окт. 31, 2019
124 Views

Съдът на Инквизицията

Автор:

Следствието и съдът на Инквизицията са теми, обгърнати в пелена от загадки и обикновено историческо невежество. Когато сега казваме „инквизиция“, си представяме много страшна картина, която възниква във въображението ни главно поради литературата и филмите с антихристиянска насоченост. Сякаш виждаме монаси в тъмни одежди, с инструменти за изтезания в ръце, шетащи из влажни тъмни подземия, в които много затворници изнемогват и страдат… Но всички подобни ужасии са доста далеч от истинската картина на Инквизицията през Средновековието.

С термина „инквизиция” се обозначава специална наказателна процедура, възникнала в Западна Европа през ХІІІ век. Разбира се, тя не се появила от нулата, а била заимствана от римското право, където думата „inquisitio» означава „разпит“. Главната разлика била, че в Рим можело да бъдат измъчвани само роби, а през Средновековието изтезания се прилагали към представители на всички съсловия.

Auto da fe, „Акт на вярата“ – публично отричане от грехове на осъдени от Инквизицията в Мадрид (худ. Франсиско Риси, Прадо). Снимка: Уикипедия

Инквизиционният съд заменил друга средновековна съдебна процедура – обвинителната, която била масова в Ранното Средновековие. Тогава за съдия се смятал не човекът, а сам Господ. Хората в качеството им на съдебни чиновници били само свидетели на проявите на Неговата воля. Ето защо в Божия съд използвали „ордалия“- изпитание на обвиняемите с различни средства, например, докосване с нажежено желязо. Ако обвиняемият останел невредим, значи бил невинен. Използвали и съдебния двубой (т. нар. „двустранна ордалия“), в който ищецът и ответникът се биели помежду си с оръжие в ръце. Смятало се, че победителят е прав, а победеният губел процеса.

Ордалията и мъченията се различавали като функция. Ако при ордалията се появявал, например, белег от изгаряне с нажеженото желязо, се смятало, че човекът е виновен.

За разлика от ордалията, изтезанията били просто средство за получаване на основното доказателство в инквизиционната процедура – признанието на обвиняемия, без което присъдата не можела да бъде произнесена.

През 1215 г. на IV Латерански църковен събор било заявено, че човек е длъжен да изповядва греховете си поне веднъж годишно. До този момент годишната изповед ставала по желание. Но отсега нататък енориашите, които нарушавали това правило, вече автоматично се смятали за грешници. И точно както в църква на изповед, човек трябвало да признае престъпленията си по време на разпит.

Процедурата за инквизиционен разпит се вкоренила в западноевропейските съдилища далеч не веднага. Въпреки че официално се въвела през XIII век, но все още през XV век откриваме следи от старата процедура – Божия съд. Много често благородниците предлагали съдебен двубой с оръжия като доказателство за своята невинност. Но в повечето случаи съдиите забранявали съдебния двубой с мотива, че той е отживелица. Прочутите дуели, които били много разпространени в Западна Европа до XIX век, всъщност останали като наследство от тази средновековна процедура.

До известна степен процедурата на средновековната инквизиция е  прототип на нашето съвременно наказателно производство, защото абсолютно всички етапи, с които сме запознати днес, са продължители на това, което било създадено в Западна Европа през XIII-XV век. Това включва събирането на информация преди разследването и независимото възбуждане на дело от съдия, който отсега нататък можел да разчита не само и не толкова на донос, както било прието по-рано, но и на собствени подозрения. Също издирването на свидетели по конкретен случай, призовката им и разпитите в отделен процес.

Също на Средновековието дължим появата на прокуратурата, както и на запазването на старата римска адвокатура.

„Галилео пред Римската инквизиция“. Снимка: Уикипедия

Самата Инквизиция като институция означава църковен съд, основан на инквизиционната процедура, тоест, на разпита. Този съд бил създаден с цел да открие и накаже еретиците, които разклащали устоите на средновековната държава. Техните вярвания не съответствали на представите на тогавашното общество – също както днешното общество преследва хора с представи, които не съотвестват на нашите вярвания за добро: например, нацисти, расисти, ксенофоби, говорещи „слово на омразата“ и т. н. Тогава такива били предимно членове на различни еретически секти, а след тях – вещици и магьосници.

Важно е да се знае, че мъчения се прилагали чак в края на следствието, и то, ако обвиняемият отказвал да признае вината си. Това ставало само, ако с другите обичайни средства: разпити на свидетели, събиране на доказателства и т. н., тази вина била обективно доказана.

Съдиите далеч не били толкова глупави, че да търсят доказателства чрез мъчения. На тях им било ясно, че с изтезанията може да изтръгнат каквито си искат признания, но нямало никаква гаранция, че тези признания ще са истина. Мъчения се прилагали едва, след като бивало неопровержимо доказано, че подследственият наистина е виновен за това, в което го обвиняват; и го измъчвали само в случай, че не си признавал. А признанието било необходимо с цел да се разкае и така да спаси душата си.

Мнозина историци смятат, че прословутият „лов на вещици“ бил организиран от друговерци, замаскирани като християни и промъкнали се на високи длъжности в Църквата. Като имаме предвид негативните последствия за западното християнство като цяло и на Католическата църква в частност от тези действия на Инквизицията, в това има доста логика – но историческите разследвания в тази насока тепърва предстоят.

Категория:
История · Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title