В човешката природа е заложено да се увличаме по ужаса, смъртта и отчаянието. Как иначе ще разнообразяваме деня си? Но чудили ли сте се откъде идват всички тези истории от филмите, книгите и сериалите? Лесно бихме могли да предположим, че се раждат в умовете на истински дегенерати, дори садисти.
Изненадващото е, че докато използваме тези истории за най-мрачните човешки импулси, за да избягаме от ежедневието, много от тези ужаси са измислени от сценаристи, редящи се на опашка, за да си купят нов матрак – или нещо друго, също толкова обикновено и скучно.
6. „Игра на тронове“ е вдъхновена от костенурките на Джордж Мартин
Много преди HBO да примами милиони зрители към “Игра на тронове“ с обещание за истински цици и фалшиви дракони, Джордж Мартин е прекарал години – дори десетилетия – внимателно описвайки всяка неочаквана смърт в „Песен за огън и лед“. Но отвъд очевидното вдъхновение в лицето на Толкин и Шекспир, Мартин е имал и друго влияние: костенурки.
Когато бил малък, Мартин можел да си купува попови лъжички толкова лесно, колкото децата днес могат да се сдобият с бонбони или пистолет. Затова младият Мартин направил каквото всеки на негово място би: купувал безброй костенурки, преди някой да се усети, че да даваш на деца толкова животни е като да направиш Годзила почетен кмет на картонен град. След това той пъхал костенурките в замък играчка и понеже децата през 50-те години все още не били чували за земноводни нинджи, той се преструвал, че били „рицари, лордове и крале“. Не след дълго Мартин започнал да пише цяла фантастична поредица за царството на костенурките.
Проблемът с отглеждането на жаби от разсеяно хлапе е, че повечето не живеят дълго. Мартин, измисляйки отличен начин да заобиколи това травмиращо преживяване, вплита смъртта на костенурките във фантастичния свят, като ги замесва в коварни схеми в борбата за трона.
В крайна сметка Мартин приключва с костенурките, но запомня важния житейски урок, който научава за живота и смъртта.
5. Авторът на „Боен клуб“ се е вдъхновил, след като е пребит от шумни купонджии
„Боен клуб“ беше смело изявление за борбата срещу хомогенността, корпоративна Америка и хората, превръщащи се в безмозъчни роботи – предимно насочено към хора, твърде млади, за да приемат, че мебелите на IKEA са по-скоро удобни. Още по-готиното е, че авторът, Чък Паланюк, се е вдъхновил да напише историята на Тайлър Дърдън, след като самият той е участвал в сбиване. За жалост, този определящ кариерата му бой не се е случил в някое мръсно мазе, пълно с потни мъжаги и техно музика. Всъщност, дори не е било точно сбиване, тъй като Паланюк е пребит в един къмпинг, задето бил задръстен.
Според самия автор, докато бил на къмпинг, някои от съседните къмпингуващи искали да пият и да купонясват цяла нощ. След няколко безсънни нощи, той решил, че му е писнало и събрал смелост да ги предупреди да бъдат по-тихи. Шумните купонджии отговорили, като го спукали от бой. Лицето му изглеждало така, сякаш цял уикенд се е бил с бесни тираджии за пари за метамфетамини. Цялото това преживяване му дава идеята за „Боен клуб“.
4. „Седем“ е вдъхновен от реакцията на хлапе от предградията, което се мести в големия град
Ако документалният филм „Мълчанието на агнетата“ ни е научил на нещо, то е че ви е нужен сериен убиец, за да заловите друг сериен убиец. Логиката определено трябва да важи и за който е написал мрачната, изпълнена с насилие и много детайлна класика „Седем“. Странно, но това не е бил някой отнесен странник, бродещ по ръба на обществото или полуначетен социопат. Всъщност е бил служител на Tower Records от предградията на Пенсилвания.
Сценаристът Андрю Кевин Уокър се мести от предградията в Ню Йорк Сити в края на 80-те години и лесно може да видим как този културен шок се е отразил на филмовия му дебют. Действието във филма се развива в неназован град, който винаги е прогизнал и мръсен. Вкарвайки DVD диска в плеъра, човек почти може да усети миризмата на попилата урина автобусна седалка.
