По време на Великата Отечествена война на Съветския съюз срещу нацистка Германия, противно на общоприетото схващане, щиковите атаки „на нож“ не били толкова често явление. Така или иначе, е крайно неприятно да тичаш да мушкаш врага с щик, докато той стреля насреща ти с картечница.
Но това не отменя факта, че все пак в определени моменти на бойците им се налагало да влизат в ръкопашен бой. Интересното е, че в такива случаи, по време на пряк досег с врага, имало неписани правила, които и двете страни се стараели да спазват.
На първо място: парламентьорите и онези, които вдигат бяло знаме, не се убиват. Разбира се, може би не е съвсем коректно това правило да се нарича „неписано“. В края на краищата, открай време и във всички епохи пратениците винаги били защитавани от специално отношение. В противен случай, как да се преговаря с вражеската страна, ако парламентарьорите непрекъснато се изпращат на оня свят?
Но друго нещо било, когато вражеските войници се предават. Имало случаи, когато някой се преструвал, че се предава – а внезапно напада и нанася удар в гръб. Особено, ако в момента се води битка и няма време пленниците да бъдат вързани. Тогава всеки постъпвал, както диктувала и позволявала ситуацията в момента. Така можело да бъде убит и вражески войник, който се предава – просто няма време някой да се занимава с него, докато другите връхлитат от всички страни с намерение да убият самия теб.
Гьобелс заповядал да бъдат убивани леко ранените съветски войници и да не бъдат вземани в плен – защото в такъв случай те ставали тежест за германската страна, която трябвало да ги лекува. И обратно: тежко ранените съветски войници, които оставали на „ничията земя“ между немските и съветски окопи, не бивало да бъдат убивани, а трябвало да се мъчат и да чакат санитарите. Освен това, те натоварвали съветските лекари и така ставали тежест за тях. На всичко отгоре, такава „хуманност“ била добре дошла за пропагандни цели – вижте ни какви „тевтонски рицари“ сме и спазваме правилата на войната!
В Червената армия нямало такива формални постановления, но е близко до ума, че когато виждали зверствата на нацистите, съветските войници не им оставали длъжни. Въпреки това, те се отнасяли по-хуманно към немските военнопленници, особено в края на войната, когато Хитлер хвърлил в боя опълчение от старци и деца…
Сравнително строго и едните, и другите спазвали правилото да не се убиват санитарите и гробарите. Да не бъдат убивани санитарите било не само хуманно, но и прагматично – ти не убивай чуждите санитари, които спасяват своите бойци; и врагът няма да убива твоите, когато спасяват твоя живот. Това била своеобразна войнишка солидарност. Разбира се, тя не винаги се спазвала, защото в една армия има всякакви хора, но принципът се знаел от всички.
Що се отнася до гробарите, никой не стрелял по тях, когато прибирали труповете. В края на краищата, след битката все някой трябва да копае гробове и да погребва мъртвите. В противен случай телата ще започнат да се разлагат, може да започне епидемия, която ще коси войските, без да гледа кой приятел и кой враг.
Така войната принуждавала враговете да спазват неписани, но необходими правила.
