background img
февр. 2, 2018
3194 Views

„Салатният“ шлем

Автор:

Когато отива на бойното поле, всеки воин иска не само да нанесе колкото се може повече вреди на врага – но и да се върне, по  възможност, невредим.

Затова, на качеството и технологията за изработване на бойните доспехи винаги било обръщано не по-малко внимание, отколкото на оръжията за нападение. А понеже най-уязвимата част от тялото на човека е главата му, най-напред се вглеждали в шлема. Един от най-странните рицарски шлемове е „салад“, който обаче станал твърде популярен поради своята сигурност и удобство.

Към края на XIV в. в Европа процесът на модернизиране на рицарската броня бил в разгара си. Защитната екипировка постепенно станала все по-тежка, а  ризниците били заменени от плътните метални брони. Най-напредничави в онази епоха били оръжейните майстори на Италия. Именно там се появил съвсем нов тип шлем, който се харесал на всички европейски воини – „салад“ („салед“, „селата“ и т. н.).

Първото споменаване на шлема, наречен отначало „селата“, се намира в описанието на арсенала на рода Гонзага, който управлявал град Мантуа. Бележката датира от 1407 г., затова е явно, че по онова време този тип шлемове вече се използвали активно. Първоначално, това били доста малки каски, които се отличавали с плавната извивка отзад, предпазваща врата на боеца. В същото време, лицето оставало открито. Затова и първите „салади“ били предназначени за обикновени пехотинци от плебейски произход или пък за най-бедните представители на рицарското съсловие. Впрочем, названието си получили именно от сходството със съдовете за салати – салатиерите.

Саладът бил логичното развитие на предишния популярен вид шлем – бацинет. Но на мястото на високия заострен шлем с почти вертикална задна стена се появил заоблен силует с ясно изразено надлъжно ребро за по-голямо съпротивление при удар и удължена задна част. Комбинацията от тези параметри осигурява много добра защита на главата.

Немски “Салад”

Саладът притежавал сериозни защитни качества, дори и да не бил изработен от метал. През първата четвърт на ХV-ти век италианската новост се разпространява в цяла Европа, достигайки северните страни. Тя се харесала на англичаните, които търсели как да намалят разходите за екипировка на армиите си, за да продължат Стогодишната война срещу Франция. Затова и през 1415 г. в легендарната битка при Айзенкур, мнозина от прочутите английски стрелци с лък носели салади, изработени от щавена и варена кожа. Те били достатъчно леки, за да не натоварват войниците по време на бързите походи, но в същото време надеждни в битка. Неслучайно, английските стрелци, освен с точната си стрелба, се славели и като великолепна лека пехота, която не се страхува от ръкопашен бой.

Постепенно рицарите също обърнали внимание на салада. Отначало използвали леките италиански каски, поставяйки ги под големите шлемове. Разбира се, два шлема на главата доста натежавали, но рицарят, който изпълнявал функциите на средновековен танк на бойното поле, бил изложен на особен риск.

Ала се оказало, че добрият салад защитава отлично и като основен, а не просто допълнителен шлем. Неговите качества били очевидни – покривайки добре главата, той не ограничава движенията, позволява непрекъснато да се оглеждаш и да контролираш ситуацията наоколо. Разбира се, кавалерийската версия на салада имала нужда от забрало. Но формата на шлема позволява забралото просто да се вдигне, за да се освободи напълно възможността за оглед наоколо.

Забралата на саладите били различни. При някои това била пластина с прорез за гледане. При други е прикрепено с два свободни нита и може да бъде повдигнато. Понякога забралото е с V-образна форма с цел ударите, попадащи в лицето, да се плъзват покрай шлема.

Видове шлемове тип “Салад”.

Пехотинците също често носели салади със забрала – но, все пак, те по-често влизали в битка с открито лице. За по-голяма  безопасност пехотните каски тип „салад“ били снабдявани с широки странични полета, които отклонявали удара. По-късно, това се  развило във версия на салад, наподобяващ малка камбана. Такива били особено популярни във Франция и Италия.

Развивал се и задтилникът, който все повече се удължавал. Отначало оръжейниците просто изтегляли назад задната част на шлема, а по-късно започнали да я правят от отделни сглобяеми звена, което я направило гъвкава и удобна. Тази форма на „опашката“ била особено популярна сред немските рицари.

Специално внимание заслужава защитата на шията и долната част на лицето. В сравнение с добре познатия тогава „бацинет“, предната част на салада била доста къса – френската версия често достигала само до горната челюст на воина. Затова важен атрибут на салада бил бувигерът – тоест, металически или кожен нашийник. Саладите със занитени бувигери станали предтеча на закрития изцяло шлем, който пред ХVІ-ти век започнали да носят всички рицари.

По принцип, не съществувал общоприет стандарт за салада. Вариантите и разновидностите на шлема са безброй. Но има важно обстоятелство: саладът оставал винаги боен, а не турнирен шлем. Все пак, някои рицари си поръчвали специални шлемове с открита предна част за паради или военни прегледи. Такива салади обикновено били силно декорирани с хералдични фигури и позлата, обвивали ги в плат. В украшение превръщали и надлъжното ребро, оформяйки го като висок гребен с пера.

Характерна късна реминисценция от шлема „салад“ са немските бойни каски от Първата и Втората световна война – типичният за тях задтилник е заимстван именно от средновековните салади. Ако се вгледаме и в най-модерните каски на съвременните войници, особено от специалните части, също ще открием специфичният задтилник, заимстван от средновековния „салад“.

Да не говорим пък за Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“ – дори без да се взираме особено, в неговия толкова набиващ се на очи шлем виждаме типичния рицарски „салад“ от великото европейско Средновековие.

Категория:
Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title