XI век бил епоха на удивителен енергичен дух, създаден от здравото морално единство на християните по цял свят – достатъчно е да си припомним, че Кръстоносните походи започнали с цел Западът солидарно да защити Византия срещу нахлуващата вълна на исляма.
В онези дни не съществували съвременните глупави илюзии за някакви „необходими реформи“ и хипотетичния „прогрес“ – който, в края на краищата, докара Европа до днешното й печално състояние на измираща (в буквален смисъл) цивилизация. Моралистите осъждали греховете на всички, включително и най-много на управляващите, папите реформирали, кралете управлявали единни народи. Със стиховете на трубадурите се появили изисканите и галантни нрави, зародила се лирическата поезия. Норманите завладели Англия и създали парламентарната система на управление, която днес е модел за целия свят. Църквата, вдъхновена и пречистена от гения на папа Хилдебранд, по нов начин сплотила хората и им помогнала да намерят обща цел – тази цел хвърлила европейците в Първия кръстоносен поход срещу Азия.
Цивилизацията на средновековна Европа е уникална, защото се основава на единството на културата – най-близката форма на единство. Единството е основната концепция на европейската история през Средновековието.
Църквата можела да си позволи да бъде – и била!, твърде толерантна. Дори не протестирала, когато на карнавала в Деня на глупците някой пийнал веселяк, облечен като свещеник, се приближавал до олтара. Ако пък си позволявал прекалено много, разбира се, бил отлъчван. Но ако отлъченият се разкайвал за греха си и искал отново да се върне към истинската вяра, го очаквало топло посрещане. Действията на Църквата не били обсъждани или осъждани – те били част от въздуха, който дишали всички.
Манастирите, всъщност, били средновековни хотели. Често злоупотребявали с тяхната щедрост и с готовността им да хранят бездомните и бедните. Гостоприемството било задължително за всички манастири. Имало негласното правило, че с гостоприемството на монасите не трябва да се злоупотребява повече от два дни – но в много манастири се грижели за бедни и болни хора, които постоянно живеели там. Манастирът в Барнуъл бил на Ордена на августинците и техните задължения на домакини включвали:
„Уверете се, че стаите са чисти и подредени, а именно: трябва да обърнете внимание на чистотата на дрехите и кърпите, чашите да бъдат здрави, без пукнатини и очукани краища, приборите да бъдат сребърни; матраците, одеялата и чаршафите да са не само чисти, но и здрави, възглавниците – удобни. Ватираните покривки да покриват цялото легло по дължина и ширина и да радват очите на хората, влизащи в стаята. Вътре трябва да има добър метален умивалник, както и нощно гърне, чисто отвътре и отвън. През зимата в стаята да има свещник със свещи, а огнището да не пуши. Навсякъде да е чисто и да няма паяжини“.
Църквата установявала дни за прекратяване на военни или враждебни действия и по този начин стягала юздите на бароните и принцовете, които искали да се бият помежду си. Ето типичен пример чрез едно обръщение от епископа на Кьолн през 1083 г.:
„От първия ден на Рождество Христово до Богоявление, и от третата неделя преди Великия пост до осмия ден след Троица и през целия ден, през всички постни дни на всички сезони, в неделя, петък и събота през цялата година, а също и в други дни, специално посочени от Църквата, трябва да се спазва указът за мир така, че всички пътуващи и оставащи у дома да се наслаждават на чувството за сигурност и мир, никой да не може да извърши убийство, палеж, грабеж или въоръжено нападение, никой да не наранява другиго с меч, тояга или друго оръжие, никой да не се осмели да носи със себе си броня, щит, меч, копие или някакво друго оръжие“.
Църковната догма за равенството на всички души пред Господа направила много за запазването на добрите отношения и доверието между различните класове на обществото. Затова и Църквата, която приема разделението на хората на класи и признава дистанцията между тях, допринесла повече за братството на хората – отколкото ние днес с всичките си разговори за равенство и всички наши изкуствени организации за общуване между хората.
Средновековната цивилизация уверено се развивала и достигнала най-високите си върхове през XIII век – който някои смятат за най-великия век в човешката история. Светът на знанието никога не бил толкова съвършено единен, хармоничен и фокусиран върху обща цел, както в Златните години на догматизма. Тогава в школите на Париж преподавали италианците Ланфранк, Сен Анселм, Сен Бонавентура и Тома Аквински; британците Джон от Солсбъри, Роджър Бейкън, Йоан Дънс Скот и Окам; германците Хуго от Сен-Виктор и Алберт Велики; французите Вилхелм от Шампо, Рослен, Абелар, Сен Бернар и Жербер.
Това било време на великото единение на Европа. Дали една епоха се развива или загнива, може да се разбере по нещо много просто – дали тенденциите в нейното развитие са центростремителни или центробежни.
Ако нейните части се събират в едно цяло – обществото го чака добро бъдеще. Ако, напротив, тя се разкъсва на по-малки частици, ако Църквата се разпада на секти, а философията на лични тенденции, всяка от които се обзавежда със своя агресивна пропаганда и със своя система за нападение и защита, ако литературата и изкуството стават собственост на егоисти и егоцентрици с мания за величие – това означава, че епохата отива към своя залез.
Всеки може да направи извод за нашата съвременна епоха. Историята е затова – за да правим изводи. Иначе си остава празно любопитство за хора и събития, към които не проявяваме никаква съпричастност.
