Римските военни кораби с 2 и 3 реда весла – либурни и триреми, доминирали в Средиземно море чак до последните векове на Римската империя (IV-V в. сл. Хр.).
През 323 г. император Константин Велики с помощта на 200 либурни разгромил флота на метежника Лициний, състоящ се от 350 триреми. Поражението на този грандиозен флот може да бъде признато като финал на блестящата кариера на триремата по морските бойни полета. Оттогава вече никой никога не построил гребни кораби с 3 реда весла. Така историята на морската мощ в Средиземноморието, описвайки пълен кръг през хилядолетията, се върнала отново към малките маневрени едноредови кораби.
Два века по-късно, през VI в. император Юстиниан Велики поставил модифицирания триаконтор (кораб с 30 весла в един ред) в основата на военноморския флот на Византия. Този кораб бил наречен „дромон“ (гр. „бегач“).
Завръщането на ромеите към такива скромни кораби било заради малките разходи и лесната поддръжка – по онова време те нямали достойни противници в Средиземно море. Византия през VI век водела главно сухопътни войни с опасния си източен съперник – Персия, управлявана от династията на Сасанидите.
Първоначално дромонът бил открит кораб – тоест, без палуба, гребен кораб с един ред гребла и подвижно платно (което можело да се сваля).
След известно време обаче ситуацията се променила. Византия станала по-силна и във военно, и в икономическо отношение, а от юг се появила нова заплаха – арабите. Те бързо окупирали източното средиземноморско крайбрежие и получили достъп до огромните флотове на крайбрежните градове. Поради тази причина византийският флот претърпял същата еволюция, както гръцкият през VIII-VII век пр. Хр. Корабите с един ред весла не гарантирали надеждна защита на Егейско море и Константинопол от морска заплаха. Затова византийците разширили дромона и го направи двуредов, а едноредовите кораби останали известни като „монери“ или „галери“.
Дромоните се превърнали в безпалубни двуредови 100-гребни кораби (по 25 гребла на всяко ниво от двете страни, получили 1-2 мачти с коси „латински“ платна и станали главните кораби на византийския флот. Вместо плътна палуба, те имали три пътеки, издигнати над гребците: от всяка страна и една централно, минаваща по оста на кораба.
По-късно, през VII-XV в., дромоните били многократно модифицирани и променяни, като се разделили на 3 разновидности – „усиако“, „памфилос“ и собствено дромон. Имало още и кораб „хеландия“, за което название се предполага, че е другото име на дромона.
Името „усиако“ идва от гръцката дума „усия“ – отряд от 100 души. На долното ниво се намирали 50 професионални гребци, които гребели постоянно. Другите 50 били войници, заемали горното ниво и гребели само по време на поход. По време на битката те прибирали греблата и изпълнявали функции на морски пехотинци – обстрелвали врага и влизали в ръкопашен бой.
Памфилосът бил подобен на усиако, но имал екипаж до 160 души.
Най-големият кораб, самият дромон, имал на борда си 200 души. От тях 150 били гребци, разпределени по следния начин: 50 на долното ниво – по един човек на гребло и 100 на горния слой, по 2 гребци на всяко гребло. Другите 50 били морски пехотинци.
И трите модификации на дромоните имали като цяло сходна конструкция. Страничните палубни проходи и пейките на гребците били защитени от подвижни щитове. Греблата излизали навън през отвори в бордовете. Дромоните били оборудвани с носови тарани, но византийците залагали главно на мощните метателни машини и „гръцкия огън“.
Предполага се, че когато арабите през 717 г. нападнали Константинопол и корабите им били изгорени с „гръцки огън“, главна роля за това изиграли именно дромоните.
Няма много достоверна информация за тяхното бойно използване, но някои интересни подробности могат да бъдат събрани от споменавания в различни хроники:
„На единадесети юли при Константинопол пристигнаха с десет хиляди кораба росите, наричани още дромити, те произхождат от франките. Срещу тях тръгна патриций с всички дромони и триреми, които бяха в града. Когато росите се приближиха до Фарос, патрицият внезапно ги нападна. Той беше начело със своя дромон, разпръсна редиците на корабите на росите, изгори много от тях с огън, а останалите обърна в бягство. Дромоните и триремите, които го последваха, довършиха разгрома, потопиха много кораби заедно с екипажите им, мнозина бяха убити, още повече плениха“.
„Когато хеландиите бяха подготвени, морето стана спокойно – в противен случай на гърците би било неудобно да стрелят с огън. И така, като се разположиха сред руския флот, те започнали да хвърлят огън около себе си. Виждайки това, русите започнаха да скачат от корабите в морето, като предпочитаха да се удавят във вълните, отколкото да изгорят в пламъка. Други, обременени с брони и шлемове, потъваха в морето, трети се държаха над водата, но горяха дори насред морските вълни. Руските кораби обаче се спасиха в плитчините, защото бяха малки, а гръцките хеландии не можеха да навлязат там поради дълбокото си газене“.
Дромонът вярно служил на Източната римска империя – Византия, чак до падането й през 1453 г.
