За хората от древния свят нямало съмнение, че душата на човек оцелява след смъртта на тялото. Те вярвали, че мъртвите на този свят продължават да живеят под друга форма в друг свят, в зависимост от няколко фактора – начинът им на живот, начинът, по който са погребани и как са запомнени сред живите. Вярата в живота след смъртта и онова, което се случва след нея, е различна в различните култури, но едно е сигурно – всички древни народи са вярвали, че смъртта не е крайната точка.
Призраците в Месопотамия
В културата на Месопотамия смъртта се разглежда, като последна форма на живот и връщане от „там“ няма. Земята, която принадлежала на мъртвите, била позната под много имена – едно от тях е „Irkalla” или „земята, от която няма връщане“. В нея мъртвите прекарват времето си в тъмнина, ядат пръст и пият от чаши, направени от кал. Това съществуване било последно за човека, независимо колко богат или беден бил той преди смъртта си. Тази земя била управлявана от тъмна кралица, наречена Ereshkigal. Никой не можел да напусне това място, но въпреки това, понякога на душите им било позволявано да се върнат при живите, за да изпълнят някаква мисия. Призраците се появявали на земята, само ако трябвало да поправят нещо нередно. Въпреки, че призраците в Месопотамия се появявали с добри намерения, те винаги били нежелани гости, които бивали отпращани посредством магии, амулети, молитви и екзорсизъм.
Призраците в Египет
В древен Египет появата на призрак също било нещо много сериозно и опасно. За египтяните нямало понятие като „несъществуващ“. Те вярвали, че при смъртта душата отпътувала към „Залата на истината“, където била съдена от бога Озирис и 42 съдии. Съдиите правели следното – те измервали теглото на сърцето спрямо теглото на бялото перо на истината. Ако сърцето било по-леко от перото, душата продължавала към задгробния живот, но ако било по-тежко от перото, сърцето било хвърляно на пода, откъдето било изяждано от чудовище и душата преставала да съществува. Египтяните вярвали, че сърцето би било по-леко от перото, ако човек е водил добър живот и по-тежко, ако е бил лош човек. Задгробният живот се наричал „Полето на тръстиките“ и бил огледален на живота на земята. Човек можел да се наслаждава на дома, в който е живял преди, да седне до дървото в градината си и да играе с любимото си куче, така че нямало причина да иска да се върне обратно на земята. За египтяните обаче, имало разлика между „дух“, който водел хубав живот в „Полето на тръстиките“ и „призрак“, който се връщал обратно при живите.
Призраците в Гърция и Рим
В древна Гърция задгробният живот се състоял от три царства. Когато някой почине, в устата му се поставяла монета, с която той трябвало по-късно да плати на лодкаря Харон, който да го пренесе през река Стикс. Тази монета не била толкова за разплащане, колкото като символ на уважение между душата и боговете – колкото по-голяма е стойността на монетата, толкова по-добро място се отреждало за мъртвия в лодката на Харон. Когато душата пристигнела на другия бряг на река Стикс, трябвало да премине през триглавото куче Цербер, след което да застане пред тримата съдии, за да понесе отговорността за живота, който е водила приживе. Когато историята е разказана, съдиите давали на душата чаша вода от река Лета – реката на забравата, при което душата забравяла за предишния си живот на земята. След това съдиите казвали на душата къде да иде – ако мъртвият е бил войник, паднал в битка, отивал на място, наречено Елисейски полета, което било Рай; ако е бил добър човек, отивал в друго царство, което също било приятно, но ако е бил лош човек, тогава душата била изпращана в мрака на Тартар, където оставала, докато не изкупи греховете от земния живот. Никоя душа не била осъждана „вечно“ – след време можела да отиде в друго царство, но не можела да се връща при живите. Почти същото било и при римляните, но те имали много по-силни вярвания в завръщането на призраците, отколкото елините.
Келтски призраци
В северна Европа, Ирландия, Шотландия и Уелс съществува нещо като езически празник, известен като „Samhain”. Езичниците от тези региони смятали, че животът тече под формата на кръг, а не праволинейно, а годината се завъртала около този кръг. „Samhain” представлява краят на един цикъл и началото на нов. Тогава се смята, че линията между живите и мъртвите става много тънка и през този период мъртвите могат да се върнат обратно. Това обикновено се случвало в края на октомври и началото на ноември. Въпреки, че има много източници, твърдящи, че “Samhain” е бога на мъртвите, това не е вярно. Самата дума означава „край на лятото“ на келтски. Мъртвите можели спокойно да се разхождат наоколо през този период, а близките им приготвяли храните, които те някога обичали. Лошото обаче е, че всеки мъртвец можел да се разхожда, затова живите носели маски – за да не бъдат разпознати от призраци, които можели да им навредят. Това по-късно се превръща в съвременния празник Хелоуин.
Призраци в Китай и Индия
В китайската култура духът на човек, който се е удавил, умрял сам, умрял в битка или е имал мъчителна смърт, може да има човешка форма и да се забележи само нощем под светлина от факел. Духът на предшествениците ни, които искали да ни предупредят нещо, се появявал в сънищата. В древен Китай призраците се считали за несъмнена реалност. Те вярвали, че мъртвите продължавали да оказват огромно влияние върху живота на живите.
В индийската култура душите на мъртвите също имали човешка форма, но можели да я променят. Краката на тези призраци били обърнати обратно, което означавало, че нещо лошо се е случило. За индийците появата на призрак не значело нищо добро, но ако в съня си видели починал техен близък, те не се страхували и не го смятали за нередно.
