзбург, която прекарала дълги години в лагерите на зловещия ГуЛаг, пише:
„Принадлежността към Комунистическата партия беше утежняващо обстоятелство. Към 1937 г. тази мисъл беше вече твърдо вкоренена в съзнанието на всички“.
Ето защо съседката на Гинзбург в затворническата килия, младата аспирантка Ира, настойчиво изтъквала своята безпартийност – това й давало огромно предимство и привилегии в сравнение с партийните членове, които били, както гласяла известната тогава фраза, „стривани на лагерен прах“.