Според Уокър, идеята за Джон Доу му е дошла като реакция към живота в Ню Йорк. Той си представял какво би било да си в главата на Джон Доу, докато върви по улицата и вижда „смъртен грях“ на всеки ъгъл.
Желанието да наказва грешните обаче си има своя история. Невероятно, но повечето брутални сцени са били вдъхновени от пътуване с градския транспорт от и до магазина Tower Records. Уокър толкова ненавиждал тази рутина, че намразил всички около себе си.
3. Най-откаченият японски ужас е написан от 10-годишната дъщеря на режисьора
Когато в японските ужаси има деца, те обикновено са мъртви и пълзят по тавана. Но някои умни режисьори знаят, че за истинския ужас живото дете е много по-ценно. Култовата класика „Хаусу“ започва с група ученички, които отиват в къщата на стара жена и се превръщат в 90 минути видео доказателство за нервния срив на режисьора.
Отрязани глави хапят задници… Картини на котки повръщат кръв… Сякаш четете непубликуваната поезия на Сатаната. Но откъде е дошло вдъхновението? Отговорът е изненадващо очарователен. Когато режисьорът Нобухико Обаяши споменал на семейството си, че иска да направи страшен филм, като „Челюсти“, неговата малка дъщеря Чигуми казала, че щяло да бъде супер страшно, ако отражението й изскочи от огледалото и я сграбчи. Не, очевидно никога не била гледала „Челюсти“.
Вместо да игнорира детето си като всеки отговорен родител, Обаяши я взел да пише сценария. Тя дала на баща си цял списък с откачени детски страхове и въображаеми сцени, след което истинският сценарист трябвало да дели позицията си с едно 10-годишно дете.
2. Най-страшният епизод от „Досиетата Х“ е вдъхновен от автобиографията на Чарли Чаплин
„Досиетата Х“ може да се похвали с много откачени епизоди, като онзи, в който един ядеше човешки дроб. Или пък с инвазията от хлебарки роботи. Ами когато Мълдър седем години беше под прикритие като пристрастен към секса писател? Но най-ужасяващия момент в историята на сериала беше един малък епизод, наречен „Home”.
В “Home” имаше труп на бебе мутант, трио изроди и тяхната майка без крайници, която изскача изпод леглото. Имаше и други неща, но тях трудно ще си спомним, защото всичко беше много откачено. Освен това Fox отказва да излъчи повторение на епизода.
Откъде са дошли всички тези образи? Чии ум може да е толкова сбъркан, че да му хрумнат подобни сцени? Според сценаристите на епизода, Глен Морган и Джеймс Уонг, те са почерпили вдъхновение от автобиографията на Чарли Чаплин.
В своята книга Чаплин разказва история от края на кариерата си, когато е прекарал една нощ в дома на миньор. След вечеря, миньорът го поканил да види нещо в кухнята. Чаплин вероятно очаквал да му предложат торта или нещо такова. Вместо това, той се запознал с мъж без крака, спящ в долапа. Мъжът изпълзял от скривалището/спалнята си и започнал да изпълнява номера за „ужасеният“ Чаплин.
Откачената случка останала в съзнанието на Морган, който поукрасил някои детайли от историята и вкарал в нея Мълдър и Скъли.
1. „Тексаско клане“ – идеята за резачката е дошла от коледен шопинг
Оригиналният „Тексаско клане“ е кървава, нискобюджетна класика, която даде на света убиеца Коженото лице – толкова зъл, че убива тийнейджъри, с които храни семейството си, но и толкова чувствителен, че приключва клането си с танц при особено красив залез.
Ужасът във филма се дължи до голяма степен на избора на оръжие на Коженото лице: резачка. На сценаристът и режисьор Тобе Хупър за първи път му хрумва идеята за филм с развяващ резачка маниак, докато чака на опашка за коледни подаръци. Докато обикаля сектора с инструменти, Хупър е принуден да понесе лудостта на хиляди агресивни пазаруващи за Коледа. Тогава погледът му попада върху чисто нова резачка на промоция.
Хупър весело се замечтал как, ако запали резачката, всички ще се разбягат. Тогава, на път за вкъщи, той осъзнава, че една въртяща се, пушеща и ревяща резачка притежава всичко необходимо за перфектното оръжие. Така всички нужни елементи за „Тексаско клане“ бързо изплували.
