През 1945 г. в Балтийско море се случила най-голямата морска катастрофа в човешката история. Съветската подводница С-13 торпилирала недалеч от Данциг германския пътнически лайнер „Вилхелм Густлоф“, на борда на който се намирали немски подводничари. Един час по-късно корабът потънал. Според различни оценки, броят на жертвите варирал от 5 до 10 хиляди. За сравнение – при катастрофата на „Титаник“ загинали 1496 души.
Спуснатият на вода през 1937 г. „Вилхелм Густлоф“ трябвало да бъде нагледна демонстрация на предимствата на национал-социализма. Построен със средства на организацията „Сила чрез радост“, корабът бил предназначен за почивка на немските работници. Петдневен круиз по Средиземно море струвал 150 райхмарки – месечната заплата на шлосер или пощенски работник. Достъпността на почивката за различни слоеве от населението се подчертавала от факта, че всички каюти на лайнера били с еднакъв размер и оборудване.
Когато бил пуснат в експлоатация, 10-палубният „Густлоф“ бил един от най-големите пътнически кораби в света с водоизместване 25 хил. тона. Корабът предлагал и завиден комфорт: богато украсен басейн, зимна градина, музикални салони и барове. За първи път тук бил приложен принципът на открита палуба с отлична видимост и достъп до нея директно от каютите. Първоначално лайнерът се планирало да бъде наречен „Адолф Хитлер“, но през 1936 г. в Давос бил убит видният швейцарски нацист Вилхелм Густлоф. Германската пропаганда го превърнала в мъченик: той бил погребан с държавни почести, а много обекти в цяла Германия били кръстени на него, включително новият флагман на круизния флот.
Преди войната Густлоф успял да извърши 50 рейса в Северно и Средиземно море. С началото на войната, както повечето други кораби, лайнерът бил предаден на Военно-морските сили. Превърнали го в болница, а след това в плаваща казарма на школата за офицери на подводници в Данциг – една от основните бази на нацистския военен флот. Там корабът стоял четири години. През февруари 1943 г. бил атакуван от британски бомбардировачи, които били прогонени от зенитната артилерия.
През есента на 1944 г. съветските войски навлезли в Източна Прусия. Германската пропаганда всявала паника с описания на „комунистическите ужаси“. Но и без това мнозина знаели за нацистките зверства в Русия и, естествено, очаквали адекватен отговор. Затова в началото на 1945 г. в Данциг се събрали около 60 хиляди бежанци.
На 22 януари „Вилхелм Густлоф“ започнал да приема пътници. Първи били 3 хиляди офицери-подводничари, също тежко ранените и няколкостотин момичета от помощните сили на флота. След това пуснали бежанци. „Густлоф“, който бил предназначен за 1500 пътници, поел около 10 хиляди души – точното количество не е известно, защото екипажът престанал да ги брои.
На 30 януари 1945 г. в 12.30 ч. корабът се отделил от кея, придружен от миноносеца „Льове“ и торпедния катер TF-19. Катерът скоро се натъкнал на риф и се върнал в пристанището. Междувременно на „Густлоф“ спорели по кой фарватер да излязат в морето. Лайнерът бил под двойно командване: на капитана и на командирът на учебния дивизион подводничали, което не допринасяло за вземането на обмислени решения.
Въпреки препоръките да се плава в противоподводен зиг-заг, корабът се движел направо от страх да не навлезе в минни полета. Привечер капитанът наредил да се включат навигационните светлини заради опасения да не се сблъскат с миночистачи, които уж идвали насреща им. Нямало никакви миночистачи. Затова в 19.30 ч. светлините били угасени – но вече било късно.
Командирът на съветската подводница С-13, капитан трети ранг Александър Маринеско, видял ярко осветения немски кораб и около 2 часа го следвал, избирайки удобна позиция за атака. Подводниците от онова време не можели да настигнат пътнически кораби, но претъпканият „Густлоф“, чиито двигатели работели лошо след британската бомбардировка, се движел бавно.
Около 21.00 ч. С-13 минала откъм брега – откъдето най-малко се очаквала атака, и пуснала първото торпедо с надпис „За Родината“. Последвали още две: „За съветския народ“ и „За Ленинград“. Първото попаднало в носа на кораба, второто в празния басейн, където имало много хора, а третото ударило в машинното отделение. Двигателите спрели. Капитанът на лайнера разбрал какво се е случило и първите му думи след нападението били: „Това е краят“.
Водонепроницаемите прегради на долните палуби били затворени, като така блокирали част от екипажа, който трябвало да помогне за спускането на лодките. Претъпканите лодки късали въжетата и се преобръщали, като изсипвали хората в ледената вода. В една от тях, вече спусната на вода, паднало зенитно оръдие, откъснато от палубата, и я потопило.
Около час след нападението „Вилхелм Густлоф“ потънал. Миноносецът „Льове“ успял да спаси 472 души. Пристигналите по-късно кораби вадели от водата само трупове. Седем часа след гибелта на лайнера един катер открил незабелязана лодка и в нея живо бебе, увито в одеяла. Това бил последният спасен пътник.
Според Института по морско право в немския град Кил, „Густлоф“ бил легитимна военна цел. „На кораба се намирали 3000 офицери-подводничари, имало оръдия. Освен това, още през ноември 1944 г. германското правителство обявило Балтийско море за зона на военни операции и заповядало на нацистките бойни кораби да унищожават всякакви плавателни съдове. Съветските моряци имали право да реагират по същия начин“, заявили юристите.
На 10 февруари подводницата С-13 потопила друг германски транспорт – „Генерал Щойбен“, и била наградена с орден „Бойно червено знаме“.
Хитлер обявил капитан Маринеско за свой личен враг.
