В самото начало на Рим прочутите легионери – железният юмрук на републиката, били пълноправни римски граждани. Но по-късно техните права постепенно били орязвани, което неизбежно се отразило и на жените им.
Воинът-легионер в републиканската епоха бил гражданин, който носел задължителна военна служба при условие, че има минимално необходимото материално благосъстояние. Той бил призоваван на служба, ако това се налагало поради военна необходимост – а съпругата му оставала у дома, за да отглежда деца. Известен е примерът с легионера Спурий Лигустин, цитиран от историка Тит Ливий да казва:
„Аз съм сабинянин. Баща ми остави един югер земя (1 югер = 2518 кв. м – б. а.) и малката хижа, където съм роден, израснах и все още живея. Веднага щом навърших необходимата възраст, той ме ожени за дъщерята на своя брат, която не ми донесе никаква зестра, освен прямота, целомъдрие и плодовитост, напълно достатъчна дори за богата къща. Ние имаме шест сина и две дъщери, вече омъжени. Четирима от синовете ни носят тогите на зрели мъже, двама все още носят претексти“. Претекстата била бяла тога с червена ивица по краищата, носена от момчета на 16-17 години.
След реформите на консула Гай Марий (158-86 пр. Хр.) в армията започнали да влизат плебеи, които нямали никаква собственост, освен децата си. Военното дело се професионализирало. Били установени нови правила, включително забрана за легионерите да се женят. Отсега нататък до пенсионирането си те трябвало да водят личен живот с помощта на конкубинат (без официален брак).
Конкубинатът бил открито търпян от военните власти, които се примирили с него. Според археологически източници, жените живеели във временни или постоянни жилища, в зависимост от това за колко време се установявал легионът в дадена местност. Тези жилища образували своеобразно цивилно селище около лагера или казармите, наречено „канаба”. Жените нямали право да влизат във военния лагер. Това било забранено дори в мирно време.
Юридическите документи и папируси сочат, че ако женен мъж влизал в армията, бракът му бивал преустановен до края на службата. Децата, родени от такъв съюз, били считани за незаконни до пенсионирането на легионери. За да се регламентират правата на тези деца и въпросите на зестрата (защото дори при незаконен брак се изплащала зестра) се налагало да се приемат специални норми. Ако самата съпруга била римска гражданка, нейните деца също били такива, а като място на раждане било записвано „роден в лагерите“.
Всъщност, това било и важен източник за попълване на войските. Регулирането на статута на ветераните улеснявало навлизането им в гражданския живот. Те рядко се завръщали по родните си места, често се обяснявало с обстоятелството, че легионерите намирали жени, където се установявал на гарнизон легионът, а не водели приятелки от домовете си.
В сходно положение били войниците, които не били римски граждани, но служели в помощните войски. В края на службата императорът им давал едновременно римско гражданство и „право на законен брак (конубиум) със съпругата, която те вече имали или, ако нямали такава, то за която се оженвали по-късно – но само с една“. Това гражданство се предавало на децата, узаконени по този начин. На всеки войник официално се признавало правото само на един брак.
Например, в една запазена военна диплома се потвърждава, че император Адриан през 123 г. предоставил гражданство на войници от бретонската ала („ала“ – конна част от 500 кавалеристи), разположени в Долна Панония. Така законът уреждал справедливата благодарност на империята към нейните воини, които прекарвали живота си във вярна служба на римските орли.
