Като повечето деца, Маргарет Ловат е израснала с истории за говорещи животни. „Имаше една книга, която майка ми ми даде, Мис Кели се казваше“ – спомня си тя с искра в очите. „Разказваше се за котка, която можеше да говори и да разбира хората. У мен остана това съмнение, че може би наистина е възможно.“
За разлика от повечето деца обаче, Маргарет не оставя зад гърба си историите за говорещи животни, когато пораства. На 20 тя живее на карибския остров Сейнт Томас, където те придобиват ново значение. На Коледа през 1963г, нейният зет споменава за тайна лаборатория на източния край на острова, където учени работят с делфини. Тя решава да посети лабораторията в началото на следващата година. „Бях любопитна“ – спомня си Ловат. „Шофирах до там, надолу по кален склон, където имаше скала с голяма бяла сграда.“
Ловат е посрещната от висок мъж с рошава коса, разкопчана риза и с цигара в устата. Името му е Грегъри Бейтсън – един от големите умове на 20-и век и директор на лабораторията. „Защо си дошла тук?“ – пита я той.
„Чух, че имате делфини и реших да видя дали мога да помогна с нещо…“. Изненадан от самопоканилия се посетител и смелостта й, Бейтсън я кани да види животните и я моли да ги наблюдава известно време и да записва наблюденията си. Въпреки липсата на научни познания, Ловат се оказва опитен наблюдател на животинското поведение и Бейтсън й казва, че може да се върне когато поиска.
„Имаше три делфина. Питър, Памела и Сиси. Сиси беше най-голяма. Нахална, шумна, нещо като главатаря на бандата. Памела беше много срамежлива и плаха. А Питър беше младеж. Тъкмо съзряваше и беше малко палав.“
Горните етажи на лабораторията гледат към морски басейн, в който се помещават животните. Той се почиства от приливите и отливите през отвори в двата края. Мястото е специално проектирано хората и делфините да бъдат близо едни до други и е дело на американския учен д-р Джон Лили. Лили се надява да комуникира с животните и да ги научи да издават човекоподобни звуци.
Ловат бързо създава връзка с трите животни и се отдава на работа, прекарвайки колкото може повече време с делфините, окуражавайки ги да издават човекоподобни звуци. Докато Грегъри Бейтсън се фокусира изцяло върху комуникацията между животните, Ловат се опитва да научи делфините да говорят английски. И докато всички останали всяка вечер се разотиват и идват отново на следващия ден, тя смята, че ако е денонощно до делфините, отглеждайки ги както майка учи детето си да говори, ще има по-голям успех.
Радикалната идея на Ловат е одобрена и горните етажи на лабораторията са водоизолирани и напълнени с метър вода. Това позволява на делфин да живее в сградата с нея цели три месеца.
Ловат избира младия мъжки Питър за своя експеримент. Тя се опитва да живее в изолация с него шест дни седмично, а на седмия ден го пуска в басейна долу, за да прекара малко време с другите два делфина.
Аудио записи на прогреса на Ловат са уловили енергията, която тя е вложила в експеримента – документирайки всеки детайл от развитието на Питър и провежданите два пъти дневно уроци, окуражавайки го да я поздравява с фразата „Здравей, Маргарет“. „М“ се оказва доста труден звук за делфина и той работи доста упорито, докато успее да го изкара през балончетата на водата.
Карл Сейгън, тогава млад астроном, посещава лабораторията, за да види как върви работата там. Той окуражава Ловат да продължи с уроците по английски. Само че се появява препятствие. Делфините имат сексуални влечения и Питър не е изключение.
„Питър обичаше да е с мен. Търкаше се в коляното, крака или ръката ми. Първоначално го свалях долу при другите.“ Но това пречи на уроците и Ловат решава, че е по-лесно да оставя Питър да облекчава нуждите си.
„Позволявах му го. Не ми беше некомфортно, стига да не ставаше груб. Стана като част от целия процес, като сърбеж – просто се отърваваш от него, почесваш се и продължаваш. Не беше нещо лично. Хората можеха да наблюдават. За мен не беше сексуално. Чувствено, може би. Изглеждаше ми, че така връзката ни ставаше по-силна. Не заради сексуалната активност, а заради това, че не се налагаше да прекъсваме. И наистина опознавах Питър. Това беше част от него.“
Колкото и невинни да са, сексуалните срещи на Ловат с Питър засенчват целия експеримент, когато в списание Hustler публикуват история за това в края на 70-те. Още нещо допълнително спъва експеримента.
През 60-те груба невроучени получават разрешение да работят с ЛСД, убедени че дрогата притежава медицински качества, способни да лекуват психични заболявания. Като част от тези изследвания, наркотикът понякога е инжектиран в животни и се използва върху делфини от 1964г.
През есента на 1966г в лабораторията експериментът с говорещите делфини вече не е приоритет и опитите с ЛСД го изместват. Лошото отношение към здравето на делфините кара Грегъри Бейтсън да напусне лабораторията, а след това е спряно и финансирането. Тъкмо когато шестмесечният експеримент на Ловат и Питър е към своя край, е обявено, че лабораторията затваря.
Без финансиране, съдбата на делфините остава под въпрос. „Не можех да задържа Питър. Ако беше котка или куче, да. Но не и делфин.“ Ловат започва да организира затварянето на лабораторията и подготвя делфините за преместване в другата лаборатория на Лили, намираща се в стара банка в Маями.
В Маями, държан в по-малък басейн и почти без слънчева светлина, Питър бързо се влошава и само след няколко седмици Ловат получава шокиращи новини.
„Обади ми се Джон Лили. Лично той, за да ми каже, че Питър се е самоубил.“
Делфините не дишат автоматично като нас. Всеки дъх е съзнателно усилие за тях. Ако животът им стане твърде непоносим, делфините просто поемат въздух и се отправят към дъното. Не излизат отново за въздух. Смъртта на Питър е отдадена на разбито сърце след раздялата с Ловат. Нещо, което той не е могъл да разбере защо се случва.
През следващите десетилетия Джон Лили продължава да изучава комуникацията между хората и делфините, разглеждайки други начини да говори с тях. Никой обаче повече не се е опитвал да учи делфините на английски. Вместо това учените се фокусират върху по-доброто разбиране на собствения език на животните.
