За да заслужи някоя знакова система да бъде наречена писменост, трябва съдържанието ѝ да е преминало през вековете и да е достигнало до нас днес. Това значи, че трябва въпросното съдържание някога да е категорично разчетено и тази знакова система да се е сдобила с традиция в четенето си. Такива знакови системи – азбуки – са например гръцката и латинската. Тяхното четене има непрекъсната традиция от преди Христа до днес.
Знакова система, която не се е сдобила с традиция и затова е изчезнала – това са древните български руни. Българските руни са протописменост. Опитите за разчитането им продължават. Това ще рече, че съдържанието им е останало недостъпно или недоизяснено за нас днес. Освен това традицията им е прекъсната, заради повсеместното възприемане на глаголицата и кирилицата в българската държава след IX в. Затова българските руни не могат да се дефинират като писменост, тъй като по съдържанието, което предават, все още се спори, а традицията им е хронологически недоизяснена и прекъсната.
Въпреки това руните са показател за напредналото развитие на българите. Те са ясен белег за българска същност, който се запазва за известно време дори след приемането на християнството (след 865 г.). Знае се, че прабългарските административни титли продължават да се използват и при християнските царе Симеон Велики (893-927) и Петър I (927-970). Титлите ичиргу боил, канартикин, кавхан, миник и пр., характерни за езическа България, ги има и в първите десетилетия на християнството. Същото е и с руните.
Най-много на брой рунически надписи има в българския манастирски комплекс в Мурфатлар, в днешна Румъния, който е съществувал в периода от края на IX до XI век. Там българските монаси са издълбали около 60 рунически надписа. Заедно с тях в комплекса са засвидетелствани надписи на глаголица, кирилица и с гръцки букви. Видно е за каква висока образованост става дума в средите на българското духовенство – с колко различни графични системи са си служели българските монаси.
Изглед на манастирския комплекс Мурфатлар отвън.
Изглед на манастирския комплекс Мурфатлар отвътре.
Най-вероятно е руните да са представлявали вид тайнопис. Още от езическо време руните са имали култово предназначение и с тях са си служели българите, занимаващи се с магически ритуални практики – жреците колобри. След приемане на християнството пък с руни известно време си служат монасите.
Опит за разчитане на рунен надпис от църква B1 в Мурфатлар – Басараби, Румъния.
Български руни има в крепостта Слон в Карпатите, в Шудиково, Сърбия, в Плиска, вероятно върху съкровището от Над Сент Миклош и др. Руните са важни и защото очертават границите на разпространение на българската държава.Остава открит въпросът, от къде българите са възприели руните и възможно ли е руните да са някакво оригинално, българско явление. Факт е, че дълго време се е търсило родство на българските с тюркските руни.
Съкровището от Над Сент Миклош – Снимка: http://www.spacedmm.com/?space=10&type=image&detail=5226
Образцов паметник на тюркските са Орхоно-енисейските надписи, разчетени от Томсен и Радлов. Сведенията от тях се отнасят за събития от началото на VIII в (за Кюлтегин, Билге хан и Тонюкук от каганата). Някъде около това време и в Дунавска България се употребяват руни. Наистина, на външен вид има голяма прилика между едните и другите руни, но тя подвежда. Българските руни не могат да бъдат разчетени по метода, използван за разчитане на тюркските. Това кара изследователите да търсят родство с други източни писмени традиции.От една страна, проследимо е културно влияние на Персийската империя, продължило векове наред. Твърде вероятно е и друго, на което се настоява напоследък – за влиянието на сирийски християнски проповедници сред „варварите“ в Прикавказието. Именно под това влияние да е „произведен“ и българският тайнопис – руните. Проблемът остава отворен.
Руните са част от българското културно наследство, което трябва да се познава и почита. Тяхното разчитане ще разбули мистерията на езическите култове на българските жреци.
