В историята на човечеството има привидно незначителни подробности, за които, на пръв поглед, не си струва изследователите да губят време. Но твърде често, именно от такива детайли, се формира мозайката на миналите епохи. Например, всички знаят, че рицарите на Западна Европа никога в сражение не използвали лъкове? Но защо? Не е много ясно…
Презрението към лъка се зародило още по време на Великото преселение на народите. Единственото нещо, което знаем днес със сигурност е, че готите, които мигрирали под натиска на хуните в Западна Европа от бреговете на Дон, вече били настроени против лъка. Това е доста странно, защото през Средновековието най-ефективното оръжие били лъкът и стрелата – особено композитният (двойносъставният) лък, с който се стреля направо от седлото. Той може да бъде лесно разпознат по двете му извивки, за разлика от обикновения или дългия лък, използван от прочутите английски стрелци.
Най-забележителните конни стрелци през Средновековието били хуните и татаро-монголите. Те възкресяват в паметта страховитите образи на ездачи, които се изплъзват от челните атаки, имитират отстъпление, само за да се обърнат в седлата и да изстрелят от тетивите си смъртоносна градушка от стрели. Но въпреки многобройните победи на тези източни орди, военният елит на Западна Европа не бързал да възприеме техният опит. Рицарите никога не стреляли с лъкове. Защо?
Причината е социалният снобизъм. Според рицарите, да се убие врага със стрела е коварно и подло. Такава победа не правела чест на воина, който уважавал себе си. Истинско рицарско благородство проявявал само онзи воин, който побеждавал врага си с копие, меч или боздуган. Лъкът и стрелите били подходящи за хора с по-нисък социален статус, които не притежавали рицарска чест. Именно затова, в отрядите на прославените английски стрелци влизали предимно селяни, които не можели да си купят кон.
Фанатизмът на германските племена, с който те отричали лъка, бил присъщ и на цяла Западна Европа. А във византийската армия, напротив – имало много стрелци. И наемниците, и войниците от императорските отряди разполагали с мощни композитни лъкове. На Изток професионалните воини умеели да стрелят с лък, без да слизат от коня. Никому не хрумвало, че такъв начин на воюване може да се смята за недостоен. Лъкове, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, се дарявали на отличилите се воини. Позлатените лъкове на източните владетели били смятани за символ на властта.
На Запад обаче, към лъковете имало различно отношение. Рицарят докосвал това оръжие само при лов или заради спорта. И тук възниква въпросът: как, с подобно отношение към едно толкова ефективно оръжие, рицарите обикновено побеждавали в битките с азиатците?
Оказало се, че стремителната кавалерийска атака на тежковъоръжените западни рицари свежда до нула предимствата на конните стрелци. Но, така или иначе, отвращението на западните воини към лъка неведнъж им струвало много скъпо. Достатъчно е да си спомним съкрушителните поражения, които френските рицари претърпели от английските стрелци в битките на Стогодишната война при Поатие и Азенкур.
Разбира се, рицарите осъзнавали силата на лъка и арбалета. Съществували проекти за забрана на тези оръжия по време на сражения. Независимо от това, стрелците участвали в битките. Но в съзнанието на професионалния военен елит, твърдо се установило схващането, че лъкът е неподходящо оръжие за защита на честта. Само парвенюта можели да си позволят да го използват на бойното поле.
Когато били изобретени други видове стрелково оръжие, предразсъдъците срещу лъка като „най-жестокото оръжие на страхливците“ се запазили. Ето защо, благородниците отказвали да го използват. Това им отношение определило характера на битките в Западна Европа за около хиляда години напред – най-забележителният случай на социален каприз, който надделял над цялата военна логика.
Между другото, влиянието на този предразсъдък се отразило и върху разпространението на щиковите атаки в армиите на Европа – когато щикът заменил копието. На Изток, за разлика от Запада, щикове не се използвали. Там пушките били само за стрелба.
Източните народи обожавали лъковете и ги използвали дори след появата на огнестрелните оръжия. Японските самураи, за разлика от европейците, смятали, че именно лъкът, а не меча, е главното оръжие на воина. Може би затова на японски език „воювам“ и „стрелям с лък“ са синоними!
Авитохол, стрелящ със сложносъставен лък. Сцена от златното съкровище от Над Сент Миклош (V-VII в.)
източник:http://handguns.g00net.org/Cold_steel/Bows/BG_bows.htm
